Сюзън Луис: Черпя вдъхновение за романите си от самия живот

Сюзън Луис е родена през 1956 г. в Бристъл, Англия. Баща й работи като миньор, но обожава поезията и философията и написва книга. Майка й посвещава времето си на отглеждането на двете си деца – Сюзън и по-малкия й брат. Като малка ходи на уроци по балет, пиано и ораторско майсторство и запълва всяка свободна своя минута с четене. Смъртта на майка й едва на тридесет и три години от рак на гърдата е тежък удар за семейството. Баща й така и не успява да преодолее болката от неочакваната загуба и не се оженва повторно.

На двадесет и две Сюзън заминава за Лондон и започва работа като секретарка в телевизия „Теймс“, не след дълго е повишена в асистент-продукция. Напуска телевизията, за да се занимава професионално с писане и си купува къща с басейн в Южна Франция. Изживява страстна любов с издирван от ФБР престъпник, след което се установява в Калифорния. Прекарва седем години в Холивуд, където работи като сценарист.

Тридесет години и тридесет книги по-късно единственото, за което авторката съжалява, е че нито една от тях не е филмирана. Завръща се в Англия и три месеца след петдесетия си рожден ден се запознава с телевизионния продуцент Джеймс. Двамата са заедно и до днес и се грижат за двамата му сина от предишен брак и за домашните си любимци.

Издателство Хермес представя интервю с авторката

Опиши ни един свой работен ден. Чували сме, че си изключително отгворна и дисциплинирана и не си позволяваш дори да си проверяваш пощата преди четири следобед, от вторник до четвъртък, истина ли е?

Да, така е. Започвам да пиша към десет сутринта и приключвам към шест-седем. Следвам стриктно този режим на работа, защото пиша по две книги на година и искам да имам достатъчно време, за да изпипам нещата. Най-трудно ми е да се съсредоточа, когато навън грее слънце – сякаш хубавото време ме подканя да изляза да разходя кучетата си или да обядвам с приятели. Хубавото на Англия в това отношение е, че ми предлага малко поводи за разсейване.

Къде пишеш?

В кабинета си у дома. На края на работния ден се възнаграждавам с чаша вино и маслини.

Загубваш майка си едва на девет години, би ли ни разказала повече за нея, ако споменът не е прекалено болезнен?

Не минава и ден, в който да не разговарям мислено с нея: моля я за съвет, карам се с нея, споделям й най-големите си страхове и надежди. Усещам присъствието й във всеки един важен момент от живота си и то ми дава сили да продължавам да творя и да следвам мечтите си. Майка ми не беше прекалено любвеобилна, но въпреки това, ме караше да се чувствам обичана и закриляна. Бе амбициозна и искаше най-доброто за мен във време, в което на жените не се даваха толкова много възможности. Беше готова да се бори за това, в което вярва и нищо не можеше да я спре. Почина от рак едва на тридесет и три години, аз бях на девет, брат ми – на пет. Баща ми се затваряше в стаята си и с дни не искаше да ни види, опитвайки се да се справи със скръбта. Не искам да кажа, че не беше добър баща – напротив, обичаше ни много и се опитваше да си играе с нас и да ни помага с домашните, но не можеше да спре да мисли за мама. Единственото му желание беше да живее достатъчно дълго, за да се увери, че сме добре и се справяме с живота, и след това да се присъедини към майка ми. Каза, че никога няма да се ожени повторно и така й направи.

Как се справи с болката?

Първоначално се преструвах, че не ми пука и смятах, че имам свободата да правя каквото и когато си поискам. Баща ми беше прекалено мекушав и не можеше да се справи с нас. Преминах през бунтарски период през тийнейджърските си години: изключиха ме от училище, започнах да излизам с по-големи момчета и бързо пораснах.

Разкажи ни повече за личния си живот.

Загубата на майка ми се отрази и на по-късния ми живот: въпреки, че започнах хубава работа като секретарка и след това асистент-продукция в телевизия „Теймс“ и се сприятелих с хора на моята възраст, се впуснах в редица неподходящи връзки. Приятелите ми бяха женени, престъпници и дори луди. Връзката ми с наркодилър, един от десетте най-издирвани от ФБР престъпници, обаче премина всички граници.

Кога осъзна, че се нуждаеш от помощ?

Потърсих професионална помощ чак на четиридесет години. Самочувствието ми беше изключително ниско, но терапевтът ми помогна да осъзная, че заради реакцията на баща ми свързам любовта с болката и загубата. Чак на петдесет години срещнах прекрасен мъж и започнах пълноценна връзка, която продължава и до днес. Съжалявам, че нямам деца, но вероятно така е трябвало да стане – имайки предвид колко психически нестабилна бях като млада. Наслаждавам се обаче на времето, прекарано с прекрасните си племенници, кръщелниците си и доведените ми синове.

Стилът ти на писане е еволюирал от чиклит до романтичен трилър, на какво се дължи промяната?

Смятам, че промяната във всяка една област е изключително важна за всеки творец. Без промяна развитието не е възможно и за щастие в моя конкретен случай продажбите на новите ми книги са изключително добри. Предполагам, че това се дължи на по-емоционалните сюжети, които се харесват на по-широка читателска аудитория.

Откъде черпиш идеи за романите си?

От самия живот – драмите, трагедиите и щастливите моменти, които се случват на всеки от нас. Вдъхновява ме начинът, по който хората се справят с предизвикателствата, които съдбата им отправя.