X
 
 

Учителката Елена Цветанова: Разсипаха професията ми

10306
photo of Учителката Елена Цветанова: Разсипаха професията ми
Снимка: Личен архив
Елена Цветанова живее в плевенското село Буковлък, в което преобладава ромското население. 40 години е учила на четмо и писмо българчета и ромчета в местното училище "Св. Климен Охридски". Завършила е учителски институт със специалност детска учителка, а след това Софийския университет – начална и предучилищна педагогика. Има и магистратура по педагогика на масовата и художествена комуникация. Отскоро е пенсионерка. Ето какво разказа тя за професията пред Actualno.com:

Госпожо Цветанова, четири десетилетия  сте работили с малки деца. Наближава 1 ноември – Денят на будителите. Имате ли самочувствие на будител?

Чак на будител от ранга на големите наши БУДИТЕЛИ, които пишем с главни букви - не.  Но имам самочувствието на добър учител и възпитател на поколения деца в селото. През годините винаги съм се стремяла да давам всичко от себе си, знанията си, любовта си на децата. Те са ми отвръщали със същото. И днес се радвам на уважението на хората в селото, било българи или роми. Много години съм отдала и на читалището в Буковлък. Избирана съм три пъти за председател на читалищното настоятелство.

Учили сте предимно малчугани в предучилищна възраст, когато съзнанието и мислите им са чисто бели. Лесно ли се "рисува" върху такива "платна"?

Много е трудно даже. Може да имам красив почерк и позитивни мисли и да рисувам в тяхното съзнание една прекрасна картина, като се старая да уча и да възпитавам честни, добри, всеотдайни и трудолюбиви бъдещи граждани. Но... не пиша само аз. Пишат и родителите, пишат и средствата за масова информация. И какво се получава, ако родителят не умее да пише добре, има лоши мисли и цели? Цветната слънчева картина, нарисувана от мен, започва да притъмнява, да губи своя чар. Като добавим и медиите, които ежедневно използват тъмните агресивни цветове, какво се случва? За да има резултат, особено във възпитанието, трябва всички фактори да работят заедно и в екип - да възпитават и оформят ценностната система на бъдещите граждани.

Когато домашното възпитание се сблъска челно с вашите методи на работа с децата, как реагирате?

Не съм имала много случаи на противоречие с родителите. Те винаги са се отнасяли с уважение и респект към мен. Моето отношение към тях също е било добро. Но все пак съм успявала да им докажа, когато се налага, че изпускат нещо във възпитанието на децата си. Много обичах да си говоря с родителите. Хубавото в работата ми беше, че всеки ден се виждах с тях, когато водят и прибират децата си от училище. Приучвах ги да споделят проблемите си и да търсим изход. Насочвах ги как да постъпят в една или друга ситуация. Обикаляла съм домовете им, на улицата са ме срещали и сме разговаряли.

В село Буковлък, където сте работили, преобладава ромското население. Младите преподаватели бягат от учебните заведения с много циганчета като дявол от тамян. Вие защо останахте?

Аз съм от това село. Тук съм учила и училището е моето призвание и живот. Това, че преобладава ромско население, за мен не е проблем. Аз съм учила заедно с тях, живея заедно с тях, работя заедно с тях толкова години. Никога не съм имала проблем с ромските деца и родители. Да, ромските деца са по-трудни, по-различни, по-темпераментни. Но когато ги опознаеш, можеш да намериш начин и да се разбираш тях. Просто педагогическият подход към тях е по-специфичен. Много ми е неприятно, когато хора, които не познават ромския етнос, ме учат как да работя с тях. Трудно е за един млад колега, учил и живял в друга среда, изведнъж да попадне в такова училище. Но ако има желание, за една-две години ще свикне. Защо трябва да бягат от ромските деца? Те понякога са безпомощни, радват се на неща, които на едно българско дете няма да му направят впечатление. Понякога нямат елементарна информация за заобикалящия свят, понякога имат нужда от прегръдка, ако щете и от целувка по бузата или от бонбонче като награда. В този случаи са безкрайно щастливи и си ги спечелил за бъдещата си работа. Училището в Буковлък е голямо – над 500 деца се учат в него. В началото на кариерата ми близо 60 процента от учениците бяха българчета, останалите – ромчета. Постепенно българските деца намаляха и сега класовете са почти 100 процента с ромчета.

У нас се появиха доста фондации и организации, които прокламират като своя цел интеграцията на ромите в обществото. Виждате ли някакъв реален ефект от тяхната дейност?

Една фондация се опита преди 10-ина години да интегрира ромски деца от Буковлък като ги запише да учат в плевенски училища. Идеята просъществува 4-5 години и изпълнението ѝ постепенно замря. Струва ми се, че някой присвои парите за начинанието. Нямаше никакъв ефект от тази работа. Децата, които в началото се записаха в градските училища, заминаха с голям ентусиазъм, но скоро някои от тях се върнаха. Просто това не беше тяхната среда. В разговори са ми споделяли, че в града другите деца не са искали да общуват с тях, чувствали са се изолирани. А и самите колеги нямат желание да работят с ромски деца. Ромите си имат своя ценностна система, своя среда и като попаднат на друго място, не се чувстват в свои води. Важно е самите роми да желаят да се интегрират. Това означава да приемат друг начин на живот, да свикнат с други порядки и обичаи. Някои се опитват, справят се донякъде, но им е трудно. Както би ми било трудно и на мен да приема техния начин на живот и бит. Прави ми впечатление, че младите семейства вече се опитват да променят някои неща в битието. И едно от тях е да имат по-малко деца, но да са добре гледани, добре облечени, а условията в домовете им са много добри.

Направете паралел между образователната система от времето, когато сте започнали работа като млад специалист и сегашната?

Разликата е огромна. Започнах работа през 1976 г. Тогава системата беше друга и образованието беше на много високо ниво. Съществуваше взаимодействие между учител, родител, ученик и общественост. Работеше се в една посока и имаше много добри резултати. Текстовете в учебниците бяха разбираеми и точни. Учениците четяха и се готвеха за часовете – учеха вкъщи. Имаше ред и дисциплина. Професията на учителя беше престижна и ценена. Ученици и родители се отнасяха с уважение към учителите.

Днес го няма това взаимодействие между трите страни в обучението и възпитанието. Повечето от родителите не общуват се децата си, не се грижат за възпитанието им, задоволяват всички техни прищевки. Всичко е оставено на училището и средствата за масова информация. Резултатът е - слаби резултати, ниска грамотност и необразовани млади хора. Знаейки как аз съм учила, как съм се готвила за изпитите в университета, и виждайки как сега се приема във ВУЗ, как се вземат изпити и то в специалности като медицина, инженери, архитекти и т.н. започвам да мисля, че в бъдеще ще имаме много проблеми. Колкото до учителската професия, много съжалявам, но от най-прекрасната, авторитетна и престижна професия я превърнаха в най-нежеланата за младите хора. Направо я разсипаха тази професия.

Днешният учител е виновен за всичко – подиграват му се и ученици, и родители, и кой ли не. Всичко започна от образователното министерство – промените в системата сигурно ги правят хора, които не са влизали в училище. Самото ни днешно общество сякаш се отнася с пренебрежение към тази професия. Как няма да има агресия в училищата, като телевизиите бълват филми с насилие? Дори в анимационните филмчета има много агресия. Може ли някой да ми отговори каква е ценностната система на младите хора? Едва ли. Мисля, че след още 10-ина години ще търсят учители под дърво и камък.

Интервю на Ангел Атанасов

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

missing image
Благо Джийзъса разкри колко струват зъби...

Футболистът Благой Георгиев, който е известен с холивудската си усмивка, говори за изкуствените му зъби, с които се перчи. Той се похва...