X
 
 
 

Иван Юруков: Телевизията консумира актьорите, а театърът е лабораторията, която ги създава

3994 0
photo of Иван Юруков: Телевизията консумира актьорите, а театърът е лабораторията, която ги създава
Снимка: Красен Арабаджиев
Иван Юруков е един от най-харесваните и популярни наши актьори от театралната сцена и телевизионния екран. Въпреки че става особено популярен най-вече покрай сериала "Столичани в повече" и ролята си на Андрей Лютов там, той не крие, че голямата му любов е театъра. Със също толкова голяма любов и блясък в очите ни споделя за страстта си към рисуването и изкуството.

Звездата от Народния театър е един от претендентите за тазгодишния “Аскеер” в категория главна мъжка роля. Съвсем скоро той получи номинацията за блестящата си игра в премиерната постановка “Майстори” - за ролята на майстор Найден. А от скоро Иван Юруков предизвиква публиката и себе си с първия си комедиен моноспектакъл - “Пилето, което казва Ку”. В него той представя чудесно най-различни цветни и страстни персонажи и влиза най-вече в ролята на нощен пазач, разговарящ с пиле. По този повод Actualno.com се срещна с него - за да разбере как се е справил с предизвикателството, наречено моноспектакъл. И не само, разбира се...

“Пилето, което казва Ку” ще кацне на сцената на Нов Театър НДК на 8 и 26 май. Ще гостува на 9 юни в Ябланица, на 11 юни в Пловдив - Лятно кино “Орфей”, а на 5 юли ще стъпи на Камерната сцена в Народен театър “Иван Вазов”.

Иван Юруков можете да гледате още в спектаклите „Добри хора”, „На ръба”, „Хъшове”, „Хамлет”, „Вишнева градина”, „Ревизор”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Идеалният мъж” в Народния театър, както и в „Червено” в Театър 199.

Доколкото знам попадате случайно в актьорската професия – благодарение на една зърната обява?

Да, имаше обявен конкурс за набиране на театрални самодейци за непрофесионална трупа. Аз се оказах точно там, в същия час и така попаднах в трупата. Така че случайно или не – бях там. Така коренно се промени животът ми.

Четох, че рисуването е заемало голяма част от живота ви. Присъства ли все още в него?

Изкуството изобщо заема важна част от живота ми. А всяко изкуство съдържа в себе си всички други изкуства. Аз имам късмета да опитвам да се проявявам в различните изкуства, къде по-успешно, къде не. Но обожавам да рисувам, харесва ми да свиря, да пея. Да се занимавам въобще със създаване на неща чрез изкуството. Това ме осмисля. Обичам да го правя, когато имам възможност.

Организираме си пленери с мои приятели художници, отиваме на някое уединено място, в провинцията, в планината или в някое село. Наемаме къща там и рисуваме. Действа доста разтоварващо и зареждащо. Всеки човек го зареждат различни неща. Мен ме зареждат такъв тип неща – досегът с хора на изкуството, хора, които създават нещо, творят. Артисти, в смисъла на творци.

А какво рисувате?

Различни неща ме вдъхновяват. Нямам нещо конкретно, което да рисувам. Като бях малък рисувах кончета, но сега най-често ми се случва да рисувам 17 кв. метра върху бяла хартия с черен въглен. Огромна композиция от жени, женски глави, които са около една жена. Казвам 17 кв. метра, защото точно толкова е площта на ринга в Камерната сцена на Народния театър. Там, по време на действието в спектакъла „Майстори“, аз рисувам пред публиката тази композиция. Вдъхновението дойде от един мой приятел, който се казва Явор Ичков. Той е дърворезбар, прави уникални пана от дърво. Вдъхнови ме една негова миниатюра, в която фигурите бяха толкова изящно направени и толкова стилизирани, че бях много впечатлен. Така реших, че трябва да заимствам от неговото творение и да го разпъна на 17 кв. метра. Ето, че се получи нещо хубаво и атрактивно, разбира се с разрешението на автора. Режисьорът прие тази идея и тя стана част от спектакъла.

В този контекст на мисли, последно време ми се случва най-често да рисувам с въглен върху бяла хартия на сцената. И мисля, че се получава добре. Това според мен е един плюс, който мога да добавя към героя, който представям. Това е едно обогатяване на характера на персонажа. Има актьори, които умеят да свирят, да пеят, има и такива, които умеят да рисуват.

Снимка: Симон Версано

Добивате популярност най-вече покрай телевизията, но имате много роли в театъра. Киното или театъра ви допада повече?

Винаги съм смятал, че телевизията консумира актьорите, а театърът е лабораторията, която произвежда актьорите. Там, на сцената в театъра, по време на репетиции, въобще цялостната работа върху текстовете и пиесите изобщо... Това е единственото място, където актьорът може да изпита и да провери себе си, да се обогати и да натрупа умения. Докато киното и телевизията консумират това, което театърът е успял да постигне с актьора. Консумират самия човек, самото лице. Това, което актьорът е успял да постигне в лабораторията театър, телевизията успява да го изконсумира. Театралната лаборатория изгражда актьора, докато телевизията ползва готовия продукт, ползва лицето – точно секунди преди рекламата за хапчета.

Разбира се, че правя театър с много по-голямо удоволствие. Нямам никакво колебание или съмнение в това. Телевизията не е изкуство и дано не ми се сърди някой за тези думи.

А какво е отношението ви към наградите? Тази година сте номиниран за „Аскеер“ за водеща мъжка роля за образа на Найден в „Майстори“, спектакъл на Народния театър. Какво означава за вас тази наградата – национално признание или междугилдска битка?

Наградите нямат за мен такова огромно значение, каквото има работата върху даден текст или пиеса. Тоест, когато аз влизам в една пиеса, в работата с екип, с режисьор, колеги, хубав автор, давам всичко от себе си, за да се постигне това, което авторът е искал да каже. Да успея достатъчно адекватно да присъствам в целия процес, да съдействам на колегите си и да изпълнявам професията си възможно най-отговорно. И когато се получи такова нещо, което успява да докосне хората, да ги развълнува, да промени нещо в тях и да вдъхнови нас самите, наградата е съвсем далечен отзвук от цялото това богатство, което преживяваме по време на работата. Тоест тази награда е някаква реакция, признание, че действително сме на прав път и това, което правим има смисъл. Макар че правият път в повечето случаи е относителен. Не се знае кой е правият път.

Наградата е признание от гилдията, празник за театъра, споделяне, дори спортменско нахъсване. Но все пак е по-скоро престиж, отколкото съревнование. Празник, нищо повече. Сама по себе си номинацията вече е награда, няма значение кой ще я вземе. Доколкото виждам колегите от фондация „Аскеер“ гледат да са максимално обективни, стараят се да има възможност да изгледат всички представления на българската сцена и да изберат от там открояващите се според тяхното усмотрение в дадената година. Това не значи, че техните предложения са винаги най-точните и правилните, но в повечето случаи те са най-подходящите.

Има ли наистина антагонизъм в гилдията между независимите театри и тези под шапката на държавата?

Не знам. Същото е да попитате един лекар какво предпочита –да работи в поликлиниката на заплата от 500 лева или да си отвори частен кабинет и да работи за 2000 лева. Защо трябва да има противопоставяне и разделение между тях? Защото единият не е под шапката на държавата, а получава повече пари, или другия, който понеже работи в държавната институция получава по-малко пари, а върши същата работа. Нормално е това да породи някакви въпроси, дрязги или кавги. Но аз мисля, че те не са толкова реални, колкото са в главата на страничния наблюдател, който си казва: „Те със сигурност се карат, имат какво да делят“. Интригите не се раждат от нас, актьорите, а от тези, които наблюдават какво се случва и им харесва да акумулират интриги. Целта на независимия и държавния проект е една и съща – да постигне нещо красиво. Изкуството се стреми към красивото. В това няма конкретен барометър, който може да измери кое е по-красивото или по-достойното. След като целта е една и съща не мисля, че трябва да има съревнование.

Тази година представяте вашия първи моноспектакъл – „Пилето, което казва „Ку“. Как подбрахте постановката?

Александър Урумов е автор на текста, той много настоятелно ме издири и каза, че трябва да прочета този текст. Седнахме, коригирахме го и аз реших да се занимая с него като се ползвах изцяло от набраната инерция от работата по спектакъла „Майстори“. Веднага навлязох в друг текст, нещо, което обикновено актьорите не правят. Предпочитат малко да си починат, докато аз използвам тази инерция и създавам още нещо. Радвам се, че се получи нещо интересно, изненадващо и за мен самия. Аз никога не съм се занимавал с моноспектакъл. Правил съм опити в НАТФИЗ, но това е съвсем друго. Открих нови неща за себе си, променя ме, със сигурност, поставя ме на едно друго ниво. Виждам, че и колегите се решават много трудно да правят моноспектакли. Това е много остър ръб, по който се ходи. Всичко това е едно неописуемо преживяване. Въпреки че съществува и обратната страна – толкова да не се интересуват от работата ти, че камшикът, който получаваш, е още по-голям. Амплитудността в монологичната форма е много висока. Колкото по-високо отиваш, толкова по-надолу можеш да паднеш. Рискът е да станеш за посмешище. А тези неща влияят много на артистите.

А как тогава се решихте на тази крачка?

С много желание. Приех го като предизвикателство. Отдавна исках да се занимавам с нещо такова, да се пробвам. След всички роли, това беше може би един преломен момент, в който да сравня докъде съм стигнал. Този моноспектакъл е една своеобразна дебела черта в професионалния ми живот. Получи се нещо удовлетворяващо за мен. Направих нещо, което носи удоволствие на мен, а ако съдя по реакциите – и на хората.

Работата с публиката ме научи, че трябва да мога да се срещам със скептицизма на хората. Когато скептицизмът идва от цял салон хора, изживяването е много неприятно. Но още по-голямо е удовлетворението, когато това бъде опровергано. Когато изведнъж видиш как публиката започва да се променя и изведнъж те заобичват това, което виждат. При моноспектакъла няма четвърта стена, както казваме на театрален език. Тук не е като в редовите пиеси, в които си почиваме и предаваме щафетата един на друг. Тук контактът е директно с публиката. Затова казвам, че в моноспектакъла нещата са много специални. Той е някаква висша форма.

Кое е посланието, което ви се иска най-много да разчете публиката на моноспектакъла „Пилето, което казва Ку“?

Ованес Торосян - успехът му е присъщ

Той е един от най-сниманите актьори в новото българско кино. Някои го определят като мечтата на всеки режисьор, защото е само на 30 год...

Няма нищо конкретно, което искам да разбере публиката. Всичко се казва директно. Когато някой автор пише нещо, той е повлиян от някакво свое преживяване. От някаква болка или свое терзание. Във всеки творец бушуват някакви страсти, въпроси, които го провокират да излее себе си, било то върху лист или платно. И този автор влага някаква енергия и мисъл, послание. В случая актьора се явява съавтор на авторовата мисъл и това, което е искал да каже актьорът. Когато актьорът успее да предаде на публиката правилно, това което е искал да каже авторът, тя изфантазирва още нещо и така се превръща във втори съавтор. Тогава се получава тази магия наречена театър. Искам да направя този необикновен контакт между чувствителността на публиката и негово величество авторът.

Коя е ролята, в която ви е било най-трудно да се въплътите и коя е тази, която мечтаете да изиграете?

Най-трудната роля е тази, която все още не съм изиграл, а най-мечтаната роля е тази, която все още не знам, че ще изиграя.

Интервю на Милена Славкова

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Мая, пробягала 141 км в планината: Отдалече чух рев на животно, изпитах страх и респект

42-годишна асеновградчанка пробяга 141 километра и спечели з...