Откъс от "Искронишка" от Алекс Астър

Айсла Краун често пропадаше през туфи от звезди и се озоваваше на далечни места. Винаги без разрешение… и както изглеждаше, при ужасно лоши обстоятелства.

Дори след пет години, пътуването през портал ѝ докарваше болка в костите. Тя стисна здраво своята звездопръчка. Дъхът ѝ секна, уловен в гърдите ѝ като в бутилка – така, както шишенцата държаха в плен редките парфюми на тоалетката ѝ. Стъклената стая се завъртя около нея, ивици от цветове се пръснаха, разляха и сляха, а накрая гравитацията я притегли долу и я задържа здраво като разхлабена нишка във вселената.

Когато вратата се отвори, Айсла вече беше прибрала пръчката на сигурно място под роклята си, по протежение на гръбнака.

– Какво е станало с косата ти? – изпищя Попи толкова високо, че Тера направо връхлетя след нея в стаята и множеството ножове и мечове на кръста ѝ задрънчаха.

Косата беше последната грижа на Айсла, макар тя да не се съмняваше, че прилича на туфа с мъх. Пътуването между новите земи със звездопръчката обикновено разваляше дори най-здраво навитите масури и най-стегна тите плитки, които ѝ правеше Попи. Всъщност в очите на Айсла това беше неочаквано предимство. Ю

Тя не се правеше на специалист в използването на устройството. Отначало туфите звезди я отвеждаха на най-неочаквани места – например в заснежените села на Лунните нови земи. Или на веселите юбилеи на Небесните нови земи. В няколко земи, несъздадени от нито едно от шестте владения. Малко по малко се беше научила как да се връща на места, които беше посещавала преди. И с това уменията ѝ в използването на звездопръчката се изчерпваха. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че загадъчното устройство ѝ позволяваше да измине стотици километри за секунди.

Тера въздъхна и свали ръка от дръжката на острието си.

– Това са само няколко разрошени кичури, Попи.

Попи не ѝ обърна внимание. Втурна се към Айсла, размахала четка и гъсто като сироп масло със същата целеустременост, с която Тера беше учила Айсла да размахва острие преди години. Айсла се усмихна широко на учителката си по бой над рамото на учителката си по очарование и нададе вик, когато Попи грубо извади фуркетите.

Попи поклати глава.

– Трябва да започнем отначало. – Тя стисна фуркетите между устните си и заговори около тях: – Оставих те само за един час, а на нищо не приличаш! Дори си заключила вратата! Как изобщо си успяла да се разчорлиш така в стаята си, птиченце?

„В стаята си.“ Стаята на Айсла не беше нейна. Всъщност представляваше сфера от стъкло – останка от древна оранжерия. Но панелите бяха прерисувани. Прозорците бяха запечатани. Всички врати освен една бяха отстранени.

Айсла наистина беше птиченце, точно както я наричаше Попи и понякога дори Тера.

Птица в клетка.

Тя сви рамене.

– Просто се упражнявах с меча.

Попи и Тера бяха единственото ѝ семейство – макар че изобщо не ѝ бяха роднини. Всички, в чиито жили течеше същата кръв като нейната, бяха отдавна мъртви. Но дори те двете не знаеха за звездопръчката. Разберяха ли, никога нямаше да ѝ позволят да я използва. А тя беше единственият ключ за вратата на клетката. Айсла беше затворена вътре не само заради собствената си сигурност…

…а и заради сигурността на всички останали.

Тера я изгледа подозрително и прикова поглед в стената. На нея бяха окачени десетки мечове в блестяща редица, като импровизирано огледало.

– Жалко, че не можеш да вземеш някой от тях – каза тя и прокара пръст по стената от остриета. Тя беше дала на Айсла всяко едно от тях – беше ги извадила от старинната оръжейна на замъка. Айсла ги беше спечелила едно по едно след всяко постижение в тренировките и всяко доказателство за майсторско владеене.

Попи се подсмихна подигравателно.

– Това е единственото Стогодишно правило, с което съм съгласна. Няма нужда Айсла да затвърждава ужасното мнение, което хората във всички други владения имат за нас.

Нервите на Айсла запърхаха в корема ѝ като листа, които танцуваха в буря. Тя се насили да се усмихне, защото знаеше, че това ще заличи раздразнението на Попи. Нейната бранителка постоянно ѝ повтаряше, че не се усмихва достатъчно. Айсла не беше срещала много хора, но тези, които беше, бяха лесни за тълкуване. Просто трябваше да разбере какви са мотивите им. Всеки искаше нещо. А някои неща се даваха по-лесно от други. Усмивка за учителката ѝ по очарование, която беше прекарала почти две десетилетия да ѝ преподава маниери. Комплимент за жената, която ценеше красотата повече от всичко друго.

– Попи, колкото и да сме хубави, всички ужасни мнения за нас са верни. Ние наистина сме чудовища. Попи въздъхна и постави последния фуркет в косата на Айсла.

– Ти не си – каза тя многозначително. И макар че думите на бранителката ѝ бяха пропити с любов – с доброта, – стомахът ѝ се сви от страх.

– Готови са – каза Тера и направи няколко крачки към тоалетката.

Айсла я наблюдаваше в огледалото, което беше толкова старо, че ръбовете му бяха покрити с петна.

– Ти готова ли си?

„Не.“ И никога нямаше да бъде. Стогодишнината беше много неща. Игра. Шанс да развалят многобройните проклятия, които измъчваха шестте владения. Възможност да спечелиш несравнима власт. Среща на шестимата владетели. Сто дни на остров, прокълнат да се появява само веднъж на сто години.

А за Айсла Стогодишнината беше… Почти сигурна смърт.