Откъс от "Морфо" от Калин Илиев

2.

Първи от сградата изскочиха и се разгънаха в бойна ре­дица, готови за стрелба, дузината преторианци на Вожда. Той излезе след тях, изгледа изпод очи множеството на площада, по скулите му премина силен спазъм, бързо го овладя. С властен жест нареди на бойците да стоят по местата си. След него се показаха Клюна и Кратунко.

"Чудо" от Надя Захариева

ЧУДО Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е седем, той заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръка. Чакаш...

Прочети повече

Останалите министри бяха парализирани от страх и оста­наха горе, на терасата на спасителната сграда. Знаеха, мало­душието нямаше да им бъде простено; ако правителството оцелееше, можеше да изгубят постовете си. Сега обаче това бе последното, което ги вълнуваше.

При вида на представителите на властта множеството за­почна да свирка и дюдюка. Хората на трибуната изненадано се спогледаха. Дори Радикалния не каза нищо, само леко повдиг­на ръка и напрегнато сбърчи вежди. Очертаваше се твърде не­очаквано развитие на събитията. За да ги следят отблизо, Ник и Максим снижиха дрона. Особено развълнувана бе София. До­като говореше по микрофона, жестикулираше, надигаше се на пръсти и дори подскачаше на място; приличаше на момиченце на детска площадка, което играе игра за възрастни.

Докато слушаше как тежката врата на Цитаделата хлоп­ва зад гърба им със злокобно скърцане, Кратунко си спомни, че точно така някога чуваше с въображението си звуците от ръждясалите панти на замъка Иф. Странно защо едва сега се натъкваше на тази асоциация, след като години наред, всеки ден, отваряше и затваряше тази врата? Като романтичен юно­ша беше чел и препрочитал „Граф Монте Кристо“ многократ­но, вдъхновяваше се и изпитваше подобно на героя желание за отмъщение и реванш. Нямаше предвид никого насреща, просто му харесваше да живее с това чувство. Когато влезе във власт­та, за да може да оцелява, подряза тази емоция; окастри връхче­тата на романтичния образ-фикция на самия себе си. Корените обаче останаха, заровени в пепелта на благоразумието. От тях понякога съвсем ненадейно избуяваха цветя с наивни, прелест­ни названия: „морал“, „истина“, „закон“, „справедливост“. Тези цветя бяха много, много редки, често струваха човешки живот. Тези цветя опитваше да продаде сега Кратунко. Потенциалните купувачи бяха и двете страни – Глутницата и опозицията.

След кратък миг на колебание Вожда тръгна напред, дру­гите двама го последваха. Властелинът на Нулиа стъпваше равномерно, без да бърза. Напрегнатото му тяло подсказваше, че непобедимият хищник, царят на джунглата, беше получил неочаквана, сериозна заплаха на собствена територия. С всяка следваща негова стъпка обаче виковете от страна на протести­ращите ставаха все по-малобройни и несигурни, постепенно взеха да затихват, на тяхно място настъпиха учудване и любо­питство.

Той очакваше настъпващата промяна в настроенията на хората на площада; усещаше я с тялото, с върха на пръстите, с кожата и не толкова с разума. Познаваше поданиците на Ну­лиа по-добре от предшествениците си, това го задържа на власт толкова много години. Преди появата му голяма част от нулите се чувстваха цифра от нули, без така важната пред тях единица. Така изгря някога звездата му – народът искаше за водач силна ръка, която да го избави от продажните, крадливи политици; искаше законност, честност, порядъчност; все прости неща ис­каше доверчивият народ на Нулиа. Като типичен негов пред­ставител Вожда обеща всичко, което се очакваше да обещае, за да спечели изборите. Умееше да обещава така убедително, че дори когато нищо от обещаното не беше изпълнено, това само по себе си нямаше никакво значение.

Откъс от "Царството", Еманюел Карер

През тази пролет участвах в написването на сценария на един телевизионен сериал. Ето накратко сюжета: една нощ в малък планински град м...

Прочети повече

Според Кратунко, автор на доктрината за „трансформация на Нулиа“, първият основен принцип бе нулите така да свикнат, че да не могат да си представят живота без своя властелин. Ко­гато не бе зает с ритане на топка, „олабване на жилата“ или дру­ги дребни радости, времето на Вожда минаваше по екраните на телевизиите. Беше там постоянно, от сутрин до вечер повтаряше едно и също и правеше познатите гримаси на човек от народа: смееше се бодро и непринудено; свойски издуваше бузи; пляска­ше шумно с ръце; ръсеше пиперливи закачки, които зачервява­ха ушите на фенките, дори да бяха сами в кухнята. Постепенно стана второто „аз“ на нулите. С това първият етап бе завършен.

Вторият важен етап бе да трансформира народа в племе, но от нов тип, нещо като „неолиберално племе“. Общото с тра­диционните такива бе, че и тук вождът разпределяше благата, а различното, че трябваше да предотврати издигането на кон­курентен лидер. Затова най-напред Вожда с неподправен чар и вдъхновение превърна държавата в играчка, вкара я в жанра на водевила. С лекота и тарикатско намигване ерозираше закони и норми, като нехайно ги пренебрегваше, подменяше, прегаз­ваше, докато същите изгубиха всякакъв смисъл; за да постигне това, си помагаше с метода на „моркова и тоягата“. Постепенно институциите, партиите, законите в Нулиа придобиха странна веселост и безхаберие, което граничеше с тъпоумието; все бе­лези на провинциалния водевил.

След това беше ред да бъдат разделени нулите помежду им. Само за няколко години те бяха разпарчетосани на: нули и емигранти, красиви и грозни; бедни и не съвсем; лекари без пациенти и пациенти без лекари; гейове и педерасти; селяни и селяндури; милиционери и полицаи; протестиращи от нашите и протестиращи от чуждите; типове със златни пръстени и таки­ва без; пенсионери без пенсия и пенсионери с мизерна пенсия; синодални старци и обикновени старчоци; феодални старци и пак обикновени старчоци; невинни простаци, които пият ракия и тъпчат сланина, и виновни простаци, които го правят, а зна­ят, че е вредно; и така до безкрай. В Нулиа не останаха двама души, които да се понасят един друг. Дори театърът, единстве­ното място, където едни хора гледат други хора, без да им мис­лят злото, заприлича на трудова борса по време на криза и се изпълни със завист и проклетия.

Особено старание Вожда отдели на единствената възмож­на заплаха – младите. В Нулиа те нямаха работа, перспекти­ва, но най-важното – нямаха личен пример за подражание сред управляващите. Напротив. Самата поява на Вожда на екрана на телевизора вечерта беше достатъчна на другата сутрин към летището да потегли нова колона от емигранти; действаше им стимулиращо, диуретично, човекоотделящо. Вярно, все още се мяркаха млади хора из опустелите улици на Нулиа; просто не им беше дошло времето. Някои от тях ходеха като сенки от ев­тини филми на ужасите, често фиксирани от мисълта да разно­образят живота си, като скочат през прозореца или се подпалят като факли.

Властелинът на Нулиа вече нямаше конкуренция.