Откъс от "Проверка по име" от Алесандро д'Авения

Животът протича, откакто решат как да те нарекат, докогато същото това име остане само драскотина върху надгробната плоча. И в единия, и в другия случай нямаш инициативата, онези букви са всичко, с което се появяваш на света и се опитваш да останеш. Вероятно затова древните са казвали, че съдбата е в името: харесва ли ти, или не, призован си да отговориш на повика. В моя случай е така: казвам се Омеро, на гръцки „онзи, който не вижда“, и преди пет години ослепях. Всъщност Омеро Ромео, на 45 години, ДНК наполовина от баща университетски професор по астрофизика, пристрастен към класическата музика и своята жена, другата половина от майка преподавателка по гръцки и латински, пристрастена към Омир (името ми го избрала тя, баща ми предложил по-обикновеното Алберто в чест на Айнщайн) и енигмистиката (името ми е също анаграма на презимето ми). Опитах се да смеся по най-добрия начин този прекомерен генетичен патри-матри-мониум, резултатите са в процес на проверка. Диплома по химия, твърдо вярващ в периодичната таблица и мистерията, пристрастен към космоса и Бог, съблазняван всеки ден от жена ми и закален в съществуването си от две деца, въображаем приятел на Айнщайн и новият учител по природни науки на един клас, изоставен от предишната преподавателка заради ненадейната ѝ смърт на втори септември. Затова внезапно се превърнах в диригент на един оркестър, който хаосът и вероятността заедно с обмислената ирония са събрали заедно.

Но ако е вярно, че всички щастливи класове си приличат, е още по-вярно, че всеки нещастен клас е нещастен посвоему. Петият клас, наследен от мен точно в годината, в която реших да възобновя преподавателската си дейност, след като бях изгубил напълно зрението си, възпява нещастието в хор, в който всеки участва с характерен тембър. Избликва едно полифонично страдание и в него всяка болка се свързва с друга, обогатява я по сходство или я въздига в контрапункт с неочаквана хармония. Ако от една симфония изслушаме само партитурата на отделен инструмент, той може да ни се стори даже разстроен и все пак тази музикална линия е необходима за цялото. Децимирани в буквалния смисъл – останали са десетима – от бурите в училище, но още повече от онези житейските; не са ги преразпределили, защото тяхната чума би заразила другите: било е по-изгодно да ги държат изолирани и да чакат нещастието да се самоунищожи. Точно те се паднаха на мен, след като бях престанал да преподавам от пет години, а сега отново съм на разположение: имам нужда да се уверя, че още съм жив. Айнщайн е казал, че Бог не играе на зарове с Вселената, но незрящ заместващ учител ми се струва наистина лошо хвърляне: неуверен духом и телом, ще бъде водач на несигурни телом и духом. Или ще е комедия, или ще е трагедия, няма среден път. Или пък просто ще се окаже първата серия на Изгубени.

Едно е ясно – откакто съм незрящ, животът ми стана епически, като онзи на античните герои: зает съм постоянно, без почивки. Трябва да бъда винаги там: присъстващ. Не мога да се скрия, мога само да се отчайвам и да рискувам. Живея открито и животът ме блъска в лицето като вятър: един хубав ден вече не е изпълнен със светлина, а с вятъра върху кожата, в ушите и в ноздрите, защото, докато разнася прах, вятърът разказва звуци и миризми, всичко, което е насъбрал по своя път. За мен нещата и хората не са, те се случват. Физиката на XX век го потвърждава: реалността е преплитане на истории, които се случват; да живееш, означава да се научиш да слушаш, защото нещата и хората се разкриват само когато им дадеш времето, от което се нуждаят, за да разкажат своята – времето, необходимо, за да се разсъблекат, без да изпитват срам. Къде си? Това е бил първият въпрос на Бог към Адам, след като изял плода, който би трябвало да го направи свръхчовек. Но той, като не се превърнал в бог, позорно разбрал, че е смъртен: познах, че съм гол, и се скрих. Прахосваме огромна част от нашето време и нашите сили да се крием, но дълбоко в себе си искаме да излезем на светло. Създадени сме, за да се родим, а не за да умрем. И едно добре изречено име дава светлина и предоставя на светлината всяко ъгълче от душата и тялото, защото, за жалост, онова, заради което искаме да бъдем обичани, ние го скриваме. Това е силата на собственото име: да задържа неспирното колело на времето и да започва отначало една история, в която всичко е вече видяно. Това е чудото на една добре направена проверка по име.

Първа глава

Септември

…Звънецът разпръсва списъците с роботи, астероидите и апокалиптичните хипотези. Първият звън на моята учебна година призовава към ред екзистенциалната ентропия, бушуваща повече от всякога след лятното прекъсване. Навел съм се над дневника със слънчеви очила и зар в ръката – той ми напомня, че на всяка от неговите страни отговаря лице в класа, и животът изглежда главозамайваща хазартна игра. Налагам си да не повдигам поглед, докато ги чувам да се приготвят и нагласяват чинове и столове, представям си ги обзети от смущение и любопитство при моята очебийност, педантичното разглеждане на дневника. Никой не ме поздрави: като е умрял някой учител, ще се появи друг. За учениците ние, преподавателите, сме само щатен състав, а не личности, неизбежна съдба. Знам, че се питат дали промяната е изгодна за тях, дали съм по-лош от предшественицата ми, какво ще стане на зрелостния изпит, дали съм женен, или кутсузлия, или пък съм просто нормален… Прошепнатите коментари се блъскат в стените и ми помагат да разбера как точно се разполагат телата в класната стая, мирисът им се смесва с онзи на спирт и боя и лека-полека се извисява над него като гама от парфюм, пот, очакване, изкушение, ухание, отпускане, горчивина и всички мириси на ферментиращи тела като гроздето през септември. Докосвам отворения дневник с възглавничките на пръстите, докато усетя изписаните на ръка имена в колонката отляво, сякаш бих могъл да ги запомня от допира. Когато удълженият звук от вторият звънец престава, стаята потъва в мълчанието на любопитството, твърде рядко в училище. Сега усещам по-силно диханията в устата, триенето на телата, изпълнени със спотаени страдания, случайно изтръгнати от живота радости, постоянно отегчение, солени и добре прикрити сълзи, плът, мускули, коси и зъби, много зъби. Налични са всички невидими компоненти на материята и енергията, същите, които съставляват Космоса, от зрънцето пясък до свръхновата звезда. Усещам всяка подробност да се увеличава прекомерно, както ми се случваше като зрящ малко преди да заспя, когато мозъкът е в полусън, а очите още не, и се боя, че може да се задейства паническа криза. Трябва да реагирам. Мой ред е. Усещам, че започват да се споглеждат, и долавям повече или по-малко озадачени или иронични жестове, обикновено те заменят техните страхове. Оставям зара върху катедрата, завърта се, докосвам горната повърхност: 7. Число, което означава пълнота. Прочиствам гласа си и вдигам глава.

– Аз съм Омеро Ромео, вашият преподавател по природни науки.

Още недовършил изричането на думите, си свалям слънчевите очила и показвам моите белезникави и изгубени очи.

– И съм сляп.

Представяне, което не оставя изход за неискреност и маски. Практически съм на открито, още отсега. И е добре да си даваме сметка.

Продължителна тишина сковава въздуха и телата, преди неспокойни: така се случва винаги с голите и сурови истини.

– Не съм бил винаги сляп.

Гласът ми е ясен и думите са произнасяни с неочаквана за мен прецизност, науката го изисква, когато се дават дефиниции и се рискува дихателна криза.

– Ослепях по причина на един генетичен прекъсвач, който реши да се активира малко след трийсет и петия ми рожден ден, забулвайки с прогресиращ и непредотвратим сумрак очите ми. След пет години вече не виждах нищо. Минаха други пет и сега виждам посредством звуците, осезанието и миризмите. През първите пет години, когато още различавах светлината и тъмнината, осезанието имаше превес: трябваше да се вкопчвам в нещата като корабокрушенец, за да не потъна. В следващите пет, когато изчезна всеки проблясък светлина, слухът и обонянието започнаха да отстояват своята роля. Сега притежавам свръхслух, свръхобоняние, свръхосезание. Свръхсили без претенции да спасявам света, защото трудно успявам да не се блъскам в колите или да улуча тоалетната чиния, за да се изпикая. Реших да стана учител, защото в мен двата елемента, определящи бъдещето на човека – неговото ДНК и средата, не ми оставяха изход: баща, професор по астрофизика в университета, и майка, учителка по гръцки и латински в училище. Родителите ти дават живот, родителите преподаватели обаче ти го обясняват и така ти се струва, че можеш да живееш само като обясняваш нещата на теб самия и на другите. Избрах химията благодарение на моя учител в горните класове. Човекът през всеки сезон носеше жилетка под сакото, в даден момент от урока го оставяше на катедрата и навиваше ръкавите на ризата, сякаш трябваше да се бие с реалността, за да изтръгне някаква тайна от нея, а после, когато нещата ставаха по-трудни и интересни, не ги оставяше на мира. И без да отваря никога книгата, започваше да изрежда своите чудесни защо. Сядаше чак когато урокът беше пред свършване, сякаш трябваше да остави получените отговори да се избистрят в окончателна и неоспорима формулировка: един закон. Така научих всичко, което знам и което още не знам, с въпроса, направлявал всички хора към познанието на реалността – същия, дето върви от поезията към химията и преминава през всички човешки знания, макар те да използват различни пътища, за да уловят частица от реалността: защо? Онзи човек с жилетката не правеше разлика между обяснение и изпитване, те бяха едно и също нещо, променяше се само фактът дали търсенето е с целия клас, или индивидуално. Неговите въпроси изникваха от заобикалящата ни действителност: от сезоните до футболната хроника. Сипваше топла вода от термоса в чаша, измъкваше пликче чай от джобчето на жилетката, където държеше също и джобния си часовник, и го потапяше във водата, а тя лека-полека придобиваше кехлибарен цвят. Защо водата се оцветява? Или пък вземаше топка за тенис от тръбата на мой съученик, който тренираше след училище, и я хвърляше във въздуха, следейки движението ѝ. Защо отскокът намалява? Ние трябваше да отговаряме, като изхождаме от нашите познания, да пътуваме от неизвестното към известното чак докато стигнем до формулиране на закон. Караше ни да преброждаме цялата история на науката, като наблюдаваме и проверяваме. Многообразието на явленията трябваше да отвежда до истината на формулата, която ги управлява, защото реалността притежава ред и на нас се пада да го открием. За него нямаше тайни по какъв начин да се разглеждат нещата, достатъчно бе да използваш ума си, за да доведеш отново многообразието до единство. А който сложи малко ред в хаоса, ще спаси света, казваше той.

Усещам, че едно тяло в класната стая се вълнува, поражда вълна, която въвлича другите тела, и те не могат да изберат дали да се обърнат към моите думи, или към неговите жестове. Способността на незрящия да долавя физическото налягане, излъчвано от нещата, се нарича ехолокация, удря те право в лицето, затова някои я наричат лицево зрение. А в този миг на мен ми идва право в лицето, че един от учениците запретва ръкавите си вероятно за да ме вземе на подбив. Не мога да го пренебрегна.

– Кажи – прекъсвам моята реч и се обръщам в посока на движението. Класът се вцепенява. Никой не отговаря и смущението изпълва тишината.

– Споменах ви го: имам слух на супергерой.

Чувам телата да се отпускат и отново да се обръщат към мен.