Вафлено сърце

– Имам, разбира се – отговори Лена.

Бе разперила ръце настрани и вървеше назад по стената. Гледах старичките й изкривени маратонки, които се отдалечаваха все повече и повече.

– А той къде е?

Лена не знаеше това. Бил избягал още преди раждането й.

– Избягал ли е? – попитах ужасен аз.

– Ти какво, не чуваш ли? – гледаше ме сърдито Лена. – Между другото, за какво му е въобще на човек татко?

Не намерих какво да отговоря. И наистина, каква бе ползата от татковците?

– Те могат да построят нещо. Например стена.

Лена вече си имаше стена.

– Могат още... ами...

Никога преди не се бях замислял за какво бяха татковците? В търсене на някаква идея се повдигнах на пръсти и надникнах над плета. С почервеняло лице татко зидаше дявол знае за какво идиотския проект. Не можеше веднага да се разбере за какво ми беше той.

– Татковците ядат вареното зеле – казах накрая аз.

И аз като Лена мразех варено зеле. То имаше вкус на водорасли. За нещастие, обаче в Кнерт Матилде имаме огромно поле със зеле. Заради това и мама, и майката на Лена настояват, че зелето трябвало да се яде задължително, защото било много полезно. А татко не казва нищо такова. Просто дояжда зелето след мен. Трябва само да прехвърля зелевите парцали в неговата чиния, когато мама се обърне.

Доколкото схванах, Лена се заинтересува от съобщението ми, че татковците ядат зелето. От стената тя виждаше много добре моя татко, зает с проекта. Лена присви единия си крак и дълго размишлява.

– Хм – каза най-накрая тя и скочи на земята.

По-късно през деня отидохме в магазина, за да купим всичко, което бе забравил да купи Магнус.  В магазина работеше майката на Лена. Когато влязохме, тя броеше стоката.

– Здрасти! – каза тя.

– Здрасти! – отвърнах аз.

Лена само махна с ръка за поздрав.

Излизайки от магазина, започнахме да четем обявите на вратата му. Винаги правехме така. Днес някой бе окачил голяма обява. Наведохме се по-близо.

„Търсим кученце.

Може и да не е породисто.

Задължителното условие е да е чистоплътно.”

Лена препрочете листчето няколко пъти.

– Куче ли искаш? – попитах я аз.

– Не, но вероятно има възможност да си поискаш и татко?

Веднъж Магнус бе разказал на нас с Лена за обявите за запознанство. Ако човек си търсел младоженец или булка, той публикувал във вестника такава обява. Оказа се, че Лена мислеше за това във връзка с таткото. Дали да не дадяла обява за такъв? Идеята с вестниците обаче не била добра, защото никога не си сигурен кой ги чете. И можело да се натъкнеш на кого ли не – на бандит или дори на директор на училище. Да се окачи обява на нашия магазин, където познавахме всичките клиенти, било, разбира се, значително по-безопасно.

– Триле, пиши ти, защото почеркът ти е красив – каза Лена, излизайки от магазина с лист и химикалка.

Едната й плитка се бе разплела, но като цяло видът й беше много боен и решителен. Идеята й ми се стори съмнителна.

– Какво да пиша? – попитах я аз.

Лена легна на дървения шезлонг до магазина и се замисли. Мислеше толкова силно, че дори аз я чувах.

– Пиши: „Търсим татко” – започна тя.

Въздъхнах.

– Лена, мислиш ли...

– Напиши го!

Свих рамене и го написах.

След това Лена замълча. За нейната динамичност – много дълго. Най-накрая се изкашля и ми продиктува силно и ясно:

- „Задължителното условие е да е добър и да обича варено зеле, но са възможни варианти, при които да е само добър и може да дояжда вареното зеле”.

Намръщих се. Доста странна обява бе.

– Лена, сигурна ли си, че трябва да се пише за зелето?

Не, за това Лена не беше сигурна. Важното било да е добър.

В края на краищата се получи следната обява:

„Търсим татко.

Задължителното условие е да е добър.

И да обича деца”.

Най-отгоре тя написа името и телефона си, а след това залепихме обявата точно под обявата за кученцето.

– Ти си се побъркала! – казах й.

– Съвсем не. Просто искам да ускоря събитията – отговори ми Лена.

И това й се удаде. Не бе минал и половин час, откакто се бяхме върнали в къщата на Лена, когато телефонът звънна. Струваше ми се, че Лена не бе успяла да обмисли спокойно онова, което бяхме започнали. А сега го бе разбрала. Телефонът звънеше и звънеше.

– Няма ли да вдигнеш? – прошепнах най-накрая аз.

Тя стана и вдигна насила слушалката.

– Ало…?

Гласът на Лена бе по-тъничък от конец. Аз притиснах ухо от другата страна на слушалката.

– Здрасти! Казвам се Вера Юхансен. Ти ли си окачила обявата на магазина?

Лена опули очи срещу мен, изкашля се и каза:

– Да...

– Чудесно! Тогава аз имам интересно предложение. Той е още нехранимайко, разбира се, но вече две седмици не е пикал нито веднъж вкъщи!

Челюстта на Лена увисна приблизително до пъпа й.

– Той пикае навън? – попита ужасена тя.

– Да, представяш ли си какъв юнак е той?

Вера Юхансен бе страшно горда с това. Съвсем бе побъркана. Татко, който не може да пикае вкъщи. Лицето на Лена се промени. След това обаче реши, че все пак трябва да се вземе в ръце. Изкашля се и попита много любезно дали яде варено зеле. На другия край на връзката стана тихо.

– Не, не съм му давала зеле. А майка ти вкъщи ли е? Нали това се отнася и до нея?

Лена седна на пода. Най-накрая Вера Юхансен каза, че щяла да намине в пет заедно с него. Когато го видиш с очите си, по-лесно решаваш.

Оставила слушалката, Лена седя дълго и гледаше пред себе си.

– Триле, твоят татко пикае ли навън?

– Много рядко.

Лена легна по корем и почна да бие главата си в пода.

– Ох, ох, ох, какво ще каже мама?

Разбрахме го много бързо, защото в този момент вратата се отвори с трясък и в къщата влетя майката на Лена със зачервени бузи и обявата в ръка. Много си приличаха с Лена.

– Лена Лид! Какво е това?

Лена мълчеше, проснала се на пода.

– Отговаряй! Ти да не си откачила?

Разбрах, че Лена е забравила отговора.

– Тя искаше да ускори събитията – подсказах аз.

Майката на Лена, за късмет, бе свикнала да е майка на Лена, поради което такива случки не я изкарваха от релси. Погледнах я и си помислих, че сигурно мнозина искаха да се оженят за нея. Тя имаше обица на носа.

– Повече никога няма да правя така – обади се Лена отдолу.

Майка й седна до нея. Това да се седи на пода, е възприето при тях.

– Добре, че откъснах листчето, преди някой да го е прочел – каза, смеейки се, майката на Лена.

Разбрах, че трябва отново да се намеся.

– Вера Юхансен ще ни доведе един в пет часа.

Майката на Лена звъня седемнадесет пъти на Вера Юхансен. Никой не вдигаше. А времето минаваше. В пет без петнадесет ние, тримата, седнахме на масата и зачакахме. Стрелката за минутите се приближаваше към дванадесет, деление след деление.

– Разигравате ли ме? – каза майката на Лена.

И тогава се звънна на вратата.

На прага стоеше Вера Юхансен с усмивка, червена риза и глава, наведена към рамото. Занадничахме зад гърба й. Никой от нас не забеляза татко, но кой знаеше – можеше да пикае зад ъгъла.

– Добър ден! – каза майката на Лена.

– Добър ден, добър ден! – развика се Вера. – Да, нямате търпение да видите кого съм ви довела!

Майката на Лена се опита да се усмихне. Не се получи.

– Ние пре-мис-лих-ме! – извика Лена, но Вера Юхансен вече бе изтичала от верандата и се бе насочила към колата си. Има такива дами, които е невъзможно да спреш.

"Вафлено сърце" - романът събитие в детската литература от младата Мария Пар - "новата Астрид Линдгрен"

На 24 години Мария Пар се превръща в звезда на скандинавския литературен небосклон с романа си за деца „Вафлено сърце”, кой...

Прочети повече

Лена обаче също е неудържима, тя изтича по стълбището и се втурна към колата, изпреварвайки Вера.

– Той не ни трябва! Искаме да пикае вкъщи!

И когато тя извика това, ние чухме скимтене от колата. През прозореца й се показа кучешка глава.

– Куче? – прошепна Лена.

- Да - Вера Юхансен повдигна вежди. – Че какво друго да бъде? Нали искаш куче?

Скандинавски автор хвърля ръкавицата на Агата Кристи

Скандинавският писател Кнут Фалдбакен вече е преведен на десетки езици, спечелил е много литературни награди, има много почитатели, но ...

Прочети повече

Лена поемаше въздух с уста.

– Не. Аз исках...

– Чинчила! – извика майка й от вратата.

Палето на Вера Юхансен бе много по-симпатично от която и да е чинчила. Лена много искаше да го задържи, но всичко си имало граници, каза майка й.

Да преоткрием разказвача Оскар Уайлд

Дали душата е ценна колкото всичкото злато на света, или не струва нищо? Готов ли си да се разделиш с нея, за да спечелиш любовта си? Т...

Прочети повече

След това майката на Лена започна да се занимава дълго с мотоциклета, за да се успокои. Ние с Лена седяхме на пералнята и я наблюдавахме. От време на време тя ни молеше да й подадем някой инструмент. А през останалото време бе тихо.

– Лена, това не е толкова просто. Да вземеш и да окачиш обява – каза най-накрая майка й. – Помисли ли кого биха могли да ни доведат.

Прехвърлих наум всичките младежи, които ходеха в магазина.

– Освен това вкъщи няма място за никакъв татко – разнесе се изпод мотоциклета.

Лена не се съгласи с това. Можело да се разтреби мазето.

– А и така си имаме достатъчно мъже – дочу се изпод мотоциклета. – Триле, например.

Мара Белчева - весталката на българската поезия

Мара Белчева е една от най-значимите български поетеси. Съдбата й е трагична, защото Мара е обречена два пъти да скърби за мъжете, коит...

Прочети повече

Лена отдавна не била чувала нищо по-глупаво.

– Триле не е мъж!

– А какво съм? – поинтересувах се аз.

– Ти си съсед!

Ето това е, помислих си аз. Няма да каже, че съм най-добрият й приятел.

 Откъс от Вафлено сърце