В последните дни в нашето публично пространство се появи въпросът, зададен по шекспировски: да дадем или да не дадем... оръжие на Украйна? Може би странно за някой, особено който ни гледа отвън, но у нас вече битуват не два, а цели три отговора на този въпрос.
Единият отговор, който се основава върху стойността на демокрацията, води до извода, че тя е най-ценното благо, което след толкова трудни десетилетия успяхме да постигнем и, че трябва да я браним тази демокрация като нещо свещено. Затова привържениците на този отговор, към които и аз принадлежа, смятаме, че трябва да дадем на украинците и малкото оръжие, което имаме, та белким им свърши работа, защото сме убедени, че нашите съюзници от ЕС ще ни помогнат да се сдобием с ново и съвременно въоръжение. Ние подкрепяме украинците, защото бранят своята демокрация. Те се бият не толкова срещу народа на Русия, колкото срещу днешния пореден руски (го)сударь и неговото обкръжение. Тази руска върхушка се е закрепила достатъчно дълго и здраво, и тези хора не жалят никого. Те нямат грях от Бога и убиват поголовно – без милост както украинските мъже, жени и деца, така, както жертват и своите войници.
Втори отговор на въпроса от заглавието дават други нашенци, които са против това да дадем оръжие на Украйна, защото са възпитани в духа на Фëдор Тютчев, макар че най-вероятно те никога не са чували това име и не са прочели и едни негови, макар и умозрителни на пръв поглед стихове, като тези: „Умом Россию не понять, аршином общим не измерить: у ней особенная стать, в Россию можно только верить.“ (Русия не може с ум да се разбере, със стандартен метър не можеш да я измериш, тя си има своята специфика, нея може само да я изповядваш!). Да, но Русия не е само тази на Путин. Русия е родила такива колоси като Глинка, Римски-Корсаков, Мусоргский, Чайковски, Рахманинов, Стравински, Прокофиев, Шостакович..., или Айвазовски, Шишкин, Репин, Верещагин, Левитан..., или Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Толстой, Чехов, Шолохов... В Русия живеят и други хора, за които демокрацията е по-ценна от желанието на вечните руски управляващи – да се бият с някого, а днес да продават нефт, газ и други земни блага, произвеждайки основно "бомбëжки", вкл. и с ядрен заряд. Той и дядо Иван Вазов през вече далечната 1877 г., когато тогавашна Русия тръгва целеустремено към Цариград, е написал: „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света; тя е нашата подпора, тя е нашта висота!“. Но..., после, в 1916 г., когато същата тази Русия тръгва вероломно, и не за първи път, срещу нас, Вазов пише и друго стихотворение: "Вие някога знаме Христово, развехте за благо човешко, строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново!" Това различно стихотворение на Вазов нито се споменава, камо ли да се изучава в училище. Да не говорим за студията "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" на Георги Стойков Раковски, написана през още по-далечната 1859 г. Такива слова са скверни за привържениците на втория отговор от заглавието. Сакън, да не обидим североизточната империя!
На въпроса от заглавието има и трети, типичен нашенски отговор, който се лансира от най-високо равнище. Той се свежда до характерното ни снишаване. Ако може да дадем нещо, ама то да е някак си по-невинно изглеждащо, като каски и бронежилетки. И, ако може, само за цивилното – видите ли, българското население в Украйна. А за другото, за бойците, сред които има и етнически българи? Те да мрат ли? Те за това са бойци! По този начин нашите управленци смятат, че и вълкът ще бъде сит и агнето – цяло, а ние ще останем по-малко оцапани от тинята, в която се опитва да набута целия свят известният и пореден руски сударь. Векове наред тази наша снишающа поза ни е вършила работа. После още половин век до преди 30-тина години тя пак беше полезна за мнозина нашенци и им вършеше добра работа. Трябва да признаем, че сме станали царе на снишаването. Ама резилът, който ще трябва да поемем, е без значение заради същите тези михлюзи. Важното е да отчетем някаква си там активност. Снишаването се оказа типичното поведение на соц-а, за което наш "тато" сигурно в момента ни се усмихва и ни приветства отгоре.
Най-вероятно моите опоненти ще възразят: Виж поведението на цар Борис III (Винаги с Германия, но никога срещу Русия!) или на сина му (Винаги с Европа и никога срещу Русия!). Да, но в резултат от това ни поведение беше бомбардирана и съсипана София и други градове на страната ни, а за следващата съветска окупация платихме с 30 000 жертви по полетата на Втората световна война и, не само че не спечелихме нищо, но и загубихме още територии. А, ако послушаме онзи, който някои все още смятат за Н.В., можем да очакване, че със сигурност ще паднем в очите на нашите съюзници, Украйна ще ни брои за обикновени пъзльовци, за да не кажа дезертьори, а с това, или, може би – въпреки това, наше поведение, може и боят да отнесем.
В крайна сметка въпросът от заглавието може да се редуцира към друг един: Какво да правим? Между другото, този въпрос е зададен от двамина руснаци в миналото. Известни са и техните отговори. Според Чернишевски, който разсъждава след падането на крепостничеството в Русия: "има вече едни разумни егоисти, които живеят от своя труд и по един нов начин създават блага за себе си и за обществото като цяло". Тази теза на Чернишевски не е била угодна на тогавашния сударь, както и на върхушката, и на горкия автор на отговора на въпроса се е наложило да прекара в Сибир голяма част от живота си. Колко познато, нали?
В Русия едни други "егоисти" се появиха век и половина след Чернишевски, но допуснаха други още по-егоисти от тях да натрупат несметни богатства – пари, фабрики, яхти... за сметка на заграбената от техните предшественици територия от Балтийско море до Тихия океан. С други думи, територията, която има претенциите да бъде наричана държава и дори да бъде смятана за велика сила, нещо ѝ куца според Чернишевски.
Другият, който задава същия въпрос (Какво да се прави?) е доскорошният кумир за някои, иженарицаемият Ленин, чиято мумия май че още лежи в мавзолея на Червения площад. Неговият отговор на въпроса е много по-радикален: "Эти, которое не с нами – расстрелять!" (Тези, които не са с нас, да се разстрелят!). Но и този отговор вече не върви в XXI век. И какво остава? Ами, много просто. Измисляш си, че някой те застрашава и иска да те напада, заявяваш, че това – неговото (Крим, Донецк, Луганс, Мариопул, Одеса, Лвов, Киев...) си е мое и... нападаш! Горкият украински народ, който пред очите ни дава жертви мърцина, а и не малко руски войници загиват. И те имат майки, но Русия никога не е жалила своите войници.
В същото време поредният Кобзон пее вдъхновено на стадиона "Лужники": "Вперëд, Руссия!" пред монарха, навлякъл марково яке на Loro Piana с цена от около 1,5 милиона рубли, а подбрани красавици размахват байраци и крещят в негова чест.
Питам се: това представление не сме ли го гледали и друг път – с друг герой и по едно друго време? И докога?
Бог да успокои душите на мъртъвците!
Автор: Никола Темелков
