Писателят и режисьор Йордан Славейков: Когато ме връхлетят лични катастрофи, пиша, за да не полудея

Йордан Славейков е театрален режисьор, драматург и писател. Носител е на наградата за проза от конкурса в "Южна пролет", наградата "Дъбът на Пенчо", връчвана от проф. Светлозар Игов, има номинация за "Икар" още с дебютния си спектакъл - "Оскар и неговата дама". Спектакълът му "Паякът", написан и режисиран с Димитър Касабов, бе игран в САЩ, Русия, Беларус, Белгия, а положителни рецензии за него излязоха в The New York Times и Village Voice. И това е общо взето съкратен списък за приноса му към театъра и литература.  

Втората му книга "Празнично семейство", е сборник с разкази, който вече е по книжарниците (седем години след литературния дебют с "Последна стъпка") - именно тя е повод за този разговор. Ето какво ни сподели Славейков:

Разказът вероятно е по-трудният жанр от романа - с една добра идея може да се напише дълъг текст, но за сборник с кратки истории ти трябват много повече. Как се стигна до “Празнично семейство” след първия ти роман? 

До сборника се стигна след “седем не-добри години”, ако мога да си позволя да перифразирам заглавието на книга на Етгар Керет. След излизането на “Последна стъпка” добрите отзиви за него, спечелването на наградата за дебют в Националния литературен конкурс “Южна пролет”, наградата, връчвана от проф. Светлозар Игов и дори второто издание на романа, ме хвърлиха в ступор. Една част от мен неистово искаше да напише втори роман - веднага, на всяка цена. Имах идеи, когато ги обсъждах със самия себе си, те звучаха като истински находки. Когато се опитвах да пиша, всяка написана дума ми звучеше тежка, тромава, съмнявах се в идеята, в начина, по който я описвам.

Непрекъснато си казвах, че това вече го има, написано е, и е написано по брилянтен начин. Спечелих участие в две международни писателски резиденции: в Латвия през 2016 и в Косово през 2018 година. Унищожих всичко написано и през двете резиденции. През декември 2020 година публикувах във фейсбук вариациите на тема “Коледа”. Непрежалимият Марин Бодаков ми написа, че това са хубави, смислени неща. Успях да му повярвам и започнах да пиша по-сериозно. На мен със сигурност ми беше хем по-трудно да пиша разкази, хем по- освобождаващо. И все пак усещах в себе си несигурност и нежелание да пиша, може да е било нещо като авто саботаж. И пак спрях. Истината е, че смъртта на Маринко ме накара да довърша започнатата ни обща работа. Дължах му го. Дължах си го!

Какъв беше творческият фон на самия сборник? Имам предвид настроения, влияния. 

По време на първата вълна пандемята не се почувствах толкова уплашен, колкото гневен - гневен от начина, по който се държаха с нас политиците и военните хирурзи, от глупостта на хората, от това, че затвориха театрите - не само мое лично убежище - гневен от това, че не можех да ходя на любимите си дълги разходки в парка. Бях и много гневен на себе си, че не мога да контролирам този гняв. И не го сублимирах нито в агресия, нито в битов алкохолизъм, нито в тъпчене с храна. Изправих се с него срещу себе си, ползвах го като меч срещу личните си брони, самооголих се. И без голяма изненада открих, че нося на раменете си тонове тъга - по непрежалими мъртви, по несподелени любови… Оставих тази тъга да изтича от мен. Докато тъгата изтичаше, аз пишех. Мисля, че така не се удавих в нея, не потънах в самосъжаление. Извадих от архива си стари мои опити за писане, намериха място в сборника. Слушах и много музика. Много и различна. Слушах с часове Арво Пярт, Нирвана, Нина Симон. Слушах, пишех, радвах се, плачех.

Историите са различни - не съм привърженик на сковаващи дефиниции като “градска проза”, “северозападни разкази” и т.н., но въпреки това личи, че в книгата има някаква колекция от подходи, а и от видове разказвачи. Тоест не съм сигурен, че авторът винаги е един и същ, по-скоро има различни лица. Как всъщност събра тези различия в едно?

Този ти въпрос ме поставя под риска да звуча банално, но сам на себе си обещах да отговарям на въпросите ти максимално честно, а и ти ме питаш нещо, което никой никога не ме е питал. Та ето:

Когато ме връхлетят големи лични катаклизми като смърт на близък човек, а такава не ми е била спестявана, загуба на любов или на приятелство, мисля, не - зная, че тогава полудявам. Това полудяване го наричам за себе си “затъмняване”. Тогава търся и намирам начини да се скрия, да стана друг, да намаля болката от загубата. И понеже милостиво или безмилостно не полудявам в клиничния смисъл на понятието, от там идват и различните лица на разказвачите, на сюжетите.

Белетристичният и театралния опит невинаги си помагат, въпреки че има и чудесни изключения. Как биографията ти в театъра се намесваше в самите разкази? 

Театърът е първата ми, и както се казва - голяма любов. Още от съвсем малък, от дете съм заявявал на нашите, че искам да стана космонавт, да имам пиано и да уча “там, където са артистите”. В този контекст нямам нито много, нито неизпълнени детски мечти. Имам пиано, подарък от близки хора, макар и да не свиря на него. И отидох да уча “там, където са актьорите”. По един особен начин все още се чувствам гост в литературата. Не че стъпвам внимателно, не. Правя каквото си искам, пиша както си искам, но не вандалствам. Биографията ми в театъра правеше много по-лесно написването на почти всеки момент от всеки разказ, който ме затрудняваше. Затварях за миг очи. Представях си героите и ситуациите качени на театрална сцена, насочвах към тях прожектори, за да не могат да се крият или да лъжат, да шикалкавят. И трудният момент ставаше лесен. Персонажите заживяваха пълнокръвно, отношенията им ставаха възможни.

Фото: Георги Сиркатов

Разкажи и за “Ембриони”, документалната пиеса, която направи с Августина-Калина Петкова. Това, че е “актуална” поради темата за абортите едва ли е достатъчно - предполагам, че си търсил и нещо на по-подземно ниво.

Не подозирах, че “Ембриони” ще се окаже “актуална” или дори “пророческа”.

Подземното, което търсех, беше не чак толкова подземно. Когато майка ми забременяла с мен, с баща ми имали вече две по-големи деца. Всички тогава й казвали да ме “махне”. Тя отказала. Та, ето ме тука, реших, че имам право да питам жени, които познавам, защо са решили да не родят децата си. Питах внимателно, получих честни отговори. Надявах се техните отговори да ми помогнат да разбера защо “за поредна година България е страната в ЕС с най-много аборти на глава от населението”. Не успях. Мисля, че успях да разбера с една идея по-добре жените в живота си. Това е голяма, важна крачка за мен като мъж, като творец, като брат, като син, като племенник, като колега, като приятел.

Наскоро си отиде Питър Брук, една от най-мощните и влиятелни фигури в театъра, (а и киното), за втората половина на XX век. Какво от неговите идеи и практики си възприел най-много?

Питър Брук е не само учител, не само учебник по театър, той е по някакъв свой начин самият театър. Няма да е пресилено да кажа, че е научил всички ни на по нещо, което е обърнало идеите ни, представите ни за театър. Завинаги ще помня и ще ползвам неговите две “сценични правила”:

На сцената може да се случи всичко.

Нещо трябва да се случи.

Всеки ученик на Азарян винаги е питан непрекъснато за спомени и истории, още повече, че ти имаше спектакъл за него. Затова, прегледай за нещо, което не си казвал за него в предишни разговори, и нека го добавим.

Спектакълът, който трябваше да направя с актриси от различни негови класове се казваше “Момчетата на Коко”. Той така казваше на всички, на всички нас “Моето момче”. Можеше и с женско име в началото, например “Койна, моето момче”. Не успях да го направя, защото дойде пандемията. Но имахме с “момчетата на Коко” няколко абсолютно великолепни срещи, в които той беше с нас. Мисля, че вече съм разказвал всичко за него. И все пак. Бях в първи курс, към края на първи семестър. Изживявах кратка, споделена и нещастно завършила сексуално- любовна история. Не можех да се примиря, че съм зарязан. И реших да напусна Академията. Сбрах си багажа и отидох в театъра на армията да го информирам. Естествено, смотолевих нещо за “лични, семейни причини”. Той веднага разбра, че го лъжа. Запали цигара, дръпна от нея, погледна ме през очилата с дълбоките си кафяви очи, които виждаха всичко. И ми каза:

“Ей, глупако, ти не разбра ли, че съм се оженил за тебе, щом съм те приел в класа си? Има бракове, които издържат по-малко. Защо ми губиш времето, защо ме лъжеш, защо не каза, че няма да издържиш, можеше да приема друг на мястото ти”. После много ми се ядоса и каза:

“Не можеш да напускаш, излез от кабинета ми и ела в четвъртък с написано задание по режисура”.

Няма ден, в който да не съм му благодарен за този урок по постоянство.

В началото на пандемията се говореше често, че сценичните изкуства трябва да променят формата си; нещо, което те правят по принцип при всеки световен катаклизъм. Усещаш ли някаква промяна две години по-късно, в правенето на театър, а и в зрителските нагласи?

Сценичните изкуства не трябва да променят нищо във формата си. Магията на театъра, неговата сила се крие именно в това, че се случва тук, сега, пред очите за зрителя, който е дошъл специално да го гледа. Театърът е любовна среща между актьор и зрител. Тази среща не бива да бъде опосредствана. Театърът, ако поиска, може да съдържа в себе си елементи от киното, може да ползва принципа за монтажа на Айзенщайн, да речем, но театърът не е кино, дори и когато бива заснет като кино. И толкова по-добре за него.

Спомена, че би бил разочарован, ако няма въпрос за бъдещите ти творчески планове и то зададен именно по този начин. Затова, ето, с аматьорски тимпан:

Какви са бъдещите ти творчески планове?

С глас се смея на този ти въпрос. Заслужих си го. Мога да те чуя как биеш тимпана, да видя как се смееш докато задаваш този въпрос. Той е огромен камък в личната ми градинка. Ще му отговоря съвсем честно:

Планирам да започна скоро репетиции на последната си пиеса, монодрамата “Виктория”, която вече е поставена в гр. Струмица, РС Македония, от талантливия ми колега Деян Ангелов. Планирам и да се завърна към един ръкопис, който ме измъчва с нежеланието си да се превърне в роман за….. Няма да издавам. Ще кажа само, че ако го завърша, романът ще се казва “Сбогуване с краля”.