Той и тя не са Атлас, който носи училището на гърба си

Да се каже, че факторите, които обясняват общите слаби резултати са един, два или три би опростило твърде много нещата. Причините за неуспехите на образователната ни система са многобройни и от най-различно естество, и те явно имат устойчивост във времето. Тези причини не се намират само в образователната система. Те се намират и в сферите на социалното, политическото и дори икономическото. Учителите могат лесно да станат изкупителна жертва за случващото се. Но освен, че се пекат на същия огън, който до голяма степен пече резултатите на учениците, те са ѝ безсилни спрямо случващото се около тях извън училище. От друга страна, инструментите, с които разполагат за да влияят в самото училище не са толкова силни, колкото обществото може би смята.

И все пак, ако ще говорим за учителите, нека вземем предвид следното. Според Института за изследвания в образованието, "редица изследвания показват, че приносът на учителите за образователните постижения на учениците надхвърля влиянието на всеки друг фактор, свързан с училището". Това се отнася не само до качеството на преподаване на учителите, но и до взаимоотношенията между тях и учениците, уменията да ги мотивират и да изграждат добра учебна среда, измежду други. Всичко това трябва да ни накара да обърнем внимание и да ценим повече педагозите, защото те са един от ключовете към успеха на учениците. Доколко имат условията да бъдат такъв ключ е друг въпрос...

Да ценим педагозите не означава само по-добро заплащане. То е важно, но дали трябва да е водещият фактор? За колко от 90% нови педагози, които не се задържат в системата за повече от три години заплащането е било главната причина за напускане? За колко от тях причината е била слабата практическа подготовка във ВУЗ или липсата на адекватно менторство за навлизане в професията, както някои изследвания сочат? Разбира се, това са важни променливи. Обаче, особено за напусналите след третата си година учители, тежестта на горните три фактора вероятно не е толкова голяма. Три години са достатъчни за навлизане в професията. Три години са достатъчни и за натрупване на немалък практически опит. Една година е достатъчна за осъзнаване на това дали заплатата е задоволителна.

Професионално прегаряне над нормата

Проучване от 2019 г. на ПУ "Паисий Хилендарски" показа, че професионалното прегаряне при учителите е над средното ниво за останалите професии. Нека допуснем, че това прекомерно психическо прегаряне играе роля в напускането на системата от 90% нови педагози. Нека допуснем, че прегарянето е също така важен фактор за понижена ефективност на част от действащите и с много години стаж педагози. Това прегаряне разяжда, замразява, обезсилва ключовите сили на учителя да влияе положително на успеха на учениците си. Прегорелият учител трудно може да мотивира – той самият има нужда от мотивация. Той трудно може да поддържа приятна среда и добри взаимоотношения с всички ученици – психиката му е на ръба на оцеляване. Той по-трудно може да планира, да оценява, да подкрепя и да иновира. Това не означава, че учителите не успяват да вършат работата си, а че стресът и бърнаут синдромът им пречат да бъдат в най-добра форма.

Нужно е сериозно преразглеждане на това как образователната система и прикачените към нея части систематично предизвикват прекомерно прегаряне на учителите. Мерки от сорта "спа един път в годината" или "наръчник със стратегии за справяне със стреса" не са съизмерими с мащаба на проблема. Да се гледа на професионалното прегаряне на учителите като на естествено и неизбежно явление, което те трябва просто да управляват по-добре, или цена, която трябва да платят за да бъдат учители, е не само несправедливо, но и не е научно. Дори и да не ни пука за това, че педагозите са хора, не е трудно да се сетим, че благосъстоянието им и тяхната производителност са тясно свързани.

Учител, който може да максимизира влиянието, което има върху постиженията на учениците си, е учител, който се чувства добре със себе си и в училището, в което работи. Този учител се чувства реализиран, спокоен и свободен да преподава по най-полезния и адекватен начин. Той има желание и стимул да се развива. Той не живее постоянно претоварен, хронично недоспал (като 49,9% от педагозите). Той не живее в страх от директор, РУО или който и да е друг. Той не отива на училище без желание, заради това, че днес трябва да мине през всякакви административни задачи, включително по проекти, доклади, комисии, обяснения... Образованието е небе, но учителят не е един Атлас, който да може да го носи на плещите си.

В проучването на ПУ, 85,3% от педагозите сочат бумащината като един от основните фактори причиняващи им стрес. И въпреки вече направените стъпки за намаляването им, вероятно е да има още излишни, повтарящи се и безсмислени административни задачи. Как да разберем, че са излишни? Тези задачи нямат връзка с обучението и развитието на учениците, нямат добавена стойност, а по-скоро служат за покриване на формалности... Тези, които най-добре биха могли да ни го обяснят са класните ръководители, които служат като ходещо административно бюро за своя клас. В други страни, училищата имат същински административни звена. А какво да кажем за дежурството в коридорите, което принципно е работа за охранител? В други страни, непедагогически персонал дежури в коридорите.

Прегарянето в учителската професия не се дължи само на излишна административна работа и несвойствени функции вменени на учителя. Средата и начинът, по който работи дадено училище също може да допринесе за това – екип, който не е сплотен, в който няма взаимна подкрепа и често има безсмислени конфликти; ръководство, което управлява с желязна ръка и смазва достойнството и свободния дух на учителя (къде се загуби идеята за мандатност?); неадекватни графици; огромни паралелки; колективната невроза с оценките; трудното взаимодействие с родители и ученици; постоянното спускане на промени отгоре; мониторингът от всевъзможни страни; и други, и други... Колкото и фактори да изброим, винаги рискуваме да забравим някой. А отговорът не може да бъде просто – "учителите трябва да се приспособят и по-добре да управляват стреса".

В международното изследване TALIS (2018), само половината от българските учители посочват, че са удовлетворени от професията, 44% от средата и 54% от свободата, която имат в работата си. Ако желаем да променим тенденцията в резултатите на учениците, трябва да обърнем внимание и на тези тенденции. Трябва да видим кои са тръните в нозете и ръцете на учителите и как може да ги извадим. Работата на учителя е мисия, и в нея той трябва да има условията да се фокусира върху обучението и менторството на учениците, чувствайки се подкрепян и реализиран докато го прави. Прегарянето и угасването на пламъка на педагога не са нито неизбежни, нито естествени, нито приемливи от човешка гледна точка. Те са провал на нещо друго, на някой друг...

Автор: Явор Хаджиев