Диагнозата на мълчаливото българско сеирджийство

Факт е, че у нас живеят много "мъже". Дори тези с нормален психически статус се проявяват като истински "мъже". Един такъв изрита млада жена в берлинското метро и сега германското правосъдие ще му разгони фамилията. При ситуацията в Бургас казват, че става въпрос за човек с регистрация в психодиспансер за шизофрения. Което е отделен казус и отделна тема. Въпросът е, че в България живеят и много свестни мъже, възпитани и интелигентни, и затова индивидите от двата случая не трябва да се превръщат в нарицателно.

Има обаче друг събирателен образ, който изкристализира от инцидента - този на мълчаливия българин сеирджия. Той гледа как пред него обиждат хора и мълчи. Гледа как пред него бият хора и мълчи. Дори гледа как пред него убиват хора и пак мълчи. От страх, от малодушие, от егоизъм.

Малко са примерите от историятани ни, в които сме се обърквали да бъдем единни, да си помагаме и изобщо - да ни пука един за друг. През останалото време, по принцип, българинът е индивидуалист. Допълнителна тежест оказва това, че животът у нас е труден. Когато се чудиш как да вържеш месеца, другите почват слабо да те вълнуват. Това обаче не е оправдание. Защото бъдещето ни ще е толкова добро, колкото добри сме ние. Чувството за нормалност е едно от малкото неща, които с цената на всичко трябва да се опитаме да опазим. Както си затваряме очите пред изрода, който рита баби, така си затваряме очите и пред мащабните кражби и манипулации, които се случват в държавата.

Бъркаме, ако си мислим, че двете неща не са свързани. Реакцията и към двете изисква достойнство, смелост и да ти пука дали живееш в нормално общество и нормална държава, където престъпниците си получават заслуженото, а срещу всичко нередно и недопустимо се взимат мерки.

Мълчаливото сеирджийство е нещото, от което се хранят провалените държави и общества. То е ритникът в гърба на всичко нормално, морално и достойно. И утре може да го получи всеки един от нас.

Автор: Десислава Любомирова