Откъс от "Пътищата, които избираме", Съли Ерна

7 МАРТ 2018

Наслаждавам се на спокойна вечер в хотелската ми стая някъде в София. Ангажиментите ми за деня са изпълнени и сега допивам с удоволствие последна чаша червено вино, преди да започна да си стягам багажа за полета ми до Сицилия утре сутрин.

Седя и си мисля какъв късметлия съм. Не само че оцелях въпреки живота, който съм имал, но мога да обикалям света, да се срещам с толкова много чудесни хора, да видя удивителни места и да преживея многобройни приключения. Нищо обаче не може да се сравни с дълбокото чувство на благодарност, че имам възможност тази седмица да направя за баща ми това, което съм намислил.

Историята всъщност започва през 1884 година, когато в малкото градче Мелили край Сиракуза в Сицилия се ражда един джентълмен на име Емануеле Карта, брат на моята прабаба Кармела Карта. От сведенията, които имам, става ясно, че той е посветил целия си живот на музиката – да я изучава и да свири.

Не знам всичко за Емануеле, но историята разказва, че е участвал в Първата световна война. По време на битка е намушкан жестоко с щик, губи единия си бял дроб и е върнат с почести от фронта.

В крайна сметка Емануеле се установява в родното си градче Мелили, където основава оркестър от 39 души с името „Band di Carta“, започва да пише музика и се превръща в един от най-популярните и признати композитори в района на Сиракуза. В Мелили всяка година и до ден днешен се провежда фестивал, на който „Band di Carta“ продължава традицията и изпълнява творбите, създадени в началото на XX век. Това ме кара да се чувствам много горд, че съм потомък на такава личност.

Маестро Емануеле Карта умира през 1948 година и оставя на сес-тра си Кармела малка къща. Преди смъртта си той поръчва да бъде изработен от камък специален музикален герб като символ на неговия оркестър, който да бъде поставен над входа на малкия му дом.

Години по-късно Кармела се омъжва за човек на име Мариано Ерна. Раждат им се две деца – Салваторе (баща ми) и неговата сестра Рина.

Кармела умира едва на 53 години, през 1958 г., а сестра є Тереза осиновява Рина и я изпраща в Америка с надеждата да є осигури по-добър живот. През 1961 година Мариано също решава да потърси за себе си и сина си по-хубав живот и напуска завинаги Мелили, като пристига чрез уговорен брак в Америка заедно със сина си, моя баща.

Установяват се да живеят в Лоурънс, Масачузетс, а Мариано се хваща на работа из фабриките. Година по-късно, за да изкарва някакви допълнителни пари, баща ми се записва в градския оркестър „Italian Colonial Band“ като тромпетист.

След време баща ми се запознава с майка ми Кони, двамата се женят и им се раждат две деца – сестра ми Мария и аз.

Моето музикално пътешествие започва три години след раждането ми.

Спомням си как наблюдавах баща ми и неговия малък бенд да репетират в мазето на нашата къща. Толкова бях запленен от барабаните, че на крехката възраст от три и половина започнах да ходя на уроци по музика и поех по стъпките на моите предшественици, за да стана поредният музикант във фамилията.

По-нататък в книгата ще ви разкажа за това. Нека първо продъл-жа с историята, която започнах.

Родителите ми се разведоха, когато бях на четири. В началото на 70-те бяха много трудни години. Майка ми трябваше да работи на две места, за да се грижи за мен и сестра ми Мария. Баща ми също се бореше да си намери работа и да помага колкото може на двете си деца.

Времето минаваше и с навлизането ми в тийнейджърска възраст и по-късно аз и баща ми се отдалечавахме все повече. За това също ще ви разкажа по-нататък в книгата.

Една сутрин, точно на тридесетата ми Коледа, си спомням, че се събудих на пода на мазето в къщата на мои приятели с кучето ми и празна бутилка от „Jack Daniells“ до мен. Седнах и се замислих за скапания си живот. Винаги съм сочел с пръст баща ми за това, че не съм щастлив, като виновник за цялата болка и всичкото страдание, което съм преживял. И тогава осъзнах...

„Вече съм трийсетгодишен мъж. Какво ще стане с живота ми? Ето ме, седя си тук махмурлия и се самосъжалявам навръх поредната самотна Коледа. Непрестанно си пилея времето, като обвинявам останалите за моите действия или бездействия“, мислех си. Сериозно? Наистина ли някой друг ми бе виновен, че се чувствам по този начин? Не беше ли, защото бях постоянно ядосан и се държах кофти, а? Някой друг трябваше да ми е виновен. Вината е винаги НЕГОВА! Той се държеше гадно и агресивно. Да върви по дяволите!

И след това ми просветна: „Не! Майната ти, Съли! Не обвинявай него. Това е твоя грешка. Винаги посочваш друг за виновник и си търсиш извинения, вместо да си размърдаш задника и да постигнеш нещо добро в живота си!“.

Когато осъзнах това, си дадох сметка, че баща ми и майка ми са били почти деца, на по двайсетина години, когато съм се родил. Как би могъл да бъде добър родител, след като самият той е бил дете?

Това беше. Същата коледна утрин станах и отидох в къщата на баща ми, за да се разберем веднъж завинаги и да забравим всичко. Така и направихме. Говорихме си дълго, много сериозно и емоционално, и решихме, че ще се опитаме малко по малко да си оправим отношенията.

Трябва да ви уверя, че, толкова години по-късно, моят старец и аз се разбираме страхотно! Забравихме миналото, простихме си грешките и изградихме прекрасни отношения, за което съм много горд.

Нека ви обясня защо ви разказвам тази история...

През цялото това време, докато си изяснявахме отношенията, научавах все повече и повече за семейството от страна на баща ми. Преди не знаех нищо за роднините, които са починали, преди аз да се родя. Разбрах подробности за прачичо ми Емануеле Карта и за неговия прекрасен малък дом в Мелили, където е израснал баща ми.

И така, един ден през 2004 година го попитах: „Какво стана с малката къща, където си отгледан? Домът на Емануеле с каменния музикален герб над входа?“. Баща ми ми разказа, че все още си е там, но след като го напуснали навремето, някакви хора от района влезли да тършуват и откраднали всички ръкописи с музика на Емануеле Карта, и кой знае колко щайги, с които се е разнасяло мляко, са били застлани с красиво изписаните нотни листове. Всичко е заминало!

През 1990 година в района става голямо земетресение, което разрушава много от тези малки къщи. От постройката оцеляват само стените и един мръсен под. Става необитаема.

По онова време държавата се готвела да събори всички останки в района и на тяхно място да построи нови жилища. Но през 2000 година се приема закон, който постановява всички сгради, които имат историческа стойност, да бъдат възстановени, като се отпускат средства за обезопасяването им и за реконструкция на стените и покривите. Грижата за реновирането на собствеността отвътре оставала за собственитците на имотите. Заради музикалния герб, който бил оцелял на входа, и заради приноса на Емануеле Карта за историята на града, къщата му била обявена за историческа сграда и била запазена.

Попитах баща ми: „Кой е собственик сега? Какво смяташ да правиш с нея?“. Той отвърна: „Аз и леля ти Рина притежаваме 75 процента от нея. Не знаем кои са наследниците на останалите 25 процента. Така че нищо не може да се направи. Къщата се е запазила само отвън. Кухнята дори няма покрив. Кой знае откога никой не живее там. Дори и да искахме да я запазим, нямаше да можем да платим старите данъци, натрупани от двайсет и повече години насам. Просто ще я оставим на държавата“.

Моля?! Когато чух това, моментално помолих баща ми и по-малкия ми брат Карло да заминем за Сицилия, за да видим дали може да намерим начин да спасим къщата и да я запазим за семейството. Това беше най-важната задача, която можех да си представя.

Не само че там бе роден и отгледан баща ми, но това беше домът на известния композитор от Мелили Емануеле Карта. Оттам е започнало всичко. Там бе моята кръвна връзка с музиката, а именно музиката ми беше дала възможност да изградя добър живот за себе си и за дъщеря си. Трябваше да бъде съхранена!

И така, през 2004 година баща ми, брат ми и аз се качихме на самолета за Сицилия, за да проучим как стоят нещата.

Като пристигнахме, се уверихме, че баща ми е бил прав. Сградата беше руина. Буквално нямаше нищо освен няколко стени и мръсен под. Дневната все още беше с покрив, но не и кухнята, и дървета и храсти растяха от пода. Музикалният герб, напълно запазен, си стоеше все така над входната врата.

За радост, един наш приятел, Салво, който се занимава с недвижими имоти и все още живее в Мелили, предложи да ни помогне и да проучи в общината как стоят нещата, за да ми даде повече подробности по следните въпроси:

1. Кои са другите наследници на собствеността и колко ще стува да откупим техните дялове?

2. Каква сума е необходима, за да изплатим старите данъчни задължения и да прехвърлим собствеността на наше име?

3. И най-важно, колко би струвало да ремонтираме и възстановим цялата собственост, за да стане годна за живеене? Колко ще струва да направим покрив, стени, боядисване, водопроводи и така нататък?

Три месеца по-късно Салво ми предостави отговорите на всички въпроси и нужните цифри. Примижах в очакване да видя астрономическа сума, но бях приятно изненадан да разбера, че не е толкова страшно. Попитах Салво: „Как е възможно? Защо сумата не е огромна, при условие че дължим данъци за много години назад?“. Той ми обясни, че в годината, когато е станало голямото земетресение, къщата е обявена за необитаема и оттогава не са начислявани никакви данъци. Алелуя! Да се плати на другите наследници за останалите 25 процента, не струваше почти нищо. Оказа се съвсем изпълнимо да се прехвърли цялата собственост на баща ми и леля Рина.

Веднага дадох достатъчна сума на Салво, за да плати на държавата и на наследниците, и да прехвърли къщата на мое име, така че да не може някой да си я присвои. После в продължение на тринайсет години събирах пари и през април 2017 година с помощта на Салво и неговата строителна бригада започнахме да възстановяваме имота.

През октомври къщата беше завършена и когато отново дойдох в Мелили, установих, че всичко е станало перфектно! Каменната облицовка беше напълно възстановена, също и оригиналните железни парапети на балконите от началото на XX век. Историческият герб на моя прачичо на входа на сградата беше почистен и реставриран.

Обзаведох напълно къщата и в стаите окачих снимки, които пазеха детски спомени на баща ми и леля Рина от времето, когато се живели тук със своите родители.

Исках да внеса и музикална енергия в този дом, затова над пианото окачих стария тромпет на баща ми, както и други инструменти. В рамки по стените сложих снимки на трите музикални поколения от нашата фамилия. Емануеле Карта и неговия оркестър, баща ми и неговия бенд, аз и моята група. 118 години музика!

А за финал на тази история ще ви кажа, че баща ми все още не знае нищо за това. Единствено му е известно, че къщата е на мое име и че смятам някой ден да я възстановя. Няма си и представа, че вече е завършена.

От 2004 година насам сме я посещавали няколко пъти. Всеки път, когато се разхождаме из малкия Мелили, виждам в очите му как детските му спомени се връщат. Когато разказва какво е правил тук като малък, усещам вълнението му. Винаги ни кара: „Нека да минем край къщата“. Така и правим, а той ни обяснява каква е била подредбата на стаите, когато са живеели там. Показва ни къде на горния етаж се е намирала дневната. В нея майка му имала шивашка работилничка, където шиела рокли и панталони за хората от Мелили. Спомняше си как са гледали кокошки в кухнята, за да имат яйца, и как всички е трябвало да спят в една стая на походни легла.

Въпреки че беше страхотно да слушаме тези истории, баща ми можеше единствено да си припомня какво е било, защото пред нас си стоеше напълно разрушена къща.

А сега, когато той е вече на 75 години, щом пристигнем в Мелили, пак ще тръгнем да се разходим из града и когато накрая отново ме помоли: „Нека да отидем до къщата“, за мен ще бъде изключителна наслада да го видя как пристъпва към новата порта. И когато, объркан и развълнуван, се извърне към мен, гордо ще разлюлея пред очите му ключа, с който да влезе в родния си дом, където не е нощувал от повече от 57 години!

Днес е един хубав ден. 

Докато четете тази книга, помнете, че колкото и труден да ви се струва животът, колкото и несправедлив и жесток да изглежда понякога, независимо че целите и мечтите ви изглеждат много далеч и си мислите, че това са просто истории, които никога не могат да ви се случат, всичко, което искате и за което копнеете на този свят, е съвсем наблизо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крака, след като животът ви е повалил, после да го направите отново и отново, да сте готови да се вдигнете на счупените си кости, за да пристъпите крачка напред, със сигурност ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е.

Време е да си хващам полета и да се срещна с татко. Приятно четене!