X
 
 
 

Ованес Торосян - успехът му е присъщ

3844 0
photo of Ованес Торосян - успехът му е присъщ
Снимка: Actualno.com/Славея Йорданова
Той е един от най-сниманите актьори в новото българско кино. Някои го определят като мечтата на всеки режисьор, защото е само на 30 години, а има над 20 пълнометражни филма зад гърба си, както и много късометражни. Той няма нужда от представяне. Той е Ованес Торосян.

Роден е през 1986 г. в Ереван, Армения, но едва 6-годишен пристига в България, защото семейството му бяга от войната с Азербайджан. След редица роли в киното, Ованес навлиза все по-уверено в театъра. Завърша актьорско майсторство в НАТФИЗ през 2009 г., но голямата му мечта винаги е била режисьорската професия и така от миналата година държи в ръцете си диплома за режисьор.

Един от поводите да се срещнем с него е „Дани и дълбокото синьо море“ – първата му постановка, след като завършва театрална режисура. Пиесата е колкото история за любов, породила се внезапно в бар в Бронкс, Ню Йорк, толкова и дисекция на причините за всеобщата ни уязвимост и парализа пред предизвикателствата на живота. Автор на пиесата е световнопризнатия драматург, сценарист, режисьор и носител на „Оскар“ – Джон Патрик Шанли.

Представлението се играе на 27 април (четвъртък) от 19:00 часа на камерната сцена в Народния театър. Следващите дати са за театър "Възраждане" на 20 и 30 май.

Actualno.com разговаря с Ованес за „Дани и дълбокото синьо море“, за дълбоките детски очи на Ованес, за театъра, за гилдията и наградите. За какво друго – вижте сами!

Снимка: Actualno.com/Славея Йорданова

Вие сте актьор, режисьор, а в свободното си време пишете музика. Кое от тези неща правите с най-голяма любов?

Може би режисурата и музиката, въпреки че имам като актьор над 20 пълнометражни филма и редица късометражни.

Доколкото знам във всичко това има пръст една подарена преди много години камера от вашата леля?

Бях много любопитно дете и леля ми през 1998 година от Америка донесе една домашна камера. Аз открих, че мога да се забавлявам с нея и да си правя различни клипчета, сценки. И тук искам да благодаря на своите родители, които ме подкрепиха, защото снимайки тези маймунджилъци и показвайки им ги всяка вечер, те ме окуражаваха и ми даваха стимул да продължавам.

Значи така сте се запалили?

Ами може да се каже, въпреки че театърът винаги е присъствал в моето семейство. Прабаба ми и прадядо ми са били актьори, двамата ми дядовци – оперни артисти. Баща ми и чичо ми пък са израсли на сцена, имаха частен театър в Армения. И идвайки тук – всичко това прекъсва. Но ето, че светът е кръгъл и всичко се върти!

Всъщност майка ми ме беше записала на тенис на корт...

Това е интересно! Да не би са сме изпуснали един потенциален Григор Димитров?

Ами не знам, ходих един месец. (Смее се) Възможно е, защото за много кратко време от групата на начинаещите за една седмица преминах към напредналите. Обаче стана така, че уцелих в очите една треньорка. Топките ги връщах със сервис, въпреки че ме предупредиха да не го правя. И така ме върнаха в старата група за начинаещи.

И това ви ядоса?

Ядоса ме. Тъкмо се бях зарадвал, че нещо се случва. И така майка ми ме записва в Двореца на децата при Ники Априлов. Имаше три опции – литературен театър, куклен театър и детско-юношески театър. Казаха ми да избирам. С куклен театър не ми се занимаваше, литературен ми звучеше много страшно, защото бях двойкаджия. И така – избрах третия вариант. Радвам се, че попаднах там. Шестте години, в които бях там, ми дадоха свобода да не се притеснявам от сцената. Това ми помогна много като актьор, но исках да уча режисура.

Още докато сте учили актьорско майсторство?

Ами да. Всъщност първата ми режисура беше в детската градина. Децата се бяха наредили за снимка на опашка и се редуваха – едно дете с балон на снимката, другото с ръце на кръста. Аз тогава реших, че трябва да се отлича някак си и хем да съм с балон, хем да съм с ръка на кръста. Стоях на опашката и се молех някой друг преди мен да не се сети да го направи. Дойде моят ред, аз го направих и след мен всички други деца. Иначе като деца сме си правили много пиеси вкъщи пред родителите и гостите.

Талант от малък?

Всъщност исках да уча актьорство, после режисура, но попадайки във НАТФИЗ осъзнах, че режисьорството е много сложна професия. Усещах, че не съм подготвен. Бях много неграмотен, едвам завърших училище, а виждах колко са начетени колегите ми режисьори. Може да се каже, че наваксах училището в университета. Стигнах до извода, че не става само с чар и остроумие. Имах желание да уча и да се развивам и така завърших и режисура.

Снимка: Actualno.com/Славея Йорданова

Имате ли любим режисьор, от когото да черпите вдъхновение?

Гледам да се уча от всеки, дори като актьор съм попадал на неудачни режисьори. Но хората, от които съм се повлиял, са Георг Жено, с който работихме три години в театър „Реплика”. Йоанна Кръстатович, тя беше в моя клас – едно момиче, което избяга от България и каза, че тук театър не може да се прави. Тя имаше много потенциал и щеше да е много полезна тук. Нещата, които тя правеше, едва сега, след толкова годините някои режисьори тук откриват тези похвати. И всички ахват…

Явор Гърдев – от него също съм взел много. Много съм доволен и от Пламен Марков – той ме научи да мисля, да анализирам текста. Според мен в това отношение двамата много си приличат. Лилия Абаджива пък ме научи, че можеш да правиш много опити и накрая да избереш най-правилния подход. От киното също съм взел много. Смятам, че един съвременен зрител не може да бъде излъган. Затова мисля, че се заформя един театър, който е близък до киното. Опитвам се да прокарам тази линия.

Имате доста солидна биография като актьор, но "Дани и дълбокото синьо море" е първото ви представление, след като завършвате театрална режисура. Как се спряхте точно на тази постановка?

С тази постановка всъщност искаме да покажем какво правим там, в мазето, само че вече на истинска сцена. Представление тип "Реплика", но в държавен театър. Тази пиеса на времето са искали да я правят Параскева Джукелова и Малин Кръстев, но не са успели да се организират и текстът е стоял в актьорското чекмедже на Малин. Така той го дава на Георги Гоцин (актьорът, който играе главната роля в пиесата). Той пък ми я даде на мен и така избрахме Каталин за женската роля. Благодаря на Кръстьо Кръстев – директорът на Пловдивския театър, че предостави базата и технически екип.

Това е една постановка, която е твърде близка до реалния живот. Знаем, че театралната сцена изисква по-литературен език. От тази гледна точка поставянето на една съвременна пиеса на сцена винаги крие рискове. Как се справихте с това предизвикателство?

Тук имам два отговора. Първо – зависи как актьорът си разчете текста. Ако един актьор знае какво иска на сцената, защо го говори – няма как да стои литературно. Защото всеки един човек може да има всякакъв речник – може да е простак, може да бъде по-възпитан, но не може да бъде изкуствен. Това е едното.

А второ – у нас като цяло има проблем с превода. Преводачите в България доста често губят смисъла, превеждат буквално. Нещо, което аз правя като режисьор, е да разбера какво е искал да каже авторът. И спрямо това какви са героите – конструираме текста. Отдалечиш ли се от автора, колкото и да си добър, нещо не стои както трябва.

Снимка: Actualno.com/Славея Йорданова

Това ли е причината да се поставят твърде малко съвременни пиеси у нас?

По-скоро не. Правата на съвременните пиеси са много скъпи. Има тенденция съвременните драматурзи да си поставят висока цена. Добрите усещат, че са търсени и вдигат още повече летвата. Затова в театрите гледат да правят Шекспир, Чехов – те реално нямат права.

Защо театралната гилдия няма интерес към алтернативния, независим театър?

За съжаление в България няма интерес от страна на държавата към независимия театър, защото това са напълно различни школи. Но аз виждам разликата, защото едните го правят с желание. Пет години сме играли без пари в театър „Реплика”, давали сме всичко от себе си. В другия случай просто отиваш на работа, имаш хонорар, готов реквизит. Отговорността и качеството е все тая, защото си на заплата. Докато в алтернативния театър ти знаеш, че така или иначе няма да вземеш пари и отивайки на представление – трябва да се стараеш, да изиграеш добре ролята, за да се върне отново публиката.

Затова държавата не финансира такъв тип театър. Не помага на независимия театър, но за наша радост хората имат все по-голямо желание да се заврат в някое мазе и да видят нещо, което наистина има стойност, отколкото да дадат пари. Като кажеш независим театър и много хора веднага го асоциират с нещо експериментално. Ще разкажа една случка – стоя пред „Червената къща” и ме среща един преподавател от Академията: „Здравей, Ованес, какво правиш тук” и аз отговарям, че репетирам. Той възкликва: „Ааа, нещо експериментално”. Всъщност в нещата, които аз правя, има доза експерименталност, но има и елементи, които помагат на зрителя все пак да легитимира постановката като театър.

Ролята на Каталин Старейшинска в „Дани и дълбокото синьо море“ ѝ носи номинация за АСКЕЕР в категорията за изгряваща звезда. Очаквахте ли критиката да забележи работата ви?

Ами аз не смятам „Аскеерите” и „Икарите” за критика. Най-голямата критика е публиката. Тоест Минчо от фъстъците и Гошо от пуканките, например, са много по-голяма критика за мен лично, от някой в гилдията. Като работиш и правиш едно нещо много време, твоята оценка няма как да е обективна. Докато човекът, който продава фъстъци, може да ти каже директно – „аз пък нищо не разбрах” или „ей, супер яко е”. Възприемам тези награди не като национално отличие, а като вътрешногилдска състезателна програма или закачка. Да, все пак е оценка на това, което си направил. И аз имам награди, но статуетката няма особено значение – освен, че ми прави реклама и мама много се радва. Истинската награда е, когато на Раковска, при голям трафик, спира една кола, прави задръстване, а вътре хората ми пляскат. Или едно момче, което мина целия автобус, който беше претъпкан с хора, за да дойде отзад и да ми каже: „Браво, пич, гледах те, беше страшен!”. Ето тези неща имат значение за мен, не някакви награди и дипломи.

Времето е другият голям критерий. Ако едно представление се играе 25 години и всеки път е фрашкано с хора, значи това представление става и ти копче не можеш да му кажеш, независимо дали има награди или не.

Снимка: Георги Вачев

„Ню Йорк Таймс” определя пиесата като боксов мач на живот и смърт, който завършва с нежна прегръдка. Как бихте я описали вие?

Боксовият мач според мен е в работата на актьорите с героите, от една страна, и на режисьора с анализа на текста от друга, тъй като пиесата има свойството да подхлъзва към една друга реалност и други образи. Ние се опитахме да обърнем героите с хастара навън. Боксовият мач беше в това дали ще издържи линията, която ние сме хванали. Не сме променяли историята, а само структурата, тъй като пиесата е писана 80-те години и драматургичното скеле е старо. Това беше боксовият мач и накрая наистина завърши с прегръдка.

Каква е ролята на любовта в тази крайно различна любовна история?

Любовта играе важна роля, защото моят режисьорски акцент е върху прошката, върху това ти да можеш да простиш на отсрещния. Единствено любовта може да те измъкне от дъното, без значение към какво е отправена.

Значи това е спасението, за да изплуваме от „дълбокото синьо море”?

Спасението да изплуваш е любовта. Хората без любов сме обречени. Ние имаме двама души, които са антигерои и самата пиеса е антипиеса. Защо? Защото всяка една класическа любовна пиеса започва как двама души се харесват и искат да общуват, а тук героите нямат това желание. А най-интересното е как в нежеланието си да общуват, те започват да го правят. Те не искат да разберат другия, а просто чрез него да разрешат собствения си проблем. И понеже много си приличат просто провокират другия, за да видят как той би постъпил в тяхната собствена ситуация. Ето това е боксовият мач и трудният път, по който се влюбват. Добрите драматургии са добри, защото са прости.

Хана Юшич: Най-лошото нещо на Запад е да получиш филмова награда, защото си чернокож или мюсюлманин

Хана Юшич е магистър по филмова и телевизионна режисура от Академията за драматични изкуства в Загреб. През 2007 г. се дипломира по сра...

Снимка: Георги Вачев

Защо съвременната реалност превръща младите в маргинали?

Младите винаги са носили този бунт. Всяка една епоха и поколение са мислели себе си като най-трудни и тежки. Просто сега този вакуум се случва тук, докато в Америка е бил преди 40 години. Дори имам една смешна случка покрай филма „Аве”. Една чужда журналистка на около 60 ме пита: „И това ли е реалността там в България – с тези автостопове? И тези герои са реални, сега, има такива хора?” Аз потвърждавам. А тя допълва: „На мен ми беше много странно, защото гледайки филма, видях моите младини”. Аз я попитах дали това означава, че в България сме 40 години назад, а тя каза: „Ами да, това означава”. Но аз имам надежда, че най-новото поколение, тези, които са първи и втори клас, ще оправят нещата. Защото техните родители са видели колко зле може да е положението. Мисля, че има тенденция младите родители да се опитват да вкарат деца си в правия път. Има надежда!

Интервю на Милена Славкова

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Мая, пробягала 141 км в планината: Отдалече чух рев на животно, изпитах страх и респект

42-годишна асеновградчанка пробяга 141 километра и спечели з...