Впечатляваща и запомняща се като актриса, личност и жена, Стефка Янорова е събрала в „колекцията“ си многобройни роли – и на сцената, и в киното и телевизията. Само някои от тях са фризьорката Ваня („Стъклен дом“), г-жа Пешева („Революция Z”), Роси („Дунав мост“), Катерина („Укротяване на опърничавата“), Стойна („Железният светилник“). В театрален сезон с няколко важни за Стефка Янорова годишнини, разговаряме за роли и партньорства, лакове и вино, сантименталност и темерутщина:
Едно от по-новите представления, в които играете, е „Две обиколки на парка“ на Театър Българска армия (най-скоро може да се гледа на 2 юни). За Вашия партньор в него – Георги Кадурин – казвате, че въпреки че сте играели заедно много пъти, пак и пак го преоткривате. Помага ли приятелството, общуването извън театъра за това, или е по-добре да се избягва такова сближаване извън професията?
Това, че с него си имаме доверие и ми е приятел, не значи че си пием кафето всяка сутрин някъде заедно. Аз продължавам да смятам, че е много важно да си имаме доверие, но такива много, много близки приятелства с малко колеги поддържам, защото смятам, че е по-хигиенично да се изненадваме на сцената. Аз съм малко темерут и затова винаги се опитвам да спазвам една здравословна дистанция.
В интервю за нашия сайт Георги Кадурин казва: „Преди представление никога не съм щастлив; обикновено съм леко напрегнат, леко дори неприятен.“. Вие каква сте преди представление?
Ами, различно, зависи от представлението и от деня, който съм имала. Винаги има едно леко напрежение, сценична треска. Аз самата се изненадвам, че след толкова години на сцена продължавам да се вълнувам. И понякога и аз съм много неприятна.
В какво се изразява това?
Или мълча и не говоря с никого, или пък съм много настроена да се скарам с някого.
В "Две обиколки на парка" с Георги Кадурин, Театър Българска армия
Фото: Театър Българска армия
С кого от младите актьори още не сте, а бихте си партнирала с удоволствие?
Слава богу, от Театър Българска армия с всички съм си партнирала. Много бих искала да си партнирам и с Ахмет Исмаил, който вече играе в театър Българска армия в две представления (б.а. – в „Истината или се осмеляваш“ и „Комедия на корупцията“). И го намирам за изключителен актьор! И с много други, разбира се. Гледам някое представление с млади хора, което много ми харесва и си казвам – с това момче искам да играя, с това момиче искам да играя. Не помня имената на всички. Имаше едни години, в които младите актьорите като че ли повече искаха да стават известни, отколкото добри артисти, пък сега това се промени – има много млади колеги, които са предани на театъра и това много ме радва.
Във филма „Клас 90“ Вие играете класната. Ако наистина сте класна в живота, как ще поддържате дисциплината в класа си: като погледнете лошо, мъмрите нашироко и строго или като подръпнете ухо?
Камен Донев има много хубав монолог по темата – боят изгражда... (смее се). Вижте, така отстрани да си фантазирам каква ще бъда... предполагам, че ще се опитам да ги гледам лошо. То е взаимно и колкото и да говорят „младите били такива...“ – младите са нашите деца, които ние сме възпитали. Продължавам да вярвам, че ако си открит, с уважение и точност – ще получиш отсреща същото.
Присъствали ли сте на събирания на класа си от Френската в Стара Загора?
Не. През последните 20 години не съм. Просто защото събиранията винаги са през май месец, а тогава ние имаме много ангажименти в театъра. Но се обадих на госпожа Рашева, която ми беше класна в 9 клас. Тя е като прототип, конкретен образ, за когото съм си мислила, докато снимахме „Клас 90“ и ѝ се обадих, след като филмът излезе. Беше много трогателен разговор. Тя беше много млада учителка, хубава, всички момичета ѝ подражавахме; а предполагам, че момчетата са били влюбени в нея. На мен разговорът ни ми достави огромна радост.
С коя от многобройните си героини от филми, сериали и постановки с най-голямо удоволствие бихте били приятелка?
С госпожа Пешева (б.а. – учителката по математика от сериала „Революция Z“). Защото е леко истерична и способна на големи неща.
Фото: Театър 199
Най-неочакваният материален подарък, който сте получавали от почитател?
Лак за нокти.
Лак за нокти ли?
Да, един човек ми подари лак за нокти.
Мъж?! И имаше ли някакво послание?
Не, не, просто ми подари лак за нокти. Получавала съм пееща кутийка, употребявани часовници, най-различни неща. Но това ми е хитът.
Какъв цвят беше лакът?
Някакъв светъл, перлен цвят.
Кой от най-стандартните подаръци предпочитате: букет цветя, бутилка вино или кутия бонбони?
Бутилка червено вино предпочитам. Обожавам цветя, но, за съжаление, те сякаш вече са някакви ГМО-та и не миришат – много рядко са ароматни, повечето са красиви, но изглеждат като изкуствени.
А кой комплимент или нематериален подарък е сред най-специалните за Вас?
Всяка усмивка и всяка прегръдка са награда за мен, особено когато ги получавам от деца. Отношението, вниманието – това са ми наградите, най-истинските.
В медиите за Вас се срещат определения като „Актрисата с най-красивите и честни сини очи в българското кино и театър“, „Българската Мишел Пфайфър“, „Един от ангелите на Крикор Азарян“, „Актрисата с най-много екранни деца“. Всички такива описания ли Ви допадат, или има някое, което бихте предпочели да не се използва?
Това са много смешни неща. Но не мога да спра журналистите да пишат, каквото те намират за добре. Аз може да не съм съгласна с, примерно, „българската Мишел Пфайфър“... какво значи „българската Мишел Пфайфър“?! Мишел Пфайфър е прекрасна и много красива жена, и прекрасна актриса... И Никол Кидман се ме наричали, и какво ли не. Занимава ме повече това, което се случва тази вечер, на сцената, в момента. Другото ме забавлява.
В "Мизантроп", Театър Българска армия
Учителка по математика, фризьорка, певица, служителка в съда – има ли професия, която е била на Ваша героиня, но и Ви допада като идея да практикувате?
Много ми беше интересно, като трябваше да играя професор по ядрена физика (б.а. – в минисериала „Порталът“). И се замислих какво ли би било.
„Открадвали“ ли сте си нещо за спомен от снимките на филм или сериал?
Не съм си „открадвала“. То е като традиция в последния снимачен ден обикновено този, който прави костюмите, да подарява на актьорите по нещичко, както и ние, актьорите, да подаряваме по нещо – като сувенири.
Отнасяте ли се по-сантиментално към специални дати, събития, годишнини, свързани с театъра? Ето, настоящият театрален сезон в Българска армия е 75-и.
Да, отнасям се сантиментално, защото на тази сцена са играли едни от най-любимите ми актьори. И въобще – аз съм станала актриса заради Театър Българска армия. Гледайки представления в този театър преди много години, си казах, че искам да стана актриса, за да играя в такъв тип представления – като „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“. Така че, да, определено юбилейните дати, годишнините в Театър Българска армия ме вълнуват.
В „Представление и половина“ в Армията сте 14 актриси, само дами и разказвате истории от истинския си живот. На мен лично ми беше много интересно. В Театър 199 играете в „Театър, любов моя!” по Валери Петров, с над 100 представления (най-скоро може да се гледа на 20 юни – когато се навършват и 10 години от премиерата, както и 60 години Театър 199), отново изцяло женски състав – 4 актриси. Смятате ли, че има постановки, които са по-интересни за публика мъже или жени? Или че мъже биха се разколебали да гледат спектакъл само с актриси?
Не, не мисля, че публиката може да се разделя така на мъже и жени, защото понякога мъжете се вълнуват от женски неща или пък жените – от мъжки. Факт е, че жените са по-активни, повече се интересуват и понякога по-голямата част от публиката е дамска, но не мисля, че могат да се разделят така. А за някои мъже, това, че участват само жени, им събужда интереса.
В "Театър, любов моя!" на Театър 199
Фото: Катерина Стаменова
Ако можехте да върнете сред нас за една последна роля, в която и да си партнира с Вас, някой от великаните на българското кино и театър, кого ще изберете?
Тодор Колев! Аз съм и негова ученичка, така че с удоволствие бих му партнирала.
Имали ли сте момент, в който да сте били много близо до това да се откажете от актьорството?
Имала съм, разбира се. Мисля, че всеки актьор е имал такъв момент. А и аз съм човек, който непрекъснато се съмнява. Имала съм момент, в който съм си казала, че може би не съм достатъчно добра, не съм достатъчно достойна за сцената. Имала съм своите колебания и лоши моменти. Но слава богу, както ни учеше професор Азарян – въпреки, въпреки, въпреки... На фона на някакви неща, които се случват, в държавата, по театрите, съм имала несъгласие и съм си казвала – има ли смисъл да продължавам. Но съм намирала начин да се мотивирам наново, да повярвам – защото аз вярвам, че театърът е място, където можем да се пречистваме.
Като кой литературен или филмов герой бихте поживели?
Те са много и се сменят периодично...
Първото име, което сега Ви хрумва?
Людмила Живкова.
Иво Милев е автор на нейната документална биография – много сериозен труд.
Ами, да, точно – като прочетох тази книга и се вдъхнових доста. Бях по-малка, когато тя си отиде и се чудих защо всички плачат, като не я познавах и ми беше странно защо хората толкова страдат.
Какво щяхте да правите сега, ако не ни давахте това интервю?
Сега щях да съм в гримьорната си и да чета една много интересна книга - „Невидимите фурии на сърцето“ на Джон Бойн.
