Откъс от "Чувствителните са новите силни" от Анита Мурджани

МАНТРА:

Моята чувствителност е моята свръхсила!

"Чувствителните са новите силни" в ценния наръчник от Анита Мурджани

Личната история на бестселъровата авторка Анита Мурджани звучи като извадена от филмов сценарий и може да послужи за вдъхновение на все...

Прочети повече

Да си емпат, означава да си дарен с енергия, но може да бъде и много болезнено. Ако си емпат, но още не си го осъзнал, както аз не го бях осъзнала през по-голямата част от живота си, може да бъде много изтощително. Чувстваш, че нещо не ти е наред, че страдаш, когато другите не са доволни от теб, и не се цениш достатъчно, за да започнеш работата, която обичаш. Дори когато осъзнаеш, че си емпат, докато не се научиш как да впрягаш своите интуитивни спо собности, няма да можеш напълно да се реализираш, защото винаги „другите“ ще ти се струват по-важни.

Нашият минус, или нашето проклятие, е неспособността ни да разграничим нуждите и емоциите на околните от нашите собствени; а също и нуждата ни всички други да се чувстват добре, преди да го сторим ние самите. Ето какво ни изважда от нашето вътрешно светилище и ни вкарва в драмите на другите хора и защо сякаш носим тежко бреме на плещите си. Ние се мъчим да се наместим в свят, който не е устроен според нашите особености – ние сме същества с шесто чувство, които живеят в свят с пет сетива.

Чувствителносттта, която ни причинява дискомфорт, е част от нашата благословия и дар. Тази чувствителност ни свързва с другата страна (повече за това в Глава 3), но ни дава и силна интуиция, лечителски способности и способността да караме другите да се чувстват добре. Емпатите също така обикновено са замислени, последователни, грижовни, креативни и родени слушатели. В тази глава ще се спрем на някои от ключовите им слабости, а към края ѝ ще погледнем към красотата на тази чувствителност и как тя може да им помогне да приемат истината за себе си.

Отвращение към критиката / Пристрастеност към одобрението

Откъс от "Нямата рече: Кръвта вода не става"

Събуди го тихото скърцане на къщата. Капаците на прозорците потракваха приповдигнато, посрещайки новия ден. Тази къща сякаш заживя собс...

Прочети повече

Популярната детска фраза „Който го вика, на себе си го вика“ не е вярна за емпатите. Ние приемаме критиката лично. Тя може да ни нанесе огромни поражения. Представи си едно весело и жизнерадостно момиченце, на което някой каже: „Хората ще те харесват повече, ако не си толкова шумна“. Друго дете би пуснало този коментар покрай ушите си, знаейки, че изнервените родители искат малко тишина, но едно по-чувствително дете може да се притесни, да приеме грубата забележка като истина, като знак, че е неприятна, когато е себе си.

Негативните мисли – Аз съм лоша, не се справям, не съм добра – отекват в ума ми отново и отново. Когато чуя критиката на другите или дори когато аз сама съдя себе си, изпитвам физическа реакция в гърдите, корема и главата. Понякога сърцето ми започва да бие по-бързо, залива ме топлина, лицето ми пламва. Много от моите читатели и ученици споделят, че се чувстват по същия начин. Хора са ми казвали, че кръвното им налягане се повишава, краката им омекват, започва да им се вие свят, дори може да припаднат, когато им се налага да се справят с нещата, които възприемат като критика.

Не е чудно, че правим всичко възможно, за да избегнем всякакви коригиращи или неодобрителни коментари. Като правим това обаче, можем да се превърнем хора, които постоянно искат да угодят на другите. Важно е да разберем, че така започваме да даваме силата си на всички край нас. Да правим това, което другите искат от нас или което ще ни спечели тяхното одобрение, а не онова, което ни казва вътрешният ни глас.

Така губим силата си и връзката с вътрешния си компас и развиваме пристрастеност към получаване на външно одобрение – другият полюс на отвращението към критика.