Откъс от "Четвърто крило" от Ребека Ярос

ГЛАВА ПЪРВА

Наборният ден е винаги най-смъртоносният. Може би затова изгревът е изключително красив тази сутрин – защото знам, че може да ми е последният.

Още: Брутален свят на дракони, ездачи и политически интриги в новия поп културен феномен "Четвърто крило" от Ребека Ярос

Затягам дръжките на тежката си брезентова раница и се повличам по широкото стълбище на каменната крепост, която наричам свой дом. Гърдите ми се надигат и спускат учестено от усилието, а когато стигам до каменния коридор, водещ към кабинета на генерал Соренгейл, дробовете ми горят. Ето какво ми донесоха шест месеца интензивни физически тренировки – способността едва-едва да изкача шест групи стъпала с петнайсеткилограмова раница на гърба.

Свършено е с мен.

Хилядите двайсетгодишни, които чакат пред портата, за да влязат в квадранта, който са избрали за службата си, са най-умните и силните в Навара. Стотици от тях са се подготвяли за Квадранта на ездачите, за шанса да станат част от елита, още от раждането си. Аз имах точно шест месеца.

Стражите с безизразни лица, наредени от двете страни на широкия коридор до горния край на стълбището, избягват погледа ми, докато минавам покрай тях, но това не е нищо ново. А и за мен да не ми обръщат внимание е най-добрият вариант.

Още: Откъс от "Всичко свършва в полунощ", Хариет Тайс

Военният колеж „Басгайът“ не се слави с доброта към… ами, към никого, дори към тези, чиито майки са командващи.

Всеки наварски офицер, все едно дали избира да се обучава като лечител, писар, пехотинец или ездач, е оформян сред тези жестоки стени в продължение на три години, превърнат в оръжие, което да охранява нашите планински граници от свирепите опити за нашествие на кралство Поромиел и неговите грифонови ездачи. Тук слабите не оцеляват, особено в Квадранта на ездачите. Драконите имат грижата.

– Изпращаш я на смърт! – прогърмява познат глас през дебелата дървена врата на генерала и аз ахвам. На целия континент има само една жена, достатъчно глупава да повиши глас на генерала, но тя би трябвало да е на границата заедно с Източното крило. „Мира.“

От кабинета долита приглушен отговор и аз посягам към дръжката на вратата.

Още: Някой ще умре в полунощ в новия напрегнат психологически трилър от авторката на „Кървавият портокал“

– Тя няма шанс! – изкрещява Мира и аз отварям със сила масивната врата, а тежестта на раницата ми се премества напред и почти ме събаря. „Проклятие!“

Генералът изругава иззад бюрото си и аз се хващам за облегалката на дивана с пурпурна дамаска, за да запазя равновесие.

– По дяволите, майко, тя едва си носи раницата! – тросва се Мира и се втурва към мен.

– Нищо ми няма!

Още: "Всички страхове" стават реалност в коварния трилър на Алекс Финли

Бузите ми пламват от унижение и аз се насилвам да се изправя. Тя е тук едва от пет минути, а вече се опитва да ме спаси.

„Защото имаш нужда да те спасят, глупачке!“

Не го искам. Не искам да имам абсолютно нищо общо с тази глупост за Квадранта на ездачите. Аз не съм самоубийца. Щеше да е по-добре да ме бяха скъсали на приемния изпит за „Басгайът“ и да бях постъпила направо в армията заедно с повечето призовани. Но мога да нося раницата си и ще се овладея.

– О, Вайълет! – Тревожни кафяви очи поглеждат надолу към мен; силни ръце стискат раменете ми.

Още: Откъс от "Зазидани" от Петър Маринков

– Здравей, Мира. – В крайчеца на устните ми заиграва усмивка. Сестра ми може и да е дошла да се сбогува, но аз просто се радвам да я видя за първи път от години.

Погледът ѝ се смекчава, а пръстите ѝ се свиват и отпускат на раменете ми, сякаш иска да ме прегърне. Вместо това обаче отстъпва назад, обръща се и застава до мен, с лице към майка ни.

– Не можеш.

– Вече е свършено. – Майка ни вдига рамене и линиите на ушитата ѝ по поръчка черна униформа се надигат и спускат от движението.

Още: "Зазидани" от Петър Маринков – магически реализъм в сърцето на едно българско село

Подсмихвам се подигравателно. Дотук с надеждата за пощада. Не че изобщо трябваше да очаквам или дори да се надявам за капка милост от жена, която се е прочула с липсата ѝ.

– Тогава го отмени! – Мира кипи от гняв. – Цял живот се е обучавала за писар. Не е подготвена да стане ездач.

– Е, тя със сигурност не си ти, нали, лейтенант Соренгейл? – Майка ни подпира ръце на безупречния плот на бюрото си и леко се навежда. Поглежда ни с присвити, оценяващи очи, също като на драконите, гравирани в масивните крака на мебелите. Нямам нужда от забранената способност да чета мисли, за да знам какво точно вижда.

На двайсет и шест години, Мира е по-млада двойничка на майка ни. Висока, със силни мощни мускули, изваяни от години схватки и стотици часове, прекарани на гърба на дракона ѝ. Кожата ѝ буквално блести от здраве, а златисто-кестенявата ѝ коса е късо подстригана, за да не пречи в битка, също като на майка ни. Но приликите не се изчерпват само с външния вид: тя излъчва същата арогантност, същото непоколебимо убеждение, че мястото ѝ е в небето. Тя е ездачка до мозъка на костите си.

Още: Откъс от "Френското изкуство да живееш добре", Кейти Яндел

Тя е всичко, което аз не съм, и майка ми поклаща неодобрително глава – и тя е съгласна. Прекалено съм ниска. Твърде крехка. Малкото извивки, които имам, трябваше да са мускули, а коварното ми тяло ме прави смущаващо уязвима.

Майка ни тръгва към нас. Лъснатите ѝ черни ботуши блестят на магическите светлини, които блестят в аплиците. Тя вдига края на дългата ми плитка, намръщва се на частта точно над раменете ми, където кестенявите кичури започват да губят топлия си цвят и бавно избледняват до стоманено, металическо сребърно в краищата, и я пуска.

– Бледа кожа, бледи очи, бледа коса. – Погледът ѝ изсмуква всяка частица от увереността ми чак до мозъка на костите. – Сякаш треската е откраднала не само силата ти, а и всичкия ти цвят. – В очите ѝ припламва гняв, а челото ѝ се сбърчва. – Казвах му да не те държи в онази библиотека.

Не за първи път я чувам да проклина болестта, която едва не я убила, докато била бременна с мен, или библиотеката, която татко превърна в мой втори дом, след като изпратиха майка тук, в „Басгайът“, като инструктор, а него – като писар.

Още: Как французите улавят радостта от живота

– Обичам тази библиотека – възразявам аз. Мина повече от година, откакто сърцето му най-после отказа, но Архивите все още са единственото място, което чувствам като свой дом в тази гигантска крепост, единственото място, на което все още усещам присъствието на баща си.

– Говориш като дъщеря на писар – казва тихо майка ми и аз виждам жената, която беше, докато баща ми беше жив. По-мека. По-мила… поне към семейството си.

– Аз съм дъщеря на писар. – Гърбът ми крещи от болка, затова оставям раницата да се плъзне от раменете ми, насочвам я към пода и за първи път откакто излязох от стаята си, си поемам дъх с пълни гърди.

Майка ми примигва и по-меката жена изчезва – остава само генералът.

Още: Откъс от "Горчиво-сладко" от Сюзан Кейн

– Ти си дъщеря на ездачка, на двайсет години си, а днес е Наборният ден. Оставих те да приключиш с учението, но както ти казах миналата пролет, няма да допусна мое дете да постъпи в Квадранта на писарите, Вайълет.

– Защото писарите са толкова по-долу от ездачите? – питам намусено аз, макар чудесно да знам, че ездачите са на върха на социалната и военната йерархия. Фактът, че драконите, с които са свързани, пекат хора за забавление, също помага.

– Да! – Тя загубва обичайното си спокойствие. – И ако днес посмееш да влезеш в тунела към Квадранта на писарите, ще те хвана за тази твоя смешна плитка, ще те издърпам и лично ще те кача на Парапета.

Стомахът ми се преобръща.

– Татко не би го искал! – възразява Мира и по врата ѝ пропълзява червенина.

– Обичах баща ти, но той е мъртъв – казва майка ни така, сякаш съобщава доклада за времето. – Според мен в последно време няма особени желания.

Рязко си поемам дъх, но си задържам езика зад зъбите. Споровете няма да ме доведат доникъде. Тя никога преди не се е вслушвала в това, което ѝ казвам, и днес не е по-различно.

– Да изпратиш Вайълет в Квадранта на ездачите е равносилно на смъртна присъда. – Очевидно Мира не е приключила със спора. Мира никога не приключва споровете с майка ни и най-много се дразня от това, че майка ни винаги я е уважавала заради това. Двойни стандарти в целия им блясък. – Тя не е достатъчно силна, майко! Тази година вече си е чупила ръката, през седмица си навяхва нещо и не е достатъчно висока да яхне нито един дракон, достатъчно голям да я опази жива в битка.

– Ти сериозно ли, Мира? – Проклятие, какво става тук? Ноктите ми се забиват в дланите и аз свивам ръце в юмруци. Едно е да знам, че имам минимални шансове да оцелея, но сестра ми да хвърля недостатъците ми в лицето ми – това е съвсем друго. – Слаба ли ме наричаш?

– Не. – Мира стисва ръката ми. – Просто… крехка.

– Това е също толкова лошо. – Драконите не се обвързват с крехки жени. Изпепеляват ги.

– Тя наистина е дребна. – Майка ми ме оглежда от главата до петите, вижда колко са ми широки кремавата туника с колан и панталона, които избрах сутринта за възможната си екзекуция.

Изсумтявам.

– Какво, сега недостатъците ми ли ще изреждаме?

– Не съм казала, че е недостатък. – Майка ми се обръща към сестра ми. – Мира, Вайълет преодолява повече болка от сутринта до обед, отколкото ти за цяла седмица. Ако някое от децата ми е способно да преживее Квадранта на ездачите, това е тя.

Вдигам вежди. Това звучи ужасно много като комплимент, но с моята майка никога не съм сигурна.

– Колко кандидат-ездачи умират в Наборния ден, майко? Четиресет? Петдесет? Толкова ли си нетърпелива да погребеш още едно от децата си? – кипи от гняв Мира.

Потръпвам, когато температурата в стаята стремглаво пада благодарение на отличителната сила на майка ни да владее бурята, която тя прелива през своя дракон, Аймсър.

Гърдите ми се свиват при спомена за брат ми. Никой не е посмял да спомене Бренан или неговия дракон от пет години насам, откакто умряха в битка с тиришките бунтовници на юг. Майка ми толерира мен и уважава Мира, но обичаше Бренан.

Татко също. Болките в гърдите му започнаха веднага след смъртта на Бренан.

Майка ни стисва зъби и отправя към Мира поглед, който обещава отплата.

Сестра ми преглъща, но не отстъпва в тази борба на погледи.

– Майко – започвам аз – тя нямаше предвид…

– Излез… оттук… лейтенанте. – Думите на майка ни са леки облачета пара в ледения кабинет. – Преди да те докладвам, че си напуснала частта си без позволение.

Мира застава по-изправена, кимва, завърта се с военна прецизност и излиза, без да каже нито дума повече, като грабва пътьом една малка раница.

Майка ми и аз оставаме сами за първи път от месеци насам.

Погледът ѝ среща моя, тя си поема дълбоко дъх и температурата се покачва.

– На приемния изпит ти беше в първата четвърт на най-бързите и най-гъвкавите. Ще се справиш. Всички Соренгейл се справят. – Тя плъзва върховете на пръстите си по бузата ми, като едва докосва кожата ми. – Толкова приличаш на баща си – прошепва тя, прочиства гърло и отстъпва няколко крачки назад.

Е, никой не раздава ордени за емоционална подкрепа.

– През следващите три години ще трябва да се държа така, сякаш не си ми дъщеря – казва тя и сяда обратно на ръба на бюрото си. – Тъй като, като командващ генерал на „Басгайът“, аз ще съм твоят много по-старши офицер.

– Знам. – Това ми е последната грижа. Тя и сега се държи така, сякаш не съм ѝ дъщеря.

– И от никого няма да получиш специално отношение само защото си ми дъщеря. Всъщност ще ти се нахвърлят още по- яростно, за да те накарат да докажеш колко струваш. – Тя вдига вежда.

– Знам. – Добре че се обучавах при майор Гилстед през последните няколко месеца, откакто майка ми издаде заповедта си.

Тя въздъхва и се усмихва насила.

– Значи ще се видим в долината при Вършитбата, кандидате. Но дотогава сигурно ще си кадет.

„Или мъртвец.“

Нито аз, нито тя го казваме.

– Късмет, кандидат Соренгейл.

Тя се връща зад бюрото си и на практика ме отпраща.

– Благодаря, генерале.

Вдигам раницата обратно на раменете си и излизам от кабинета. Един страж затваря вратата зад мен.