Ескалиращото напрежение между Вашингтон и Техеран за момент отстъпи място на активна дипломатическа дейност, насочена към предотвратяване на война. Пратеници и официални представители от двете страни, както и регионални посредници, пътуват между различни столици в опит да намерят приемлив изход, пише National Interest.
На 6 февруари в Оман се проведоха непреки преговори, които президентът Доналд Тръмп определи като „много добра“ сделка, а иранският президент – като „крачка напред“. Самият факт, че диалогът продължава, подсказва, че нито една от страните не приема конфронтацията като неизбежна.
Дали тази дипломатическа мобилизация е прелюдия към война или внимателно изчислен натиск върху Иран да направи отстъпки, е трудно да се каже. При Тръмп намерението често остава неясно. Един и същ жест може да бъде заплаха, разменна монета или импулсивен ход – понякога всичко това едновременно. Външната му политика рядко следва линейна логика; тя често изглежда импровизирана и повлияна от най-близкия кръг съветници. Липсата на ясно очертана стратегия обаче не означава, че такава изобщо няма. Крайната посока може да бъде оформена от вътрешнополитически, регионални и лични фактори, които или тласкат САЩ към конфликт, или го ограничават. Още: От Венецуела към Иран - САЩ местят най-големия военен кораб в историята
Провоенният лагер във Вашингтон е шумен и организиран. Част от иранската емиграция, настояваща за смяна на режима, включително възстановяване на монархията, придоби нова енергия в ерата на Тръмп. Към тях се присъединяват неоконсерватори, влиятелни про-израелски кръгове и конгресни „ястреби“, които възприемат Иран като последната сериозна пречка пред американско-израелската визия за Близкия изток.
От другата страна стои по-широк, но по-слабо организиран обществен лагер. След две десетилетия на продължителни войни повечето американци нямат желание за нов скъп ангажимент в региона. Те очакват фокус върху вътрешните проблеми, а не върху „преформатирането“ на Иран. Именно това настроение допринесе за завръщането на Тръмп в Белия дом, макар че той постепенно започна да се дистанцира от него.
Театралната демонстрация на военна мощ изглежда изкушава президента. Ограничени и зрелищни удари – като юнските атаки срещу ирански ядрени обекти – му позволяват да изглежда решителен, без да поема дългосрочен ангажимент. Но Иран не е противник, който може да бъде „победен“ само от въздуха. Реална смяна на режима би изисквала сухопътни операции и поемане на отговорност за нестабилен преход – перспектива, която Тръмп очевидно предпочита да избегне.
Регионалните играчи досега действат като спирачка. Саудитска Арабия, Турция и Катар – държави, с които Тръмп поддържа тесни контакти – се опасяват, че война между САЩ и Иран ще дестабилизира целия регион. Подобен конфликт би застрашил енергийните пазари, търговските маршрути и вътрешните им реформи. Никоя от тези държави не е благосклонна към Техеран, но всички предпочитат ограничен баланс на силите пред мащабна регионална катастрофа. Още: САЩ освободиха ключова военна база в Сирия и се преместиха в Йордания
Иран също преосмисли подхода си. Предпазливостта му в конфронтациите с Израел и САЩ бе възприета от противниците като слабост. Днес Техеран говори открито за възпиране чрез решителен отговор. Ако бъде нанесен нов удар, реакцията вероятно ще бъде по-силна – потенциално включваща атаки срещу американски военни обекти или инфраструктура в Персийския залив. Върховният лидер Али Хаменей предупреди за „регионална война“ при евентуална агресия срещу Иран. Подобен сценарий би имал за цел да интернационализира конфликта и да въвлече повече държави в ограничаването на ескалацията.
Всичко това се развива на фона на засилен натиск върху иранския режим. Санкциите са тежки, икономическото напрежение расте, вътрешните протести продължават, а репресиите се засилват. Има широко разпространени подозрения за участие на израелски и американски служби в подхранването на нестабилността.
Стратегията изглежда ясна: натрупване на натиск до точка на изтощение. Но евентуален колапс на Иран – държава с население от около 93 милиона души – би довел до вътрешно насилие, бежански вълни и тежки сътресения на световните енергийни пазари.
Преговорите се сблъскват със сериозни препятствия. „Ястребите“ настояват всяка сделка да обхваща не само ядрената програма, но и балистичните ракети и регионалните съюзи на Иран. Тези условия са трудно приемливи за Техеран. Отказът от ракетния потенциал би означавал отказ от основния инструмент за възпиране – червена линия за иранското ръководство. Още: САЩ готвят изпращане на втори самолетоносач в близост до Иран
Така настоящият кръг преговори изглежда по-близо до провал, отколкото до пробив. В същото време изкушението за нова „ограничена операция“, която да тества решимостта на Иран, нараства.
Войната обаче не е предрешена. Инстинктите на Тръмп остават по-скоро прагматични, отколкото идеологически. Той предпочита сделки, които може да представи като победа, пред продължителни военни ангажименти. Неговите арабски партньори се стремят към формула, която да позволи на Иран да приеме ограничения, без да изглежда капитулирал, а на Тръмп – да обяви дипломатически успех.
През следващите седмици ще стане ясно кое ще надделее – натискът на „ястребите“ или предпазливостта на президент, който не иска да наследи ново близкоизточно „блато“. Между тези два полюса съществува тесен дипломатически прозорец. Дали Вашингтон и Техеран ще успеят да го използват, остава ключовият въпрос. Още: Иран тества Тръмп: САЩ не могат да ни атакуват дори и с 12 самолетоносача
Автор: Омар Х. Рахман за National Interest
Превод: Ганчо Каменарски
