Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Десни и леви, консерватори и либерали се редуват начело на Петата френска република

07 май 2017, 10:00 часа • 4847 прочитания

В момента във Франция като държавно устройство е Петата република, създадена с референдума от 1958 година. Петата република е президентско-парламентарна форма на управление с водещата роля на държавния глава, която обаче е балансирана срещу залитанията в авторитаризъм.

Петата република има 7 президенти. Повечето от тях са оставили своя и ярка диря в историята не само на страната, но и на Европа, пък и на света. И всички са продукт на системата, никой от тях не е бил аутсайдер, отбелязва БГНЕС.

Шарл де Гол – президентът епоха

Първият президент на Петата република (1959—1969) е нейният основател и легендата на френската Съпротива срещу хитлеристка Германия Шарл де Гол. Той е човек епоха във френската история на ХХ век. Всеки случай дирята, която оставя, е жива и днес.

Така например на 23 ноември 1959 година той произнася знаменитата си реч за „Европа от Атлантика до Урал“. Той искаше обединение на континентална Европа срещу англосаксонските сили, макар че в края на управлението си отхвърля евроинтеграцията. Впоследствие лозунгът „Европа от Атлантика до Урал“ ще бъде поет от други френски президенти и ще стане една от водещите европейски идеи, макар и нереализирани. Неговото посещение в Москва през 1966 година положи основите на политиката, която по-късно ще бъде наречена мирно съвместно съществуване между Запада и Изтока, между ядрените гиганти САЩ и Русия.

Събитие епоха за Европа се оказа и неговото посещение през 1962 година в Германия. 5-дневната му визита в страната, срещу която бе воювал през двете световни войни, разтърси световната общественост. Визитата обаче доведе не само до историческо помирение между двата народа, но и трасира френско-германската ос като двигател на европейското развитие и впоследствие на интеграцията. Това бе и първата стъпка за обединяването на Европа, каквато я знаем днес.

На външнополитическата сцена генералът се стреми към независима политика и се противопоставя на диктата на САЩ и Великобритания. Именно затова Франция при него излезе от „англосаксонското НАТО“ (1966 г.) и щаб-квартирата й трябваше да се мести от Париж в Брюксел. При него Франция създава ядрено оръжие (1960 г.) и така се присъединява към ядрения клуб със САЩ, Русия и Великобритания. Със самостоятелна си външна политика Де Гол се опитваше да се противопостави на англосаксонския свят – разбирането му за Европа изключваше Великобритания. Това разбиране обаче се оказа валидно и днес - миналата година и Великобритания показа, че не се има много-много за част от Европа.

Във вътрешната политика генералът налагаше монополите в икономиката, аграрната му реформа ликвидира голям брой ферми, държеше също на правителствения монопол върху радиото и телевизията (печатните медии обаче оставаха свободни). С годините французите, особено по-младите, го намираха за авторитарен и несъвременен политик. Всичко това плюс влошаването на икономическото положение и майската протестна вълна от 1968 година доведе до падането му от власт. Това става през 1969 години или почти в средата на първия му 7-годишен президентски мандат, който изтичаше през 1972 година.

Жорж Помпиду – индустриализаторът на Петата република

Легендарният, но и вече отхвърлен генерал бе сменен от Жорж Помпиду – 1969-1974 година. Помпиду всъщност бе негов премиер в продължение на 6 години - 1962-1968 г. Той продължи външната политика Де Гол на независимост от САЩ и НАТО, но и положи повече усилия за обединението на Европа. Помпиду не носеше англофобията на патрона си и през 1971 година даде съгласието си за влизането на Великобритания в Европейската икономическа общност (ЕИО – предшественичката на ЕС). Помпиду се придържаше и към голистката политика на особени отношения с Москва и три пъти я бе посещавал. И същото време той бе първият западен ръководител, който забеляза значението на Китай като противовес на СССР и го посети през 1970 година преди историческото посещението там на американския президент Ричард Никсън.

Във вътрешната политика при него започна мащаба индустриализация на страната, развитие на транспорта, особено на автомобилния. Започна изпълнението на проекти за скоростни магистрали, реализирани като цяло от приемниците му. Помпиду имаше личен принос за механизацията и автоматизацията на селското стопанство. Макар и голист, той премахна монопола върху телевизията и разреши трети канал. Но поради тежко заболяване умира през 1974 година, без също да довърши мандата си.

Валери Жискар д’Естен – преоценка на външната политика

Третия президент на съвременна Франция е Валери Жискар д’Естен (1974-1981). Той е с либерални и силно проевропейски възгледи. Основата партията „Съюз за френска демокрация“, която се превръща в основа политическа сила на десница, макар и да променя името си през годините. Той прави преоценка на някои направления във външната политика. При него Франция започна да се връща във военните структури на НАТО, той подкрепи и разполагането на американските ракети със среден и малък обсег в Западна Европа. Заедно с това продължаваше приятелските отношения с Москва и при него Франция бе една от най-приятелски настроените към Москва западни държави – той общо 10 пъти е бил в СССР.

Във вътрешната политика той разгърна още повече програма за изграждането на системата от автомобилни магистрали. При него мощен тласък получи и ядрената енергетика – появиха се нови ядрени централи. Но през втората половина от управлението му страната бе ударена от икономическа криза, която спря устойчивия растеж на икономиката. Неговото правителство поведе политика на затягане на коланите. В края на мандата му той бе обвиняван и в авторитаризъм. Всичко това отблъсна немалка част от десния електорат. В крайна сметка на редовните президентски избори през 1981 година той загуби от социалиста Франсоа Митеран.

По-рано тази година той разкри, че е бил против разширяването на ЕС с Източна Европа заради различните нива на развитие между двете части. Според него ЕС трябва да включва само Западна Европа.

Франсоа Митеран отвори вратата за миграцията

14-годишното президентство на Франсоа Митеран (1981-1995) се оказва най-продължителното във френската история. Той е първият президент с пълни два мандата. И други неща при него се случват за пръв път, примерно за пръв назначи за премиер на жена – Едит Кресон. Освен това в началото на всеки мандат той разпускаше парламента и насрочваше избори, за да си осигури мнозинство през първите 5 години на управлението си. Но и през двата мандата неговата Социалистическа партия губеше последвалите избори и така Митеран се оказа първия президент, който трябваше да съжителства с премиер от десницата – Жак Ширак, който впоследствие ще го замени в Елисейския дворец.

При първото ляво правителство на Митеран с 4-ма комунисти бе осъществена мащабна лява програма – национализация, децентрализация на държавната власт, намаляване на работната седмица до 39 часа, на пенсионната възраст до 60 години, въвеждането на данък лукс, на 5-седмични отпуски, увеличаване на минималната заплата с 15%, увеличаване на социалните помощи за второ и трето дето, държавно поощряване на новите технологии, отмяната на смъртното наказание и либерализиране на медиите.

Но заради международната конюнктура и изтичането на капитали тази политика бе спряна и новото правителство с премиер Лоран Фабиус премина към „затягане на коланите“.

Именно при Митеран бе приет през 1981 година закона за облекчаване на миграцията, при който нелегалният мигрант се депортираше, само ако има присъда над една година за извършени нарушения. През 1982 година около 100 000 мигранти получиха право да живеят в страната, включително да бъдат избирани в работническите съвети на предприятията и дори да създават обществени организации. В същото време при съвместното управление с премиера консерватор Жак Ширак бе приет закон (1986), който отмени ограниченията за депортирането на нелегалните мигранти.

Във външната си политика Митеран бе активен привърженик на европейската интеграция, подкрепи създаването на валутно-икономически и политически съюз на страните от Европейската общност, работеше за сближаване на страната му с Германия и САЩ. Той продължи традиционната линия на особени и добри отношения с Москва и лансираше идеята за Европа от Атлантика до Урал.

Жак Ширак и сянката на корупцията

Жак Ширак е лидер на десните голистки партии и сяда в президентското кресло (1995-2007), след като е натрупал солиден стаж в политиката и управлението – играл е възлова роля в предизборните кампании на Шарл де Гол и Жорж Помпиду, бил е два пъти премиер и кмет на Париж.

През 2000 г. мандатът на президента бе намален до 5 години, за да се изравни е с този на депутатите от Националното събрание. През 2002 г. отново печели президентските избори. През 2007 г. е сменен от Никола Саркози.

Във вътрешната политика традиционния му десен либерализъм (ниска данъчна ставка, пълно отвързване на цените) се съчетаваше с управленско дирижиране (държавна намеса) и активна социална политики. Макар да бе привърженик на Рейгън и Тачър, той неведнъж критикуваше „англосаксонския ултралиберализъм“. При него например работната седмица падна до 35 часа. В тази връзка критиците му го обвиняваха в непоследователност и неизпълнение на предизборните обещания. Над него бе легнала и сянката на корупция, докато е бил кмет на Париж и е съчетаваше градоначалническите с премиерските задължения при Митеран, но общо взето нищо не бе доказано. Въпреки съмнения за корупция той бе преизбран през 2002 година благодарение обаче не на качествата си, а на противника си. Тогава до втория тур стигна крайнодесният националист Жан-Мари льо Пен, което разтърси Франция.

Сега неговата далеч по-умерена дъщеря Марин също стигна до балотажа. Ширак водеше на първия тур, но на втория направо размаза Льо Пен с 82% от гласовете. Тогава цяла Франция застана зад действащия президент под лозунга „По-добре мошеник, отколкото фашист“. Впоследствие обаче рейтингът на Ширак не надскочи 30-процентното одобрение.

Жак Ширак бе първият президент с 5-годишен мандат. При него се повтори управленското съжителство на политически крайности, но с разменени роли. Както навремето социалистът Митеран трябваше да търпи премиер голист в лицето на Ширак, така и сега президентът Ширак трябваше да търпи премиер социалист – Лионел Жоспен.

Във външната политика Жак Ширак отказа да подкрепи военната операция на НАТО в Ирак. Той агитираше за конституция на Евросъюза, но тя бе отхвърлена на референдума във Франция през 2005 година. Всъщност френското гласуване окончателно погреба този проект. През 2007 година Жак Ширак обмисляше да се кандидатира за втори 5-годишен мандат, но се отказа заради ниската си популярност.

Никола Саркози – съавторът на Лисабонския договор

Той бе избран през 2007 година в остра предизборна схватка с кандидатката социалистка Сеголен Роял, с която сегашният президент Франсоа Оланд живееше тогава на семейни начала.

Саркози, който е мигрант от унгарски произход, влезе в Елисейския дворец със солиден управленски опит на различни министерски постове. При него бе извършена най-мащабната реформа на Конституцията от 1958 година (променени или допълнени бяха 48 от общо 89 члена). Нейната цел бе да се засили ефективността на управлението.

Той ще се запомни повече с външната, отколкото с вътрешната си политика, макар че по негово време пламна световната финансова криза, която засегна и Франция. Той специално залагаше на дружбата с Германия, за която казваше, че е „свята и нищо не може да я подложи на съмнение“.

Приоритет за него бе Европейският съюз. Саркози стана един от авторите и активните привърженици на Лисабонския договор (2007), който замени отхвърлената на референдумите във Франция и Холандия конституция на ЕС. Според него договорът позволява на ЕС да действа по-амбициозно в различни области. Саркози се обявяваше срещу членството на Турция в ЕС, която смяташе за чуждо тяло заради ислямското религия, а и би дестабилизирала функционирането на ЕС заради вътрешните си проблеми. Турският референдум за президентска република по-рано тази година потвърди прозорливостта на Саркози.

Като неоголист той сближи отношенията със САЩ, налагаше проатлантическия вектор във френската политика и върна Франция във военните структури на НАТО. В същото време продължи традицията на партньорски отношения с Русия и изигра важна роля в регулирането на конфликта в Южна Осетия през 2008 година. Да припомним, че той бе държавникът от ЕС, изиграл възлова роля за освобождаването на шестимата български медици в Либия – вероятно по-активната роля на ЕС в различните области е разбирал и по този начин, в съдбата на "малките хора".

Той обаче бе във висша степен политик, който поляризираше обществото – за част от французите бе най-популярният държавник, но за друга част – най-непопулярният. Това бе и една от причините да загуби преизбирането си през 2012 година.

Франсоа Оланд – антирекордьорът в Елисейския дворец

Той е 24-ят президент на Френската република и седмият на Петата република. В историята ще остане като единственият президент на Петата република, отказал да се кандидатира за втори мандат. Причината – убийствено ниската популярност.

През ноември рейтингът му се срина до 4 процента. Това е рекорд по президентска непопулярност в Петата република. Не го спаси и смяната на жените в леглото му, което иначе се харесва на французите като израз на мъжественост. Те обаче не му простиха дясната икономическа политика, неспазените обещания, толерирането на сексуалните малцинства, безгръбначието му към американската политика, отношението му към украинския и сирийския конфликти и към Арабската пролет като цяло. Терористичните пък нападения показаха и сериозни слабости в системата за сигурност, за което той носи пряка отговорност.

Макрон и Льо Пен на прага на Елисейския дворец

Претендентите за президентския пост във Франция ще посрещнат резултатите от изборите на исторически места, свързани с френските владетели от миналото: в ловния павилион на Наполеон III и на площада пред Лувъра, някога кралска резиденция.

Днес във Франция се произвежда вторият кръг от президентските избори. На балотажа участват лидерът на крайнодясната партия Национален фронт - Марин Льо Пен и на движението Напред - Еманюел Макрон. На първия тур на 23 април Макрон получи 24,01% от гласовете, а Льо Пен – 21,3%.

Макрон избра Лувъра, след като парижките власти му отказаха да проведе митинг на Марсово поле пред Айфеловата кула. Площадът пред Лувъра е символичен, тъй като се намира по средата между площад Конкорд, където през 2007 г. празнува победата си Никола Саркози, и площада на Бастилията - мястото за празнуване на привържениците на социалиста Франсоа Оланд през 2012 година.

От своя страна, лидерът на "Национален фронт", независимо от резултатите от изборите, събира своите поддръжници в бившия ловен павилион на последния френски император Наполеон III, и се намира във Венсенския лес в югоизточната част на Париж.

На сайта на павилиона, където сега се организират танцови вечери, се отбелязва, че администрацията няма никакво отношение към идеите на партията на Льо Пен.

Резултати от социологически проучвания през целия ден няма да бъдат публикувани съгласно френските закони. Позволени са единствено данни за избирателната активност. Новият президент трябва да встъпи в длъжност до 14 май, когато изтича мандатът на Франсоа Оланд.

Румен Скрински
Румен Скрински Отговорен редактор
Новините днес