365 сутрини и вечери по-късно, или как сънят ражда диктатори. Коментар на Георги Господинов

Това бяха първите ми думи точно преди година, сутринта на 24 февруари, в един, признавам, емоционален текст, публикуван тук. Той свършваше така:

И какво да кажа на дъщеря си довечера, след като всяка вечер ѝ обещавах, че война няма да има? Какво да кажем на децата си? Как да обясним, че детската стая на света не е готова за тях?

Минаха 365 сутрини и вечери. Моят въпрос тогава беше не толкова питане, колкото отчаяние и срам, че нещата стигнаха дотук. И страх, разбира се, защото дъщеря ми спеше в съседната стая. А ние сме на едно постижимо ядрено разстояние от бойните действия. И в главата ми връхлетяха всички заучени съвети от часовете по военно обучение в гимназията. Безсмислени, общо взето - да не гледаш към гъбата, за да не си повредиш очите, и да стоиш далеч от прозорците, за да не се порежеш на счупените от детонацията стъкла. Все едно: копчето на ядрения страх беше натиснато. Огледах бързо стаята и реших, че колкото и да са глупави тези съвети, трябва да намеря начин да ги съобщя на дъщеря ми, като се събуди.

Степени на страха

После войната се разви конвенционално, с нахлуващи танкове, бронирани машини, снаряди. И някак потулихме страха от ядреното оръжие, без да го забравяме, разбира се. Путин не успя да превземе Киев за няколко дни или седмици, нито украинците се предадоха, както Русия очакваше. И изведнъж, година по-късно, в специалната си реч Путин реши да събуди ядрения страх от първите дни. Този път не с думи и намеци, а с конкретни действия като излизане от ядреното споразумение "Старт 2".

Какво означава това? От една страна - нова степен на страх, активиране на ядрения страх. От друга страна - признаване на провал в конвенционалната война дотук. Дали отварянето на разговора към ядрено оръжие не е всъщност дискретно бяло знаменце с атомен знак - невидимо за своите, но разконспируемо за противника? Последното убежище на несправящите се с една конвенционална война е да се извади ядрената карта, да се смени или взриви полето на играта.

Това, разбира се, съвсем не е утешително, защото друг свят и друго поле няма. Вероятно ще оцелеят някои плъхове, насекоми и няколко дървета гинко билоба, които са преживели края на Ледената епоха и бомбардировките в Хирошима. Което също е символично, тъй като тъкмо листата на гинко билобата се ползват за подобряване на паметта. Та ще имаме тези дървета, които да съхранят историята за всичко това. Въпросът е, че няма да имат на кого да го разкажат.

Къде е България в тази картина

И все пак, къде сме година по-късно? Да, Европа стана по-силна и по-сигурна в подкрепата си за Украйна. Но къде е в тази картина България? От една страна, София заяви само техническа помощ и ремонти, нито патрон за Украйна. От друга страна, както разбрахме откъм Германия, малка и бедна България е изнесла огромно количество оръжие и боеприпаси в критичен за Украйна момент. Разбира се, тайно и на добри цени. От една страна, парламентът, след много страх и колебание, приема да се оказва военна помощ на Украйна. От друга страна, президентът се кара, правителството не смее и единственото, което обещава, е бази за рехабилитация на ранените и нуждаещите се, някакви спа процедури за изтощените от войната. А да, и доста консерви грах плюс един генератор.

От трета страна, имаме хора като Манол Пейков, който събужда енергията на хиляди български граждани, готови да дарят, и праща за Украйна генератори за ток колкото или дори повече от целия Европейски съюз. Акции на хора като Манол показват какъв потенциал от човечност и смисленост има тук. И за това трябва да се говори. Но има и от другото, разбира се - да не си затваряме очите. Докато български спасители, доброволци, лекари отиват в земетръсните райони на Турция и Сирия, докато Манол и българските дарители пращат генератори за Украйна и камиони с помощи за пострадалите от земетресението, има и едни други български камиони. Те превозват нелегално натъпкани живи човешки същества. Камиони, които по средата на пътя вече са се превърнали в ковчези. И случаят с откритите наскоро 18 човека, починали от задушаване в тайник, което по същността си е убийство, твърде лесно и бързо отшумява по медиите, без особено съчувствие и шок. Дано не е само заради това, че жертвите не са българи.

Сънят на обществото ражда диктатори

В българския случай тази година на война може да се разкаже и така - през българските камиони. Едните, превозващи през границите спасителни генератори, дрехи, храни за бедстващи човешки същества. И другите, пренасящи тайно живи и мъртви през границите. Острият въпрос е готови ли сме да спрем едните камиони, което значи да се събудим, да се самосезираме институционално и екзистенциално за корупцията вън от нас, но и вътре в нас.

Свързано ли е това с войната? Много по-силно, отколкото си мислим. Защото сънят на обществата ражда диктатори, които на свой ред раждат войни и катаклизми. И никое общество не е застраховано срещу това. Включително нашето. Особено нашето.

Автор: Георги Господинов, Дойче веле