Къде остана дипломацията за Крим?

Никой не иска военен конфликт в Украйна. Затова вместо да изключват Владимир Путин от дискусионните групи, лидерите на ЕС трябва да търсят решенията заедно с Москва.

Има две сигурни неща за украинската криза. Първо: присъединяването на Крим към Руската Федерация не може да бъде върнато назад и възмущението на Запада, колкото и силно да е то, няма да промени това. Второ: никой не иска въоръжен конфликт.

С драстичните си санкции американците и европейците искат да разубедят Кремъл от евентуалното му намерение (за което той отрича) да си „прибере” и Източна Украйна. Налагането са санкции обаче е нож с две остриета. По никакъв начин не е сигурно, че при възникване на по-сериозна ситуация Западът ще запази решимостта си за една безкрайна търговска война, имайки предвид огромните щети върху собствената икономика. Затова от всички страни звучат призиви за диалог и намаляване на напрежението чрез разговори и дипломация.

Въпреки това се забелязва, че в практическото прилагане на западната политика се правят много неща, които имат едно-единствено действие - да утежнят диалога или дори да попречат на неговото случване. Американските хардлайнери предлагат НАТО да продължи да се отдалечава от ангажимента си да не разполага бойни части в страните от бившия Варшавски договор. Германските хардлайнери пък се оплакват, че Украйна не е била включена в съюза през 2008 г. - с недомислената вяра, че руснаците щяха да предадат с въздушна целувка своето военноморско пристанище на Черно море на Запада.

Сега отново се заражда идеята на Молдова и Грузия да бъде предложено членство в НАТО. Трябва обаче да има предвид, че всяко разширяване на Организацията на Северноатлантическия договор на изток няма да възпре руснаците, но за сметка на това ще добави допълнително напрежение в ситуацията.

Понятно е, че ЕС иска да даде окуражителен знак на Украйна. Но политическата част от споразумението за асоцииране с Киев, което бе подписано миналата седмица в Брюксел, е непонятно натоварено с военен контекст. На дванадесет места се споменава за „Сближаване на външната политика и политиката по сигурността”, за по-задълбочено сътрудничество в „областта на политиката по сигурността и отбраната”, за „използване на всички дипломатически и военни канали” и „редовни срещи на висши служители и експерти от военните институции на договарящите се страни”, както и за „проучване на потенциала за военно- и техническо сътрудничество”.

Политическо споразумение? Какво погрешно определение! Москва си спомня много добре времето, когато сближаването на страните от бившия Източен блок с ЕС беше последвано непосредствено от включването им в НАТО. В споразумението за асоцииране проличава кандидатурата на Украйна за членство в алианса. А възможното анексиране на Приднестровието, което би се тълкувало като съзнателно оскърбление, би принудило Запада отново да възприеме ролята на безсилен зрител.

Къде остана дипломацията? Отменят се срещи, въпреки непрекъснато повтаряната готовност за диалог. Водят се продължителни телефонни разговори, в които обаче се разменят предимно противоположни възгледи, напътствия за това кое е правилно и кое не и се повтаря какви са задълженията на страната.

С големи трудности дипломацията успя да осъществи една първа стъпка за отслабване на напрежението, като изпрати наблюдатели на ОССЕ в Украйна. Това, което липсва обаче, е големият жест, големият план за решаване на кризата. Къде остана сърцатата инициатива, която да възпре по-нататъшна ескалация и да даде посока и форма на нещата, както се случи на Виенския конгрес през 1815 г., на Конференцията в Хелзинки през 1975 г., и в Парижката харта за една нова Европа от 1990 г.?

Може би ние трябва да си припомним целта на Бисмарк, според която навременно трябва да предотвратяваме подтиците за влошаване на настроенията, докато все още е възможно да сторим това чест.

Die Zeit