X
 
 
 

Откъс от "Ултра здравето”, Рич Рол

1145 0
photo of Откъс от "Ултра здравето”, Рич Рол
Снимка: Издателство Сиела
И така, в предутринния здрач на Ден втори всички очи бяха впе¬рени в мен, докато чаках заедно с останалите колоездачи пред старто¬вата линия в Националния парк на вулканите. Валеше студен дъжд и всички бяхме напрегнати като пружини. Щом изстрелът прозвуча, най-добрите изскочиха устремно напред, мъчейки се да сформират челна група. Слабо е да се каже, че не бях подготвен да започна 276-кило¬метровото трасе с експлозивен спринт. Не бях загрял предварително и бързото начално темпо ме свари напълно неподготвен. Скоростта надолу по склона на вулкана достигна близо осемдесет километра в час и аз с всички сили се мъчех да запазя позиция сред водачите, но мускулите на краката ми бързо се раздуха от отделящата се млечна киселина и постепенно изостанах.

За това начално, трийсеткилометрово спускане е важно да се движиш в аеродинамичния „джоб“, образуван от другите състезатели – така можеш да спестиш огромна част от усилията си. Най-лошият вариант е да те откъснат и да се превърнеш във вълк единак, борещ се срещу съпротивлението на вятъра само със собствената си енер¬гия. Но тъкмо това се случи с мен. Бях вън от водещата глутница, но все още далеч пред догонващата група. И се чувствах не толкова като вълк, колкото като прогизнал плъх. Премръзнал, озлобен от ло¬шия си старт и вече запъхтян, макар да ме чакаха още цели осем часа непосилна езда. Дъждът допълнително влошаваше положението, още повече че бях забравил непромокаемите гамаши за обувките си. Сега те се мокреха и краката ми бяха като лед. По принцип понасям много неща, включително и болка, но мокрите, студени крака направо ме влудяват. Хрумна ми да изчакам следващата група да ме настигне, но това означаваше да се забавя твърде много. Единствената ми опция бе да упорствам сам напред.

Щом се озовах в края на спускането, свърнах към югоизточния край на острова. Слънцето тъкмо изгряваше и докато изляза на Чер¬вения път, най-сетне започнах да усещам благодатната му топлина. Този участък е единственият от целия маршрут, където поддържащите екипи на състезателите не се допускат. Тоест няма съпровождащи ав-томобили. Двайсет и пет километра си сам сред пустошта. Не виждах други колоездачи, докато се носех през този пищен и красив, но дявол¬ски коварен терен. Шосето бе осеяно с дупки, имаше трудни завои, а изпод гумите постоянно хвърчаха дребни камъчета. Насред пълната самота пробвах да се концентрирам върху усилието да въртя педа¬лите. Тишината на тропическото утро се нарушаваше единствено от собствените ми мисли за това колко съм мокър. Изпитвах също досада по адрес на Джули и останалите от екипа, които бяха пропуснали по¬следното даване на вода преди забранената зона, оставяйки ме сух като чироз отвътре. Тъкмо тогава улучих проклетата бабуна. И се проснах върху сгурията.

Разкопчавам каската и я свалям от главата си. Тя е счупена, точ¬но през средата й се точи дълга пукнатина. Докосвам темето си. Под потната, сплъстена коса скалпът ме наболява. Затварям очи, отварям ги пак и раздвижвам пръсти пред лицето си. Всичките са там, пет на брой. Закривам едното око, после другото. Виждам съвсем нормално. С пъшкане разгъвам коляно и се оглеждам наоколо. Като се изключи някаква птица с дълга шия, жълти гърди и черни пера на опашката, която ровичка земята недалеч от колелото, никъде не се вижда живо същество. Вслушвам се, за да чуя поне наближаването на основна¬та група състезатели. Пак нищо, ако не броим шумоленето на гората край пътя и смътно долитащия шум на плискащите се океански вълни.

Усещам вълна на прилошаване. Поставям ръка върху стомаха си и за минута се съсредоточавам върху неговото повдигане и спускане при всяко вдишване. Броя до десет, после до двайсет. Каквото и да е, само да отвлека вниманието си от болката в рамото, вече набираща пълна сила, и от раздраната, кървава кожа върху коляното. Гаденето поотслабва. Побиват ме тръпки на студ и пробвам да се поразкърша. Не се получава добре. Чувствам се като Тенекиения човек, отчаяно нуждаещ се от малко смазка. Накрая все пак подгъвам премръзналите си, мокри крака и с пъшкане се изправям. Яхвам велосипеда и нати¬скам единствения останал педал. Каквото и да стане, трябва да мина оставащите километър-два до края на Червения път. Там чакат екипи¬те, там Джули ще ме почисти и превърже раните ми. После заедно ще натоварим велосипеда в буса и ще се отправим обратно към хотела.

Главата ми пулсира, докато тромаво поемам напред. Левият ми крак виси свободно встрани, а от коляното му капе кръв. Небето откъм океана постепенно изсветлява, сивкавобяло над зелената, прогизнала от дъжд земя. Мисля си за хилядите часове, прекарани в трениров¬ки, и за това колко далеч назад е останал онзи затлъстял, тъпчещ се с бургери мъж отпреди две години. Колко дълбоко съм променил не само диетата и тялото си, но и целия си начин на живот – отвътре и отвън. Поглеждам пак счупения педал, сещам се за оставащите 220 километра и си казвам – невъзможно. Обземат ме равни части срам и облекчение. За мен това състезание е приключило.

Някак успявам да се дотътря до края на Червения път и скоро виждам пред себе си чакащите екипи – паркираните коли, разполо¬жените край тях запаси и оборудване, готови да откликнат на нуж¬дите на приближаващите състезатели. Сърцето ми започва да бие ускорено и трябва да се насиля да продължа. Предстои ми да се из¬правя пред жена си и Тайлър, да им кажа какво се е случило и как съм провалил не само себе си, но и тях – своето семейство, жертвало толкова много в подкрепа на тази мечта. Не е нужно да го правиш – прошепва гласец в мен. – Защо просто не се върнеш обратно? Или още по-добре да се шмугнеш в гъсталака, преди някой да те е забелязал?

Виждам как Джули притичва напред, за да ме посрещне. Минава секунда, докато осъзнае какво се е случило. Сетне лицето й помръква, изпълва се с тревога. Усещам как в очите ми напират сълзи, и полагам усилие, за да ги сдържа.

В духа на охана, което на хавайски ще рече „семейство“, внезап¬но ме наобикалят половин дузина хора от другите екипи. Още преди Джули да успее да отвори уста, Вито Биала, който поддържа щафетен отбор от трима души, известен под името „Нощният влак“, се матери¬ализира от нищото с аптечка в ръка и започва да промива раните ми.

– Трябва да те върнем обратно в играта – заявява спокойно. Той самият е нещо като ветеран и легенда на „Ултрамен“, затова опитвам да събера сили и да му върна сухата усмивка. Но истината е, че не се получава.

– Няма начин – измърморвам малодушно. – Счупих единия педал. Дотук бях.

Посочвам мястото на велосипеда, където се е намирал липсва¬щият ляв педал. И неочаквано изпитвам известно облекчение. Сякаш самото произнасяне на тези думи, споделянето с Вито, че съм решил да се откажа, смъква огромен товар от плещите ми. То вещае лесен и елегантен изход от цялата каша, почивка и топло хотелско легло. Почти усещам допира на чистите чаршафи, меката възглавница под главата си. А утре, вместо да тичам двойния маратон, ще заведа се¬мейството си на плажа.

До Вито се намира шефът на екипа на Кати Уинклър, Питър Ма¬кинтош. Той ме поглежда и примижава с едно око.

– Какъв е педалът?

"Говори" от Лори Халсе Андерсен – разказ за сексуалния тормоз и насилието в училище

Историята на 15-годишната Мелинда, в последствие забранявана и цензурирана от училища и библиотеки, се превръща в историята на стотици ...

– „Лук Кео“ – заеквам, чудейки се защо му е притрябвало да знае.

Питър изчезва, а цял отбор механици сграбчват колелото ми и се хвърлят в действие така, сякаш ще връщат на пистата болид от Формула 1. Провеждат пълна диагностика – проверяват рамката за пукнатини, каплите за изкривявания, тестват спирачките и скорости¬те, размахват ключове и инструменти. Смръщвам вежди. Какво, по дяволите, правят? Не виждат ли, че съм свършен!

Секунди по-късно Питър се появява отново, понесъл в ръка чи¬сто нов педал – досущ като моя.

– Но аз... – съзнанието ми работи трескаво, за да схване драма¬тичния обрат на събитията. Не това е, което съм планирал. Накрая ми просветва, че те ме изправят обратно на крака. Очакват от мен да продължа! Някой поставя ръка върху рамото ми и аз болезнено примигвам. Не биваше да става така! Аз вече съм решил. Ранен съм, колелото ми е счупено, значи всичко е приключило, нали?

"Убийството на една революция" от Руслан Трад – истината за Сирийската война

Журналистът и председател на Форума за арабска култура прави задълбочен анализ как се стигна до най-опустошителната гражданска война в ...

Джули, която е коленичила и превързва коляното ми, вдига очи и се усмихва.

– Май ще оживееш – промълвява.

Питър Макинтош приключва с монтирането на педала, изправя се и вперва в мен нетрепващ генералски взор.

– Готово. А сега се мятай обратно на колелото и свърши това, за което си дошъл.

Откъс от "Прелест", Маргарет Мацантини

БЕШЕ СИН НА ПОРТИЕРА. Баща му имаше ключ от нас и когато заминавахме някъде, ходеше да полива саксиите на майка ми. По едно и също врем...

Занемявам. Преглъщам с мъка и се озъртам наоколо. Погледи¬те на всички екипи са насочени към мен. Явно очакват да послушам Питър и да скоча обратно на велосипеда. Да се върна в надпреварата.

Пред мен има още 220 километра. Дъждът все така вали. Вече съм изгубил аванса пред основната група, както и огромно количество време. Освен че съм напълно паднал духом, съм още ранен, мокър и физически изцеден. Поемам дълбоко дъх и затварям очи. Разгово¬рите и шумът около мен избледняват, отдалечават се, после изчезват напълно. Настава тишина. Остава само биенето на сърцето ми и този дълъг, дълъг път.

Правя каквото трябва. Изключвам онзи коварен глас в главата си, настояващ да се откажа. И яхвам велосипеда. Изглежда, състезанието за мен тепърва започва.

 

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

missing image
Германия е в политическа криза, но Мерке...

Накъде тръгва Германия? Всички си задават този въпрос след провала на преговорите за съставяне на коалиция. Едно е ясно: ако се стигне ...