Силвана Чаушева: Най-голямата ми мечта е медал от олимпиада за отбора на България

Силвана, как постигнахте този успех за националния отбор – първи в междуконтитенталната Чалънджър купа?

Това беше доста труден турнир, понеже имахме малко време за подготовка. А как - с упоритост, с амбиция и много труд. Познаваме се с момичетата от дълго време. В момента отборът ни е подновен, подмладен и все още сме в такъв период, в който се опитваме да направим колектив.

Колко време тренирахте заедно?

Един месец преди официалните мачове се събрахме. Всички, които се върнаха от чужбина, се включиха в тренировките. Такива бяха датите за мачовете, че всеки трябваше да изчака да завърши първенството в клубния отбор, в който играе.

Как се получи този синхрона между вас само за един месец?

Момичетата от българския национален отбор, в това число и по-младите, сме играли заедно. Миналата година имахме световно първенство до 23 години. Доста от момичетата сме от тогава в един отбор. Така, че имаме сработка. Не сме за първи път заедно.

Най-добър нападател - това ли е твоят най-голям личен успех в Чалънджър купата в Перу?

Да, най-добър диагонал. Това за мен е едно признание и няма как да не бъда щастлива. Но аз винаги отдавам индивидуалната награда не само на моя труд, а като цяло на отбора. Защото отборът ми е помогнал, за да я спечеля.

Но наградата е на световно ниво, трябва да си горда?

Да, има щастие, има гордост, но не мога да кажа, че аз съм била най-добрата и всичко се дължи само на мен. Това е отборна игра и успехите са на отбора. Просто усилията ми са били оценени, така да кажа.

От кога води началото си твоята волейболна кариера?

Започнах на 15-16 години във волейболния клуб "Родопа" - Смолян. Треньор ми беше Тольо Илчев. Една година тренирах в "Родопа". След това ме поканиха от "Марица" - Пловдив. Шест години играх там. След това близо година в Румъния и една година в Италия.

Какво ти даде пловдивският отбор?

Много съм щастлива, че отидох точно там. За мен "Марица" беше най-добрия вариант, това е най-добрата школа в България. Тя ми даде и основа, и условия - екипировки, топли зали, всичко нужно да се развиваш. Много добре се грижеха за нас.

През какви изпитания премина израстването ти до това ниво?

О, много изпитания! В началото ми беше много трудно да се отделя от Смолян и от семейството ми. Много ми беше трудно да заживея сама, да разчитам на себе си, да ги няма мама и тате до мен. Пораснах рано и това беше неизбежно. Можех да разчитам на треньора и на приятелки, но не е като вкъщи. "Марица" с целия щаб и момичетата стана нещо като мое второ семейство. Треньорът ме учеше как да се отнасям професионално към спорта. Точно в тази възраст 16-18 години ти трябва да знаеш дали искаш да станеш спортист, или да тръгнеш по другия път, който не е хубав. Много спортисти в този период не успяват да се съхранят точно заради личния живот, който ги влече повече.

А ти как удържа на това изкушение?

И на мен, както всички млади хора, ми се живее. Излизала съм, но винаги съм се съобразявала с целите си. Амбицията ми е била по-голяма. Винаги съм си мислела, че аз сега градя нещо, което е твърде важно за мен. Моите съученици сега живеят, но те ще градят своите неща може би по-късно. И аз ще поживея, но малко ще го отложа във времето.

Контузии имала ли си досега?

Благодарна съм на съдбата си, че досега съм нямала тежки контузии. Това е късмет. А относно изпитанията - може би досега най-трудният ми период беше в Румъния. За първи път отидох в чужбина. Бях в много малък град Блаж, езикът ми беше непонятен. Не бях свикнала да разговарям на чужд език. Ежедневието ми беше абсолютно еднакво - тренировка, хранене, спане, тренировка. Чувствах се все едно съм в казарма.

За Италия кога замина?

Миналата година. Направих един сезон там с отбора на Ямамая в гр. Бусто Арсицио и завършихме четвърти в италианското първенство. За Италия мога да кажа само хубави неща. Там волейболът е на много високо ниво. Хората толкова много ценят спорта и волейболът е наистина традиция. Има страшно много фенове. След всеки мач идват за автографи, журналисти искат интервюта. Хората те възприемат за известен човек и имат амбицията и те да станат такива. Докато в България нас, волейболистите, никой не ни знае. В Смолян да, защото имаме немного спортисти, но в София никой не те познава. Николета Лозанова и фолкпевиците всички ги познават.

Явно добрият пример по-трудно се следва, натрапват ни повече фолкпевиците, плеймейтките?

Да. Това го спомена миналата година на пресконференция моята треньорка. И за мен това е проблемът. Младите хора знаят, че като станат спортисти, няма да са никои в нашето общество. И всички деца подражават на плеймейтките, а това води само до разочарования.

Вярно ли е, че имаш договор вече с отбора в Потсдам, Германия?

Да, подписах преди месец. Условията ме устройват и си пожелавам успех с този отбор. Доколкото знам, момичета са по-млади и ще се борим заедно, а треньорът е италианец. За мен ще е нещо по-различно, по-интересно, ново предизвикателство.

Какво предстои за националния отбор сега?

Предстои ни Световно първенство в Япония от 29 септември до 20 октомври. Имаме две седмици почивка, после два месеца на лагер, където ще се подготвяме. Заминаваме 10 дена по-рано в Токио да се подготвяме, имаме планирани приятелски мачове.

А каква е разликата между Чалънджър купата и Световното?

Този турнир, който сега спечелихме, ни дава правото догодина да играем за „Гранд при“. Проведоха се няколко турнира и само първият продължи. И от Перу само първият ще участва в Лигата на нациите. Ние се класирахме първи и догодина отиваме в Лигата на нациите - това е най-високо ниво.

Доволна ли си от съдбата си?

Разбира се. Тези постижения са моя мечта.

А кой най-висок връх искаш да покориш?

Медал от Шампионска лига. Това е най-престижният турнир за клубни отбори. И най-голямата ми мечта е медал от олимпиада с националния отбор. Това е върхът за всеки спортист.