X
 
 

Откъс от "Отело, мавърът от Валона", Бен Блуши

310 0
photo of Откъс от "Отело, мавърът от Валона", Бен Блуши
Снимка: Изд. Персей
„Отело, мавърът от Валона“ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) е най-превежданият, четен и награждаван роман на албански автор. Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди прочутата Шекспирова трагедия, в два големи града по онова време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред заплахата на турските нашественици. Отело е купен като роб от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става другар в игрите на по-малката му дъщеря Дездемона и израства заедно с нея. Възмъжавайки, чувствата му се променят, но той си дава сметка за дълбоката любов, която изпитва към нея, едва след като биват разделени.

Романът увлича с интересния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата трагедия. Написан с красив и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

„Отело, мавърът от Валона“ – роман за любовта, която променя хората и историята

Книгата на най-четения албански писател Бен Блуши ще бъде представена в СУ „Св. Климент Охридски“ Най-превежданият, четен ...

 

Когато купиха Отело, го заведоха във Венеция.

Богаташите от много време купуваха мъже, жени и деца от пустинята, които държаха, за да им вършат къщната работа, да товарят корабите, да чистят таверните и да строят големи сгради, които след това изписваха с цветни бои. В началото изрисуваните стени изглеждаха на Отело като цветните забрадки, които жените от пустинята носеха, когато се омъжваха, и за които жените казваха, че цветовете, размесени едни с други, са кръвта, небето, водата, хлябът, земята, нощта и морето. Цветовете, които най-много се използваха за дрехите в пустинята, бяха бяло и зелено. Бялото за сушата и зеленото за растителността, макар че в пустинята нямаше нито дървета, нито цветя. А във Венеция рисуваха повече хора и по-малко цветя. Когато Отело попита кои бяха тези хора, които се смееха, плачеха, ядяха плодове или държаха дълги саби, му казаха, че са воини или ангели заедно с техните жени. Воините бяха винаги облечени и високи, ангелите бяха малки и голи, а жените много често бяха с разголени крака и гърди.

Освен майка си, Отело никога не беше виждал гола жена до деня, в който влезе в къщата на Албано Контарини. В трапезарията имаше портрет на една бяла жена с яки прасци и с ръце, отпуснати на червено канапе, коeто изглеждаше като боядисано с камилска кръв. Големите ѝ и налети гърди се показваха изпод едно синьо платно, което се простираше до краката ѝ и падаше по пода, а едно от крайчетата му не се виждаше, тъй като беше покрито от рамката, украсена с дълбоки сини вълни, което показваше, че това е важна рисунка, тъй като хората във Венеция показваха любовта си към починалите чрез цената на ковчега и на рамката на портрета им. На Отело му изглеждаше сякаш жената чака някой да ѝ махне платното и след това да се облече като хората. Колко е нещастна, мислеше си той. Оставили са я завинаги разсъблечена, въпреки че тя едва ли е стояла винаги така пред мъжа и децата си. Още повече че във Венеция беше студено през повечето време и тя не може да е стояла така. Това беше един ден от живота на тази жена, на която след смъртта ѝ бяха отнели правото да бъде облечена. Това беше бабата на Албано Контарини и когато идваха хора на гости, тя ги гледаше с усмихнати очи и сякаш им казваше: „Ако ми позволите, ще се облека, но вие нищо не казвате, значи не искате да се облека.“ Наистина лицето ѝ не изразяваше бунт, а молба. Една сладка молба, която внукът ѝ Албано Контарини не чуваше, защото, като всички богаташи от града, и той държеше хората от семейството си окачени на стените. В другите стаи имаше още хора – приятели на семейството, братовчеди, лели, чичовци, деди и прадеди, които са били воини, свещеници или търговци, които участваха, без да се движат, в промяната на света на Албано Контарини. Те бяха там, за да свидетелстват, че Албано Контарини е човек, който знае откъде идва, въпреки че времената бяха твърде трудни, за да знае накъде отива. Кои са тези хора, беше попитал веднъж Отело. Всички са мъртви, затова ги рисуваме, за да ги помним, бяха му отговорили. В пустинята не рисуваха мъртвите, защото възкръсват. Баща му казваше, че човек не рисува човека, защото така го вика от края на света. Мъртвите живеят с мъртвите, а живите – с живите, казваше баща му.

"Вратарката и морето" е роман за деца от всички възрасти

Дългоочакваното продължение на „Вафлено сърце“ е вече факт! Мария Пар, неслучайно определяна като „новата Астрид Лин...

Едно от задълженията на Отело беше да забърсва от мъртвите праха на годините. Не се страхуваше, но тяхната смърт му изглеждаше заразна. И наистина, смъртта беше заразна болест, която човек прихваща, понеже всички хора са смъртни, но не всички хора умираха по един начин и по същата причина, така че смъртта идва по различни пътища. Отело не знаеше кога са починали тези хора, които забърсваше със сух парцал. Дали бяха починали от старост, от холера, от сърце, или бяха убити от врагове, от разбойници или от ръката на домашните, които искаха да им вземат богатството. Или пък от ревност, от предателство? Във Венеция жените стояха с открити лица в присъствието на чужди мъже, беше виждал и жени, които излизат на улицата и като срещнат мъже, се целуват с тях. Той щеше да е убил бабата на Албано Контарини, ако му беше жена. Как може да се съблича пред непознати хора, които, когато пиеха вино, гледаха с влажни очи закритите части от тялото на бабата, особено онези места, на които платното беше най-опънато и най-тънко, някъде между яките ѝ крака. Може би Отело би убил и майка си, ако тя се събличаше по този начин насред пустинята, когато минаваха камилите и мъжете покриваха с вълнени шалове главите си, за да не ги убие слънцето. Но може би нямаше да я убие, защото баща му не би позволил майка му да се съблича така, а и той самият щеше да я убие първи. И въпреки всичко на Отело му харесваше бабата на Албано Контарини. Не беше красива, но изглеждаше мила. Когато се доближаваше до нея, черната му ръка ставаше като фуния, с която изсмукваше не само целия прахоляк от краката и гърдите ѝ, но и дребните косъмчета, които се виждаха отблизо и които със сигурност приятелите на Албано Контарини не различаваха от масата, където се хранеха. Бабата гледаше учудено на всички страни. Когато Отело стоеше пред нея, тя гледаше към него. После заставаше отдясно и тя пак го гледаше. Отляво – също. Сядаше на пода, там, където трябваше да свършва синьото платно, и тя пак го гледаше със същите очи, сякаш направени да виждат само човека, който я гледаше в този момент. Отело вземаше парцала и бавно минаваше с него по бузите, по устните, по челото, по разпуснатите ѝ коси. Никога не беше забърсвал очите ѝ и затова те бяха започнали да угасват и да се сбръчкват, но за тялото ѝ се грижеше по-често, поне два пъти седмично го забърсваше и така заглаждаше бръчките, които се появяваха по-скоро заради праха, отколкото от възрастта. Жената имаше тяло на момиче и очи на старица и Отело си мислеше, че ако беше жива, щеше да има тяло на старица и очи на момиче, защото, ако беше облечена, може би щеше да остарее по-бързо. Но ако беше облечена, щеше да бъде по-щастлива и очите ѝ щяха да бъдат по-ясни и по-млади.

Един ден, като се изкачваше по дългите крака на бабата, Отело се изпоти и едно черно петънце от кожата му се отбеляза на лицето на жената. Отело започна да търка силно с пръст, но петното се увеличи и заприлича на черта. Отело се отдалечи и погледна бабата отдалече. Чертата стоеше като одраскано от нокът. Такива ставаха бузите на сестра му, когато се караха още преди тя да умре, и той я драскаше с нокти по лицето, за да я тормози. Тя плачеше, а белегът ѝ оставаше няколко седмици, макар че не се виждаше отдалече, защото лицето ѝ беше черно. А бабата на Албано Контарини беше бяла и сега изглеждаше така, сякаш я бяха били след смъртта ѝ. Отело усети как се изпотява под мишниците. Голямата картина нарасна още повече и очите му се разшириха от ужас. Какво ли щеше да направи Албано Контарини, когато видеше как беше обезобразил баба му? Сигурно щеше да го бие или по-лошо – щеше да го изгони от къщи. И кой щеше да го купи във Венеция – черно момче, за което казват, че обезобразява мъртвите, като им оставя следи от нокти по лицето? Отело се разтрепери. Никой нямаше да повярва, че тази черта се беше получила от потта му, а не беше одраскано от нокът. Паникьосан, той извади от джоба си кърпичката, която му беше дала майка му. Тя беше суха и бяла. Наплюнчи я, за да я навлажни, и се приближи до бабата. Потърка одрасканата буза и се отдалечи. Драскотината беше изтъняла и сега изглеждаше като кичур коса, който беше останал там и не искаше да падне. В картината нямаше ръка, която да може да се движи и да махне кичура, понеже ръцете на бабата не се бяха движили от стотина години насам. Отело я потърка още няколко пъти, но чертата не изчезваше. Бабата го гледаше със спокойствието на човек, на когото оправят тоалета след толкова време. Тя не чувстваше болка, тъй като кърпичката на Отело беше изпрана и мека, а беше забравила приятното докосване на водата, защото винаги я почистваха със сух парцал. Отело дръпна тежките завеси на стаята и чистата утринна светлина се разля върху жената. Очите ѝ се изпълниха от слънцето, но не помръднаха и не промениха цвета си, а драскотината потъмня като всяка рана, която изсмуква светлината по-бързо от кожата. Драскотината беше рана, не беше кожа, затова се променяше, защото целта ѝ, като целта на всяка рана, беше един ден да стане кожа. Отело спусна пердетата, но драскотината все още си беше там. После затвори очи и когато ги отвори, драскотината пак си беше там. Бледа и тънка, но съвсем видима, като белег, оставен от настоящето в миналото, от движението върху застиналото, от мускула върху скованото, от спомена в забравеното, от живота в смъртта, от живия върху умрелия. Отело беше докосвал умрял човек. Беше дошъл от пустинята, за да се спаси от смъртта, и беше спасил от смъртта една жена, която не познаваше. Но това беше действие, което той не искаше да извършва. Беше невнимание, защото се случваше да спасиш някого от смъртта, дори и без да си го искал или когато си бил невнимателен. Ако Албано Контарини го попиташе, той щеше да му поиска прошка, че е извадил за малко баба му от смъртта, защото със сигурност Албано Контарини не искаше баба му да излезе от вцепенението или да се съживи и да се свърже със света чрез белега, който кожата на Отело беше оставила на бузата ѝ. Но междувременно бабата беше мила като забравено същество, което докосват след сто години. Драскотината я беше направила по-човешка и едновременно с това по-пъргава и може би по-красива, защото беше придобила нещо, което ѝ липсваше – движение. Драскотината беше единствената част от нея, която се движеше и затова я разкрасяваше. Той щеше да каже на Албано Контарини, който беше внук, но и собственик на баба си, че картината беше станала по-хубава. Щеше да му се извини, че е разкрасил бабата. Докато всичко това минаваше в мислите му и докато се тресеше от страх, Отело реши да се доближи и още веднъж да се опита да изтрие драскотината, но зад гърба му се чуха стъпки и той побягна, за да не го хванат, докато разкрасява или обезобразява починал човек, защото и двете не бяха позволени. Шмугна се в стаята си и се просна на леглото. Чаршафът се пропи с пот и по него се появиха черни ивици във формата на квадрати, които ставаха овални там, където чаршафът беше намачкан. Но за разлика от бузата на бабата, чаршафът можеше да се изпере и след прането потта му нямаше да е оставила следа. Сети се за свещената кърпичка и я извади от джоба си. Беше влажна от слюнката му и напрашена от краката на бабата. Разгъна я и видя тънка черна линия с големината на драскотината, оставена върху бабата. Бабата беше оставила бузата си на кърпичката, а кърпичката беше оставила следа по бузата ѝ. Кожата на Отело беше и на кърпичката, и на бузата на жената. Отело хвърли чаршафа на пода и заспа, покрит само от страха си.

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 0 потребители

0 Коментара

Кафене
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

missing image
Подпалиха автомобили на ключови свидетел...

Два автомобила са били опожарени тази нощ в Добрич. Има нанесени щети и по гараж пред кооперация. Няма пострадали хора. Колите са собст...

missing image
Страхотни новини: Шумахер вече не е прик...

Легендарният пилот от Формула 1 Михаел Шумахер има значително подобрение в здравословното си състояние. Както съобщава английският "Met...

Последно в Актуално