X
 
 

Голямата българска писателка Здравка Евтимова: Писането е моята свобода

6014 1
Голямата българска писателка Здравка Евтимова: Писането е моята свобода
Снимка: Actualno.com/Велина Велинова
Здравка Евтимова е българска писателка, родена в Перник през 1959 г. Сборници с разкази на писателката са публикувани в Гърция, Канада, Израел, Франция, Италия, Китай и др. Разказът "Кръв от къртица" от 1 януари 2019 г. е включен в учебниците за обучение по английски език за гимназиите в Дания и в учебник за преподаване знания по литература за осми клас в САЩ.

Три нейни романа: "Sinfonia Bulgarica" ["Четвъртък"], "Божество на предатели" и "В града на радостта и мира", както и пет сборника с разкази са публикувани в САЩ. Един от тях - "Някой друг" ("Somebody Else"), 2004 г. MAG Press, е номиниран за американската награда Pushcart 2005 г. и спечелил наградата книга от утвърден автор на издателство MAG Press през 2005 г.

Два нейни романа "Sifonia Bulgarica" ["Четвъртък"] и "Една и съща река" са публикувани в Италия и Македония. Романът "Четвъртък" е публикуван в Китай и Сърбия.

Три нейни сборника с разкази са публикувани във Великобритания. Един от тях "Невъзможно синьо" (Impossibly Blue) печели награда на издателството за най-добра книга на годината за 2013 г. Разказът ѝ "Твоят ред" е включен в антологията "Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят". Разказът ѝ "Васил" е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Писателката разговаря с репортера ни Велина Велинова защо думите за нея са като цигарите за пушача.

Г-жо Евтимова, кой е любимият Ви разказ от всички, които сте написали?

Обичам всичките си разкази. Разказът е като човек, като гост, при това - неканен. Тогава е най-красиво, когато пристига при Вас като вятър или градушка. Смътно помня съдържанието на разказите си, затова ми е трудно да ги преразказвам. Помня обаче усещанията, които са ги родили.

Как идва при Вас вдъхновението?

Свободното време е моето вдъхновение. Ставам сутрин в 5 и 30 и се прибирам в Перник към 20 часа. За какво вдъхновение може да говори човек, който се е трудил много упорито и концентрирано през деня? Писането е моята свобода, времето, в което мога да се чувствам радостна и тъжна, щастлива.

Обичам да работя нощем, когато всички у дома спят. Спя много малко, което доста вреди на здравето, но от дълги години съм свикнала на този ритъм. Когато всичко е тихо, човек е като че на друга планета. Телефонът ми не звъни, не мисля, че трябва да платя данъците или какво да купя за домакинството.

Кой от разказите Ви е било най-труден за създаване?

Този въпрос е много труден, защото не мога да накарам разказ да дойде при мен насила. То е като приятелството – не можете да накарате човек насила да Ви стане приятел. Дори когато съм много изморена, пак ми е хубаво да пиша. Ако усетя, че даден разказ не върви, казвам: "Стоп, ти не си моят приятел, моят разказ" и го оставям. Когато пиша, се усещам така, сякаш отивам в къща, където има хора. Там слушаш, виждаш ги, заживяваш с тях, боледуваш с тях, празнуваш с тях. Умираш и се раждаш с тези хора. Може би те са отглас от случилото се през деня.

Провокират ли Ви към писане ежедневни случки?

Да, но ми правят впечатление не толкова хората, колкото откъслечни думи. Може да е нещо много кратко, например скоро чух една жена да казва "трамвай номер 5". Толкова приятно ми стана, спомних си как съм се качвала все от задната врата, за да наливам вода от Княжево. Така се случват разказите. Изникват усещания, спомени, мисли за хора, които може да бъдат свързани с места и предмети, но може и да се появяват просто така – като кратко преваляване.

Пиша от много години по този начин, не се замислям как точно се случва това. Разказът е като цигарата за пушача – разказвачът не мисли: "Сега от тази велика идея ще се роди страхотен разказ!" Писането за мен е като цигарите, може да бъде и порок, защото вместо човек да се наспи, пише. Хората около мен невинаги са много доволни от това, че вкъщи свети до късно.

Пишете ли навън?

Няма никакво значение къде съм, докато пиша, стига да нямам неотложна задача в този момент. При мен е както при 99% от хората – всички задачи са спешни! Децата ми вече са големи, но внучките ми често са при мен през почивните дни. Освен това тогава ми звъни телефонът, винаги нещо се изисква от мен – да предам превод, да се срещна с някого. .. Необходима е подготовка, защото не бива да подведеш другите. Разказът, от друга страна, е свобода. Той е живот, който е непредсказуем, странен, много труден понякога.

Защо да е труден?

Заради всички пропасти, които трябва да заобикаляме в живота си, в които често попадаме. Разказът е като човек, който живее в днешния ден и се изправя пред тези пропасти.

Защо сте избрали да пишете предимно разкази, а не в други жанрове?

Заради ограниченото време. Ако спечеля престой в писателска резиденция, където да имам един свободен месец на разположение, бих започнала да пиша роман. При всички случаи търся писането като водата - представете си, че не сте пили вода 3-4 часа, а сте яли нещо солено. Когато се доберете до вода, е хубаво, нали? Това е възможността да останеш сам с лаптопа си. После каквото сабя покаже.

Препрочитате ли разказите си?

В хода на писане не се връщам да препрочитам онова, което вече съм написала. Тъй като не виждам добре, често се случва да натисна грешни клавиши. После, когато разказът е готов и седна да чета, откривам, че на места не разбирам какво съм искала да кажа. Това пък е другото ми удоволствие – започвам да се чудя, да измислям различни варианти... То е като да ядеш шоколад.

Съветвате ли се с колеги?

Когато смятам, че разказът е готов, го чета много пъти, за да го усетя. Бих споменала трима души, на които вярвам. Става дума за издателката ми Божана Апостолова и литературният критик Митко Новков и професор Миглена Николчина. Дори да ми дадат препоръки обаче, веднага сядам да пиша, – сърбят ме ръцете и правя нещо, в което съзнателно дълбая и копая в "грешката", разширявам я като вулкан, и радостта от това е наистина светла.

Защо тогава търсите препоръка?

За да чуя какъв е усетът на другите към онова, което съм направила. Запазвам копие на книгата за себе си, в което не изглаждам недостатъците на текстовете си, така ми е щастливо – със слабостите и раните, не мога да обясня защо. Писането винаги ми носи лекота, дори написаното да е тъжно.

Как мрачната история може да Ви донесе положителна емоция?

Не става дума за положителна емоция. Ако човек го боли коляното, да речем, изпитва облекчение, когато го разтрие. По същия начин писането за тъжни хора, за неща, които не са приятни, е докосване до болно място.

Целта Ви да излекувате болката ли е?

Не зная дали може да има лечение – може би няма - но се опитвам да намаля болката. Тя е онова, което ме е притиснало, прегазило, подиграло ме е. Когато го опиша, имам чувството, че не съм позволила унижението да ме пречупи. Дори да съм била пречупена, когато го оставя в компютъра си, усещам, че не съм се предала поне в мислите си. А ако човек не се предава в съзнанието си, в себе си, той не е лесна мишена, не е мишена въобще.

Кои писатели Ви вдъхновяват?

От много малка баща ми, който беше електротехник, четеше на мен и брат ми разказите на Йовков, много ги обичаше. "По-малката сестра" знаеше почти наизуст. Този разказ ми е любим, както и "Песента на колелетата". Прекланям се пред това, че Йовков превръща безнадеждността в изход от болката.

Какво имате предвид?

Това е майсторът – оставя в кръвта на читателите си усещането, че те са по-големи от безнадеждността. Никога няма да престана да търся Йовков. Опитвала съм се да го чета на своите деца така, както ни го четеше баща ни, но много са се натъжавали от разказите. Баща ми явно е бил много по-голям майстор от мен в четенето. Той успяваше да ни вдъхне увереност, че нещастието е нещо естествено, но и временно. Това, че днес не се чувстваме добре, не значи, че утре няма да успеем да сътворим такава "Песен на колелетата", която да дава радост на хората около нас. Големият майстор може да превърне тъгата във вход към щастието.

Посещавате ли изложби, кино, театрални постановки? Играят ли те роля за изграждането Ви като творец?

Обичам да ходя на изложби, изключително много се възхищавам на майсторството на художника да създаде картината и да изпълни пространството около нея с живот, да те привлече да я наблюдаваш дълго. Обичам Иван Айвазовски, Ненко Балкански, Владимир Димитров-Майстора. Когато посещавам различни градове по света, винаги отивам в галерии. Билетът за вход може да струва 50 евро – купувам си го почти винаги.

Има една картина - "Падането на Икар" от Бройгел, която е с толкова славна история, но не ми създаде това настръхване като други платна, които съм виждала. Може да е творба на съвсем неизвестен автор, а да ми въздейства дълбоко и силно. Не търся вдъхновение в изложбената зала – просто картините ми носят радост.

На кино не ходя, защото не обичам да стоя затворена в зали. Предпочитам да гледам филми вкъщи. Много пъти са ме канили да напиша сценарий за кино, но не съм успявала. Помня обаче филма "Амадеус" на Милош Форман - мощен, красив! Може би ако не бях затворена по 10 часа в офис, стоенето на закрито в киното щеше да бъде удоволствие. Когато не съм на работа, имам нужда от пространство около себе си. Затова и ходя в Старо село до Радомир, където садя дървета.

Какво е мнението Ви за аудиокнигите?

Много съм се запалила по тях. Купувам такива, които са накарали света да се замисли: "Нюйоркска трилогия" на Пол Остър, "Невидимите градове" на Итало Калвино, "Ема" на Джейн Остин. Слушам много на английски и с практическа цел – сама превеждам разказите си на този език и аудиокнигите ми помагат. Писането на английски обаче не мога да сравня с писането на български – на родния език то е полет към щастието.

Казват, че писателите обичат самотата. Доставят ли Ви удоволствие социалните контакти?

Сутрин пътувам във влака около час. Група приятелки сме, винаги много се радвам да ги видя – те като мен работят ежедневно, за да си плащат сметките, данъците, храната и какво ли не. Зная историите на децата и семействата им, слушам съветите на тези работливи, мъдри жени. В службата също имам няколко много близки приятели, с които обичам да разговарям. Допадат ми социалните контакти, но в ограничен кръг. Не ме привлича да присъствам на големи купони, хубаво ми е да срещам малко хора, за да мога да обърна внимание на всеки от тях. Това признавам за пръв път.

Освен това на големи сбирки се пие, а аз съвсем съзнателно съм се борила да не попадна под властта на алкохола. Баща ми, като всеки уважаващ себе си перничанин, пиеше доста и аз се заклех, че няма да го правя и ще се омъжа за човек, който не пие. Добре, че се случи така. Никога не ми е харесвало да се веселиш шумно. Смятам го за загубено време, а може би не е така.

Кой е най-големият Ви успех и кой - най-сериозният неуспех в живота?

Най-големият ми неуспех е, че не обичам големите компании. Винаги съм се опитвала да си наложа да ги харесам, но не съм успяла. Бих била съгласна да превеждам някой тежък договор, особено в частта за финансовите претенции, вместо да ходя на места с много хора. Дори когато се съберат семействата на двамата ми синове и дъщеря ми, е изпитание за мене. Предпочитам да виждам всяко от трите семейства поотделно, за да мога да им се насладя.

Най-големият ми успех би бил, ако поне едно от внучетата ми стане лекар, само че истински – със сърце да се бори срещу страданието, да помогне на другите, да изтръгне пациентите си от болката и да ги върне на светло в живота.

Многократно в разговора споменавате болката и страданието. Какво място имат те във Вашия живот?

Те раждат стремеж територията на болката да се съкращава. В ежедневието си се стремя да не се превръщам в част от проблемите на хората, а ако мога, да помогна практично, не на думи. Може да е с нещо много дребно. Например, когато човек е закъсал и има нужда от 100 лв, ще му ги дам – да ми ги върне, когато може. Писането няма нищо общо с това, то е живот сам за себе си, но ако може да помогне на някого, бих била най-щастлива. Човек никога не знае какво ще се получи и тъй като аз обичам да зная, правя практически стъпки, за да помогна. Например - имам въже за теглене и ако видя някой закъсал с кола, ще спра и ще го изтегля.

На мен самата ми се е случвало да се нуждая от помощ - например в Старо село, когато нося една голяма бензинова помпа и мъжът ми не е с мен. Тогава гледам да паркирам колата си близо до рекичката, за да не се налага да нося. Случва се обаче да не мога да я изкарам колата, заседнала в тинята! Един съсед ми е помагал два пъти, на третия ми каза: "Нема да те изкарам, седи там и се научи, че повече не требва да ходиш там!" (смее се).

Една голяма кола обаче спря при мен и от нея излязоха две огромни момчета с татуси, с рамене колкото куфари! Казвам им: "Закъсах!", а те: "Къде бе, лелче?" Дойдоха, хванаха моята кола и я вдигнаха! Мутри ли бяха или не, не знам, но ми помогнаха. Предложих им: "Нека ви почерпя, имам ракия", а те ми казаха: "Гледай си дърветата, един ден, като дадат плод, ще ни черпиш!" Помислих, че ще ме удавят или оберат, а те ме измъкнаха от калта. Научила съм се, че не трябва да съдя за хората по митовете, които го обвиват. Гледай и бъди свястна с човека пред тебе – така си казвам.

Като става дума за страдание - вярваща ли сте?

Да, бях атеист, но през 2006 г. откриха доброкачествен тумор на мозъка на големия ми син. Тогава той учеше медицина. Правиха му операция 18 часа в Германия. На 26 октомври – Димитровден, приех християнството. Кръсти ме отец Димитър от българската църква в Брюксел. Тогава бях на 47 г. Синът ми завърши медицина, ожени се, има две деца, сега е главен лекар в Олница недалеч от Дюселдорф. Вярата тогава много ми помогна, имам я и до днес. Именно тя ме подсеща да правя малки добрини като това, да станеш и да отстъпиш място на уморен човек във влака. Малкото добро озарява деня.

Интервю на Велина Велинова

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители
  • Октомври 1 Октомври преди 4 дена Профил на трол?
    Добре че е текста да прочета че писателката е тази по-възрастната Вместо да сложите снимка на писателката само - вие си се рекламирате Грозно е велинова... Грозно