Георги Кадурин: На сцената играеш само парчета от себе си, подредени различно

Има ли роля, която е най-близо до сърцето ти, по-специална за теб в личен план?

Да, като бях млад, играх Моцарт, преди много години. Покрай тази роля открих класическата музика, която и досега ме топли. Това беше третата ми роля в Младежки театър. След това играх два пъти Салиери и открих пък другата страна на медала. Беше ми много интересна историята между Моцарт и Салиери. Но тази роля я чувствам най-близо, може би и защото с него сме родени в един ден, но той е само 199 години преди мен.

Моцарт е най-известната историческа личност, която си изиграл. Има ли историческа личност, която не би желал да играеш?

Това няма нищо общо с личността – всяка пиеса или сценарий за исторически личности е художествена измислица. Първо – зависи какъв е материалът. Аз в момента играя маркиз Дьо Сад, който няма да ми е най-любимият човек, ако го срещна някога. Важното е какъв е материалът, как е написан.

В ролята на маркиз Дьо Сад в едноименното представление на Театър Българска армия; с Антоанета Добрева - Нети в ролята на маркиза Дьо Сад

А би ли изиграл след време Путин, ако материалът е написан добре?

Ами Путин не бих искал да играя. За да се изиграе, трябва да се поизучи доста персонажът, а мисля, че той е една суха гъба, едва ли ще има нещо интересно да се играе.

Има ли нещо, което за теб беше по-специфично, по-сложно за ролята ти на маркиз Дьо Сад?

Образът е това, което създава драматургът, а историческата личност – това, което създава животът. Това, което е бил маркиз Дьо Сад в живота, въобще не ме интересуваше. По причина, че малко се знае за него. Важното е как е написано. Когато се играе известно име, дори да не е историческо, актьорът според мен не трябва да се забива толкова в документалността. А трябва да търси в това, което е написал драматургът. Това, което ме интересуваше в пиесата, която сега играем, е иронията на маркиз Дьо Сад, неговите скепсис, отчуждение от хората, капсулирана личност – не всеки може да стигне до него. Извращенията, садизмът не трябва да се превръщат в омраза към човека, а в любопитство към него. Иначе персонажът може да стане неприятен за гледане или някаква патология. Патологията в изкуството никога не ме е интересувала. Това го помня от моя професор – Гриша Островски, който не обичаше патологията. Защото колкото е лесно, толкова и трудно да се изиграе луд човек, но трябва да се изиграе това, което и ти го притежаваш – говоря за ролята на маркиз Дьо Сад. Ирония, скептицизъм към живота, някаква себичност – трябва да го извадиш от себе си – и тогава може да стане по-интересно за зрителя. Въпросът е да не се преструваш много, да не играеш неща, които не разбираш. Това се отнася за всичките по-сложни роли, които съм играл в живота си.

В ролята на Бръснача във филма "Пистолет, куфар и три смърдящи варела"

Фотокредит: Александра филмс

Кое е най-скандалното – но не по разбиранията на жълтите медии, а по твоите собствени виждания – което си правил?

Странен въпрос ми задаваш. Скандалните неща обикновено са в много интимен план. Но в обществен план – като бях млад, много спорех с някои от режисьорите, които откривах, че са доста – съжалявам, но – под моето ниво. Дори понякога, с някои от тях бях непоносим. То остана и досега по някакъв начин, но сега съм пò на възраст и съм по-примирен с това, че не всеки е толкова готов да ръководи други хора – говоря специално за режисьорите. Даже преди няколко години съм напускал проект заради това, че режисьорът, как да кажа, не ми е достатъчен, струва ми се неподготвен, измислен – и то един от модерните преди време, млад режисьор. Това е някакъв вид мой бунт срещу нещата, които се случват в професията. Иначе, пак в професията: абсолютно съм си забранил – и съм го спазвал толкова години – да коментирам постиженията, творчеството, гафовете на другите колеги, каквото и да направят. Това според мен е неписан закон между хората на театъра и хората на изкуството – не трябва да коментираш другия, защото и ти си качен на същото магаре. Не трябва да казваш „този е гола вода“, „този филм не се е получил“, „този актьор играе кофти“. В театъра не знаеш кога с кого ще се срещнеш и ако не го харесваш – а трябва да има някаква хармония – страдаш и ти, и той, и зрителят най-вече. Има толкова начини човек да изразява протеста си срещу живота, особено когато се занимаваш с изкуство, има медии, има сцена. Шекспир е казал, чрез Хамлет, „Сцената – с нея аз ще впримча сърцето на злодея“ – тази фраза е много точна, като много други негови фрази.

Като Христо в сериала "Стъклен дом"

Като коя голяма личност би искал да поживееш известно време?

Бих покосил тревата като Лев Толстой на някоя ясна поляна, бих попътувал като Керуак, бих пил алкохол като Буковски, бих пил коктейли като Хемингуей и с удоволствие бих се помотал из Виенския двор като Моцарт. Нашата професия има много недостатъци, но едно от качествата ѝ е, че понякога тези пътувания – с ролите – се случват. Понякога те вади от реалния свят и създава илюзията – макар и трудно – за моменти, не през цялото време, моменти, в които си мислиш, че си на друго място.

Театърът помага ли да разтовариш от стреса на ежедневието?

Не, не ползвам театъра като терапевтично средство. Както казах, не през цялото време си мислиш, че си на друго място. При мен представлението винаги коства нещо. Преди представление никога не съм щастлив. Една-две са ролите, при които тръпна да започнем. Обикновено съм леко напрегнат. От малък съм така. Не съм, така да се каже, разкикерчен в удоволствието, което ме очаква. Само понякога – като свърши представлението, като разбера вече от контакта със зрителя, че горе-долу добре се справям, че съм си свършил работата. Но преди представление открай време съм така, леко дори неприятен.

В ролята на Салиери в "Амадеус"

Кой е най-неочакваният комплимент, който си получавал? И кой – най-големият?

Аз учих в МЕИ преди години, защото ми вървеше математиката. Но видях, че трябва много учене, за да напреднеш и реших да кандидатствам във ВИТИЗ, а имаше 17 дена до изпита. Отидох в Якоруда при моята баба, лека ѝ пръст, и там, от библиотеката си извадих като материали Радичков, поп Алигорко от „Време разделно“, каквото имаше. И след като научих, да го наречем монолог, на поп Алигорко, го казах на баба ми, а тя се разплака и ми каза „Чедо, ти ще станеш голем артист, ама цел живот ще учиш текст“. Това е най-милият комплимент, който съм получавал. А най-големият съм получил от моя професор Островски за една роля във ВИТИЗ от пиеса за Жана Д`Арк. Аз играех краля – Шарл; реших, че той е параноик и ходих в психиатрията да наблюдавам параноици, луди. Казвам го това на професора пред целия клас, а той – „Какво?! Какви са тия глупости, той въобще не е параноик! Ще правиш това, което аз искам.“. И като идваха моите сцени, той просто излизаше от салона. Целият клас беше потресен – бяхме четвърти курс, репетирахме тези пиеси по няколко месеца. Накрая вече идва премиерата, спектакълът завършваше с монолог на крал Шарл, когото играех аз. Професорът дойде при мен, хвана ме за рамото, явно доволен и вика – „Абе, Жоро, добър си, ама кой ти разбира от военна музика“. Беше много странен човек, след една година ме направи негов асистент, бях му асистент четири години. Това е нещо, което няма да забравя никога.

Ти си един от най-разпознаваемите български актьори. Случвало ли се е все пак да те объркат с друг известен човек?

Такива обърквации не съм имал. Иначе, на летището, рано сутрин, пет и половина, толкова ми се спи, а една дама идва при мен: „Искам да ви кажа – като ви гледах със Стефка Янорова в „Революция Z” – тя е като Орнела Мути, а вие, господин Кадурин, сте точно като Луи дьо Фюнес“. А веднъж, като играхме, забравих вече в кое градче, дойде една почти делегация и казаха „Моля ви се, да ви заведем тука при един, който много прилича на вас“. Отидох, видя ми се доста грозничък, ама и аз не съм от най-красивите.

Със съпругата си - актрисата Мариана Миланова

През 1999 г. пред Театър 199 са поставени твоите отпечатъци, шарж и послание. Фразата е „Да творим в мир!“. Ако днес трябваше да посочиш послание, същото ли щеше да е?

Да. Не бих го сменил. Тази дума „мир“ я използваме така, както когато ни връзваха пионерските и чавдарските връзки – като нещо задължително. Но сега, трябва да ти кажа, че тази отвратителна война ми действа подсъзнателно, а и много често се сещам за нея, не само защото всеки ден дават по новините за нея. Не съм предполагал, че в моя живот ще има война и то толкова близо, и толкова противна, и няма логика някак си! Много дълга тема, но според мен на руската нация ѝ върви само на деспоти. Ако сега творят Достоевски, Гогол, Толстой, Набоков, Нуреев – те всички ще са против Путин, против властта.

Ако си продадеш душата, срещу какво ще е?

Срещу щастието на децата ми. Ако я продам за нещо социално, ще бъде малко напразно – в момента социалното толкова се меши, променя, променят се идеи, стойности, морал... В „Сътворението“ на Гор Видал един герой преминава през всички религии и изводът му накрая беше, че всички те си приличат само по едно – всички религии казват: човек трябва да се мъчи да бъде щастлив. За щастието човек трябва най-малкото да се самообразова. Щастието не е непрекъснато – то е на парче. Както успехите в изкуството не са непрекъснато, те са на парче, те са моменти.

Ако имаш силата да възкресиш само един български актьор, кой би бил той?

Моят приятел Николай Бинев. Имам още много неща да му казвам.

Имаш доста солиден опит и в сериали, филми, телевизионен театър. Някои актьори не обичат да се гледат след това, ти от тях ли си?

Да, от тях съм. Аз имам два филма, които още не съм гледал. А от сериалите съм гледал да речем 10-15%. Интересно ми е, обаче така се случва, особено за сериалите, че докато снимаш, те го излъчват, а в същото време ходиш на представления. Общо взето, когато съм се гледал, не е много голям процентът толкова да се възхищавам от себе си. Просто виждам, че може да бъде по-добре и то не зависи само от актьора.

Случвало ли се е заради роля след това да не понасяш храна, вещ, събитие?

Ролята не може да ми въздейства така, че да намразя храна или човек, или епоха. Това е малко глупаво. А потъването в образ е толкова демоде. Какво значи да потънеш, да не може да излезеш. Съжалявам, пак ще говоря без имена, но има колеги, които казват, и то официално, че след представление половин-един час, понякога и цял ден не могат да излязат от образа си. Боже Господи! Това значи, че трябва да отидеш да се прегледаш. Антъни Хопкинс – велик артист! Той какво – играе прекрасно във филма „Бащата“ и след това една година да не помни нищо ли?! Това са глупости! Всъщност ти на сцената играеш само себе си, парчета от себе си, които са подредени по различен начин спрямо драматургията.

От кой порок успяваш да стоиш най-далече?

Не знам дали е порок – недоволството. Заобиколен съм от хора, от медии, от писания, от фейсбуци, където седи Господът на недоволство. Това е толкова лесно – да си недоволен е най-лесното нещо. И те прави пред теб самия някак си по-различен, по-умен, по-голям фактор, което е пълна глупост. Недоволството е характерно само за слабия човек. Силният човек може да е недоволен, но никога не издига недоволството в култ. Аз не съм Царят на фейсбук, но от време на време, като съм в тоалетната, прехвърлям – това е една измамна трибуна. Чул-недочул, видял-недовидял, той мисли, че като напише нещо и е излязло в селския вестник, вече е фактор. Имам, така да се каже, приятели във фейсбук, които на ден пускат по 20-30 поста – те друго според мен не работят. Такива клишета, такива щампи, липса на чувство за хумор. Направо пошла работа. По-добре да псуваш, отколкото да правиш тези графомански и всякакви опити.

Какво си пожела за новата година?

Да съм здрав.

Съвсем скоро – на 27 януари – имаш рожден ден. Какви подаръци да не ти носят гостите?

За съжаление, в момента не могат да ми носят кисело зеле, свинско мазно месо и алкохол – любимите ми неща. А всичко друго съм готов да приема – ще взема склад под наем и ще си го напълня с подаръци.

С дъщеря си Лора, като малка

Много тачиш и Гергьовден, именния си ден.

Да, нали всяка година поръчвам заря на именния си ден, тук в София – тази заря е моя поръчка.

Името Георги може би има най-много производни: Жоро, Гошо, Гопе, Гео, Гого, Геша. С кои от тях се обръщат хората към теб?

С почти всички. Майка ми, лека ѝ пръст, и моите приятели от детинство ми казваха Гошо. После колегите ми казват Жоро. В Банско, и там имам роднини, ми казват Геца. И, естествено, Георги ми казват някои колеги.

Нещо, което искаш да споделиш за финал?

Да се поуспокоят малко хората. Да вярват в себе си, но в същото време да не се превъзнасят много.

Интервю на Милен Антиохов