Откъс от "Дадена дума" на Ерик Стори

Бях прекарал сутринта преди въпросното телефонно обаждане да гоня млад черноопашат елен, който вкрайна сметка издебнах и застрелях. Преследвах го през ручеи, помътнели от кал, свлякла се от планините след последните валежи, и стръмни склонове, покрити с толкова гъст килим от листа, че се подхлъзвах и падах няколко пъти. Накрая излязох на поляна, осеяна с пъстроцветен млад лупин, и изчаках еленът да се обърне настрани и да подуши въздуха с разширени ноздри, преди да натисна спусъка на голямата си африканска ловна пушка.

Нарязах елена – пържоли за вечеря и ивици месо, които да опуша и изсуша. Когато се стъмни, запалих огън от хвойнови клони с дебелината на ръката ми, седнах край него и вперих поглед в пламъците. После извадих чисто новия си мобилен телефон. Надявах се завръщането ми у дома да прилича на онези от приказките. Ще позвъня на сестрите си, ще им кажа, че се прибирам, а те ще ме подканят да побързам, за да не изстине яденето, което ще приготвят за мен. Представях си как ще седнем край масата и ще си говорим за доброто старо време и за семейството, което бяхме някога. Тази сцена си остана само в мечтите ми. В реалността Деб изобщо не ми отговори, когато ѝ звъннах, а Анджи ме прати по дяволите. Не знаех номера наДжен, затова и не направих опит да се свържа с нея. Вероятността да получа същия отговор бе прекалено голяма, затова прибрах телефона и се заех с приготвянето на вечерята.

Седях на сгъваемия си стол и се наслаждавах на концерта, който изнасяха щурците и нощният вятър. Току-що бях поръсил месото със сол и черен пипер, когато проклетата пластмасова джаджа иззвъня в джоба ми. Всъщност запищя като стара видеоигра и аз стреснато занатисках бутоните, за да я накарам да замлъкне.

– Бар – казах аз.

– Клайд! – Беше Джен и шепнеше едва доловимо. – Трябва да дойдеш и да ме измъкнеш!

Погледнах нощното небе и погладих брадата си. Колкото и щастлив да бях да чуя гласа ѝ, тонът ѝ ме изплаши и ме върна назад към времена, изпълнени със страх. Това бе същият тон и в него се съдържаше същата молба, която бях чувал като дете в най-кошмарните си нощи. В нощите, когато мама и тате – или мама и някой тип – се караха или когато някой от приятелите ѝ, пиян до козирката и напълно неконтролируем, изливаше гнева си върху нас.

По онова време Джен често се промъкваше в стаята ми и ме събуждаше с разтреперан шепот. Двамата избутвахме скрина до вратата, залоствахме я, свивахме се в ъгъла и изчаквахме бурята да отмине.

– Къде си?

– Клайд, трябва да побързаш. Той ще ме убие. След като му помогна, съм мъртва.

– Кой ще те убие? На кого ще помагаш? С какво? Нямах абсолютно никаква представа нито къде се намира, нито за кого говори.

– Божичко, Клайд! – Макар да шепнеше, долавях паниката в гласа ѝ. – Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна... излишна. Моля те, моля те, измъкни ме от тук! Задължен си ми!

Беше права, че ѝ бях длъжник.

– Добре, кажи къде си.

– Обещай ми. Обещай, че ще дойдеш и ще ме измъкнеш!

Отговорът бе много важен и тя го знаеше. Дам ли дума, нищо не е в състояние да ме спре да изпълня обещанието си. Освен смъртта. Вдигнах поглед към небето, където звездите започваха да гаснат.

– Обещавам – заявих аз. – А сега ми кажи къде, подяволите, се намираш?

Изведнъж прозвуча приглушен вик, последван от трясък. Чух мъжки глас, след което настъпи тишина.

– Джен?

Не последва отговор. Погледнах дисплея на телефона. Броячът продължаваше да отчита разговора.

– Джен? – извиках аз.

Нищо.

Последва тихо изщракване и линията прекъсна. Механичен глас ме уведоми, че трябва да затворя, след което да набера отново номера. Затворих телефона и го пъхнах в джоба си.

Докато нощният вятър шумолеше сред клоните на дърветата, извадих пакет цигари от джоба на ризата си и измъкнах една. Запалих я с въгленче от огъня и се загледах невиждащо в мрака.

Преди да дойда тук, бях решил да откажа цигарите. Бях напълно уверен, че ще преборя този вреден навик, тъй като чистият въздух и откритите пространства могат да имат наистина благотворно влияние. Случилото се обаче обърка плановете ми.

Колкото и да не ми се искаше да отлагам пътуването си на север, трябваше да дам дума. Този път ставаше въпрос за сестра ми, а не за някой беден селянин или отчаян туземец в някоя от многобройните джунгли, които бях кръстосвал. Собствената ми плът и кръв... каквото и да означаваше това.

Върнах се край огъня и хвърлих ново дърво в пламъците. Над долината прозвуча самотен вой на койот. Вятърът довя миризмата на топящ се сняг и погали върховете на боровете. Взирах се в пламъците и се чудех в какво ли се е забъркала този път Джен.

И тя като мен – за разлика от двете ни порядъчнисестри – все си имаше неприятности. Притежаваше невероятното умение да попада на неподходящи места в неподходящо време и да се замесва с неподходящи хо-ра. Когато бяхме млади, имахме чувството, че сме само ние двамата против целия свят. После обаче аз си тръгнах. Оставих я да се оправя сама, защото бях егоист.

Сега получавах възможност да ѝ се реванширам. За целта се нуждаех от известно упътване. От посока, в която да тръгна. Така че позвъних отново на Анджи.

Не ми вдигна, затова пробвах с Деб. Отново се включи механичен глас, който ме подкани да оставя съобщение.Така и направих. Не бях сигурен дали Деб ще ми върне обаждането, затова започнах да раздигам лагера. Събрах палатката за толкова време, за колкото повечето хора сменят чаршафите на леглото си. Напъхах спалния чувал в голямата раница, която неизменно мъкнех със себе си от единия край на света до другия.

Засипах огъня с пръст. Когато и последните въгленчета угаснаха, се сбогувах мълчаливо с дъбовете, трепетликите и боровете, превърнали се в мой дом през изминалата седмица. Докоснах шапката си, за да си взема „сбогом“ с планината, която ми бе позволила да спя върху склоновете ѝ през последните два дни. Бе най-близкото подобие на женска прегръдка, на което се бях наслаждавал през последните три години.

Тъкмо се качвах в пикапа, когато телефонът иззвъня. Излязох навън и започнах да натискам разни бутони, докато пищенето не престана.

– Бар – казах аз.

– Обажда се Ник.

Не познавах никакъв Ник.

– Съпругът на Деб.

– А! – възкликнах аз.

– Престани да звъниш. Тя не желае да говори с теб. Нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е?

Кимнах и зареях поглед към луната, която надничаше иззад назъбените върхове на хоризонта. Ник заяви, че съм нищожество и гадно копеле, което е зарязало семейството си. Когато приключи с монолога, го уведомих какво е казала Джен. А той ми отвърна, че двамата сме един дол дренки и не му пука в какво се е забъркала тя. Най-сетне успях да изкопча информацията, че я е видял в Клифтън в компанията „на онези нейни отрепки“, както и че отново е започнала да взема наркотици.

– Добре, благодаря за...

Той затвори, преди да довърша изречението.

Излиза новият трилър на Рене Найт - "Случаен непознат"

На 4 август (четвъртък) ще излезе нашият нов трилър – „Случаен непознат” на Рене Найт. Това е дебютен роман, бестселъ...

Прочети повече

Качих се в колата, хвърлих телефона на напуканото табло и завъртях ключа. Нищо. Слязох, изритах вратата, после калниците, стоварих юмрук върху предния капак. След като останах доволен от уменията си на механик, седнах обратно зад волана и завъртях ключа отново. Разнебитеният двигател се закашля и издаде нездравословен стържещ звук. Потеглих на юг.

Слязох от планината по черни пътища, озарени от ярката луна, и се спуснах към долината, която смятах, че съм оставил завинаги зад гърба си. Ударих с длани по волана и почувствах как целият автомобил се тресе. Бях го купил за двеста долара от трафиканта, който ме бе прекарал през границата. Докато слушах скърцането и стърженето на старата каросерия, се запитах дали двамата с пикапа ще оцелеем в това пътуване.

Очите ми пареха, шосето плуваше като в мъгла пред мен. Мечтаех да спра и да се пъхна в спалния чувал, но вместо това реших да се поотпусна. Посегнах към хартиения плик, който бях оставил на седалката до мен, извадих бутилката, пъхнах я между краката си и отпих голяма глътка.

След като алкохолът подейства, отдалечаването от мечтания живот в Юкон и завръщането по местата, където бях израснал, започнаха да ми изглеждат по-примамливо. Дълбоко в себе си обаче знаех, че се заблуждавам. Истината бе, че обаждането на Джен пробуди спомени, които бях погребал под много, много години и хиляди километри. Едно телефонно обаждане се оказа достатъчно да ме върне към онова, което исках да забравя.

Когато баща ми ни напусна, а майка ни почина, направих голяма глупост, която едва не коства живота ми. А Джен направи още по-голяма глупост, която ме спаси. Разбереше ли някой какво сме извършили, и двамата щяхме да се озовем в затвора с доживотни присъди. Мълчанието на Джен бе ключът към моята свобода. Заради това – а също и заради преживяното заедно – щях да направя каквото сестра ми поискаше от мен.

2

Излиза "Приятел и враг" на Матю Фицсимънс

На 21 юли (четвъртък) излиза книгата на Матю Фицсимънс „Приятел и враг“. Зареден с адреналин трилър, в който има всичко &nd...

Прочети повече

Събудих се, оплетен в мокри от пот чаршафи. Писъците на жени и деца и тракането на автомати „Калашников“ заглъхнаха бавно в царството на сънищата, а през леко раздалечените завеси се процедиха първите лъчи утринна светлина. Макар и готов да реагирам на всяка заплаха, изпитах истинско облекчение, когато видях евтиния телевизор, кацнал на стойката си на стената.

Именно телевизорът ме уведоми къде точно съм се събудил.

Мекото легло под мен също ми подсказа къде се намирам. Не бях заобиколен от хъркащи мъже, налягали по пода, увити в мръсни одеяла. Не видях нито пилета, нито кози. Почесах стегнатия си гол корем, напипах студената стомана на пушката до мен (което ми подейства крайно успокоително) и поклатих глава, удивен от това какви неща приемаме за даденост в развитите страни.

Бойлерите например. Обожавам бойлерите.

Откъс от "Дадена дума" на Ерик Стори.