Из "История на СС (1919-1945)" от Роберт Коел

Не само учени се занимават с оценката на нацистките СС. Вече повече от едно поколение мъжете в черни мундири са претегляни на везната и са признавани за несъстоятелни. Незаобиколимият факт, че най-съществената им дейност е била машината за смърт, унищожила много милиони безпомощни и невинни еврейски мъже, жени и деца, води до еднозначно осъждане и всеобхватно обобщение за СС. Тук не можем и не трябва да променяме тази присъда над системата и над хората, които са я ръководили. Но все пак изглежда, че последните ни забележки трябва да бъдат посветени на по-дълбокото разбиране на силите и механизмите, направили възможно „трагичното осъществяване“ на зрелищните фантазии на Хитлер и Химлер. В този труд се разглежда нуждата от диференциация на мъжете в черни мундири, от връщане към германския и европейския социален и икономически контекст, посочен в началото, както и известно вглеждане в нашето време с неговите собствени мечти и илюзии.

Авторитетен учен проследява историята на страховития нацистки "Охранителен отряд" в "История на СС (1919-1945)"

Нито един конкретен нацист не е измислил СС, но голяма част от идеята за тях отразява менталното състояние на следвоенен Мюнхен и набор...

Прочети повече

Не бива да се забравя, че историята на СС в основата си е част от историята на националсоциалистическото движение и че това движение продължава само двадесет и седем години. Следователно, от една страна, както СС, така и нацистите преминават през ускорено развитие, като се променят и растат толкова бързо, че обобщенията за периоди, по-кратки дори от едно десетилетие, често са неадекватни. От друга страна, цялата еволюция е прекъсната от тотална дезинтеграция, причинена от огромното военно поражение, разкъсването на географската им база и систематичната забрана на всякаква националсоциалистическа писмена или политическа дейност. По този начин процесите на промяна, независимо дали става дума за адаптация, или за вътрешен разпад, са напълно прекратени.

Цялата траектория на опита, мисълта и плановете на СС може да се проследи за по-малко от четвърт век, което дори за един човешки живот не е много дълго. В нашия калейдоскопичен век двадесет и една години, 1925–1945 г., на Шутцщафел рискуват да бъдат извадени от контекста, изолирани и преосмислени като някаква епопея – макар и на злото за повечето наблюдатели – и използвани некоректно като поука. Без съмнение в историята на СС има поуки, но трябва да внимаваме да ги извлечем от упоритата действителност, а не от образи и представи.

СС съвсем не е монолит. Макар че понякога е представяна като такава по време на съществуването си, а и след това, СС по-често е била манипулирана, за да изглежда като различни неща за различните зрители. Маската на притежание е само една от тези манипулации, макар че тя почива на някои характеристики на Ордена. Но същността на СС се е променяла – толкова много, че е изкушаващо да се каже, че тя изобщо никога не е била едно конкретно явление. Все пак, поне от началото на 1930-те години, с ума и ръцете на Хайнрих Химлер СС развива приемственост. Част от тази приемственост идва от визията, която той споделя с Хитлер и с безброй германци: желанието през 1918 г. да е имало силни мъже с авторитет, които да укротят разбунтувалите се войници и моряци и техните цивилни поддръжници, да съберат германските въоръжени сили и да се бият до „пет минути след дванайсет“ – като по този начин осигурят мир, който да е по-съобразен с позицията на Германия в Европа, особено в Източна Европа. Илюзията от 1914 г., че победата може да бъде постигната с воля и че германските институции имат вътрешната устойчивост да издържат на всичко, което обединените им врагове могат да насочат срещу тях, е догма на националистическата десница. Но идеята за създаване на по-народни германски институции и на общност от политически войници, които да защитават тези институции, е принос на самия Хитлер, макар че първоначално той предвижда тази роля именно за щурмовите отряди, а не за СС.

Друга част от приемствеността се дължи на вътрешната необходимост в едно борбено и насилствено движение да има не само охрана на щаба, но и още повече то да разполага с ядро от предани насилници, от които може да се иска буквално „всичко“. Такава е и концепцията на самия Хитлер, тъй като той не вижда никаква полза от либералната утопия на Джон Стюарт Мил, в която истината и добрата преценка могат да се борят само с помощта на думи и логика. Войната, революциите и следвоенната европейска политическа среда опровергават очакванията за връщане към условията отпреди 1914 г. Хитлер така или иначе е осъзнал фалша и повърхностността на благородната и интелектуална традиция в германската политика. И отново първоначалната версия на тези насилници е организацията СА, която е трябвало да охранява събранията, да защитава ораторите, да бие опонентите – и буквално да извършва всички възможни престъпления по заповед на фюрера. През 1923 г. Хитлер, а не Химлер, вече е обособил охрана на щаба, а след това и Щоструп; а през 1925 г. отрядите СС са призвани да съществуват не толкова като заместител на СА, колкото като части за специални задачи, отново преди Химлер.

Откъс от "Милувката на разрухата" от Скарлет Сейнт Клеър

ВСИЧКО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕТЕ ЗА ЛЮБОВНИЦАТА НА ХАДЕС Най-ужасният ѝ кошмар се сбъдваше. Тя прегледа материала и с облекчение установ...

Прочети повече

Въпреки това Хайнрих Химлер категорично поставя отпечатъка на собствения си ентусиазъм върху „постоянната СС“ в две отношения: ролята на шпиони в партията и в германския живот както на високо, така и на ниско ниво и задачата да бъде бъдещ генофонд за германския народ. Тук Хитлер е на заден план. Макар да толерира детективските наклонности на Химлер, той не е склонен да даде на нито един нацист монопол върху каквото и да било – Химлер превръща обикновената полицейска сила в толкова смъртоносен инструмент, че почти всички съперници са сплашени до изчезване. Гьобелс и Борман поддържат свои собствени системи, но не влизат в открити спорове със СС; Хитлер парира разследващите пълномощия на Химлер, като привлича Ернст Калтенбрунер от РСХА да го наблюдава. Съмнително е дали Хитлер някога се е отнасял сериозно към генофонда на СС. Независимо от това общата нацистка подкрепа за евгениката, „чистотата на расата“ и биологичните възгледи („Кръв и почва“, телесна култура, природна религия) подкрепят това специфичната СС версия на расизма да изглежда много подходяща.

Следователно СС отразява светогледа на Адолф Хитлер не само като негови заклети васали във феодалния смисъл на думата, но и като се превръща под ръководството на Химлер в корпус на Държавна сигурност – корпус от държавни стражи, готови и способни да изпълнят всяка задача, независимо дали е гнусна, или отвратителна, по заповед на своя лидер. Химлер превръща СС в мрежа от влиятелни лица, шпиони и братя по ложи (въпреки твърдяната омраза на СС към всички ложи), всеки от които се припокрива с останалите. Този аспект на СС не отразява Хитлер, а Химлер, и повече от Химлер – немодерната буржоазия на следвоенна Германия. В нейния светоглед неуспехът на Германия да спечели Първата световна война, лошото справяне с германската революция, депресията и несигурната кариера на самите членове на СС трябва да представляват фундаментална грешка през ХХ век. За такива хора, както и за Химлер, „прогнилостта“ е навсякъде; те си представят заговор и врагове на Германия, на нейните пътища и идеи, във всяка социална класа. Научени са, че послушанието и усърдието са всичко, но са разбрали, че във войната и бизнеса, в политиката и човешките отношения е необходимо нещо повече. Това „повече“ се възприема като смесица от доброволчески дух и лична лоялност, от безмилостно търсене на себе си и най-сурово самоунижение. Във фантазията си за бъдеща биологична общност от кланове Химлер и неговото поколение се отдават на обратното на страховете си от неадекватност и дегенерация. Като „заклета общност от висши мъже“ доброволците от СС си въобразяват, че са допуснати в кръга от най-верни привърженици на Адолф Хитлер, за да се превърнат в предци на по-добрата Германия, която те проектират в бъдещето. Недостижимото, справедливо и морално общество, което не е успяло да се появи след 1918 г. – или дори след 1933 г., – може би е нещо, което те носят в чреслата си! Разрушителните пориви и омразата, породени от техния пълен с разочарования живот, се насочват навън, далеч от близките и скъпите им хора, към чужденеца, чуждия и онези символи на пробуждащото се съмнение в себе си – евреите и католическото духовенство. Антиклерикализмът е почти толкова силен в СС, колкото и расизмът, но и тази тенденция е само отчасти хитлеристка. СС се държи настрана от Църквата, макар и само до определен момент.

Умствената нагласа на Химлер и неговите интелектуални съмиш¬леници почива на претопления народен светоглед, който добре образованите германци смятат за леко нелеп. Самият националсоциализъм изобщо не е набор от идеи, а набор от нагласи и стремежи, обхващащи онова, което политолозите обичат да наричат първични чувства – като страх, възмущение, завист и ярост. В по-ранните си версии (1919–1923 г.) националсоциализмът е сравнително наивен и честен – и безнадеждно груб. Политическите му войници са войници, а ако не, са млади мъже, които смятат, че войнишката служба е да чупиш глави, а политиката – да крещиш и да освиркваш. След повторното си основаване националсоциализмът бавно придобива атрибутите на изтънчеността на средната класа в лицето на Гьобелс, Щрасер или дори Херман Раушнинг. И все пак умните лозунги, карикатурите, плакатите и брошурите са само средства за постигане на една-единствена цел – избирателната урна и електоралното мнозинство. В това отношение нацистите са в стихията си, тъй като крайните им цели и основният им светоглед са добре прикрити чрез това прибягване до оръжията на врага. Именно в тази двойна игра се включва СС – едва ли нещо повече от местни Щострупс, но с тази разлика, че като подбрани от партията хора те се чувстват белязани с псевдопревъзходството на „господарската раса“. Най-добрите от нацистите трябва да бъдат расово превъзхождащи – ако не изцяло по външни белези, то поне по поведение, осанка и маниери. На практика е неизбежно такава общност да намери своя Химлер, почитател на човешкото развъждане и нордическата археология, любител детектив и бъдещ офицер. Той е добър бюрократ, поне в продължение на много години – макар че в крайна сметка е самата антитеза на подредеността и рутината. Химлер притежава уменията да организира първоначалните отряди на СС в единна система за партийна сигурност по безкомпромисен начин, на който се възхищават Хитлер и много други главорези; въпреки това той е или изглежда сравнително безобиден като човек или мислител. Склонността му към известна доза расови увлечения, индекси на черепа и одобряване на браковете на подопечните му, изглежда, няма голямо значение.