X
 
 

Откъс от "АК-47. Оръжието на XX век", К. ДЖ. Чивърс

3076 0
photo of Откъс от "АК-47. Оръжието на XX век", К. ДЖ. Чивърс
Снимка: Издателство "Сиела"
В Завод № 74 на Ижевския машиностроителен, инженерен

и автомобилен заводски комплекс в Руската съветска федеративна социалистическа република

Какво не знаем за автомата на Калашников

Интересната история на автомат „Калашников” е проследена в детайли в книгата „АК-47. Оръжието на XX век” (ИК &b...

Докато дипломатическите депеши за атомната експлозия летели от посолствата в Москва към западните столици на около 1700 км западно от тестовата площадка, един друг от тайните военни проекти на Сталин набирал скорост в руски индустриален град в Урал. Зад почернелите тухлени стени на комплекс от огромни заводи един продукт бил подготвян за масово производство. Екипи от инженери, оръжейници и заводски контрольори доусъвършенствали дизайна му. Лидерите на Комунистическата партия настоявали заводите да участват и в производството на автомобили. Но този продукт не бил нито автомобил, нито пък някоя от частите му. Бил оръжие – странна на вид карабина, отклоняваща се от класическите форми.

На пръв поглед новата винтовка била доста необичайна, чудата, направо да свъсиш вежди и да поклатиш глава. Компонентите ѝ били прости, липсвала им елегантност, а по западните стандарти били изработени сякаш от посредствени майстори. Създавала впечатление, че е объркващо въплъщение на някакво компромисно огнестрелно оръжие, смес от дизайнерски решения, с които нито една западна армия все още не искала да се нагърби. Била средна по размери в някои важни параметри – по-къса от винтовките в пехотата, които щяла да замени, но по-дълга от картечните пистолети на въоръжение от повече от трийсет години. Използвала патрон със среден заряд, който не бил достатъчно мощен за далекобойна снайперска стрелба, но имал достатъчно енергия да убива и да нанася ужасяващи рани на разстоянието, на което се водили почти всички престрелки. Оръжието не било просто средно по тегло. Било истински пробив. Можело да стреля автоматично, при това със скоростта на онези картечници, които вече били променили начина на водене на бойни действия, но имало и режим на единична стрелба като старите карабини. Нито един от съперниците на Съветския съюз през Студената война не успял да измисли, камо ли да пусне в масово производство оръжие с такава огнева мощ и толкова компактни размери. Новото оръжие имало и други полезни характеристики. Откатът му бил по-малък в сравнение с повечето винтовки от онова време. Било толкова надеждно, дори потопено в мочурище и посипано с пясък, че съветските изпитатели имали затруднения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване основните му операции за минути, а съветските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характеристики означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в производство, дори дребните хора, дори онези без склонност към механика, глуповатите и необучените след съвсем бегъл инструктаж щели да разполагат с лека автоматична винтовка, която можела да изсипе поразяващ огън по дължината на две или три футболни игрища. Това било забележително добре измислен инструмент за конкретната си цел – да позволи на обикновени хора да убиват други хора без продължително обучение или ненужни усложнения.

Армията на Съветския съюз дала име на новото си огнестрелно оръжие: АК-47. Докато съветските физици разнищвали тайните на атома, Главното артилерийско управление на армията избрало АК-47 за основно оръжие след таен конкурс, проведен скоро след края на Великата отечествена война, както наричали в СССР войната срещу хитлеристка Германия. Съкращението „АК“ е от две думи: „Автомат Калашникова“, т.е. „автоматът на Калашников“, признание към старши сержант Михаил Тимофеевич Калашников, двайсет и девет годишен бивш командир на танк, на когото армията и Комунистическата партия официално приписали дизайна на оръжието. Числото означава 1947 г., тогава техническото бюро в Ковров, град източно от Москва със собствени скрити оръжейни заводи, завършило прототипите. За изминалото време заводите в Ижевск били оборудвани да го произвеждат. След още двайсет и пет години това щяло да бъде най-повсеместно разпространеното огнестрелно оръжие, известно на света.

През това време американското разузнаване щяло да се концентрира, напълно разбираемо и уместно, върху ядрените програми на Съветския съюз. Дейностите в Ижевск щели да бъдат пропуснати. Докато атомната гъба се извисявала над казахската степ, никой не забелязал появата на новото огнестрелно оръжие на Сталин. Никой нямало да обърне внимание, а заводите за новите щурмови винтовки и другите комплекси из целия Източен блок и из свързаните със СССР или със социалистическия идеал страни щели да избълват незнайно колко милиона от новите автомати през следващите години. И никой не би могъл да предрече, че докато светът се боял от ядрена война, тези нови винтовки с по-малките им патрони щели да се превърнат в най-смъртоносния инструмент на Студената война. За разлика от ядрения арсенал и инфраструктурата около него – бойни глави, мобилни пускови установки, стратегически бомбардировачи и подводници, – автоматичната винтовка била оръжие, което всъщност можело да се използва. А нито един от наглед безкрайната и фантастична гама от инструменти за убиване на Студената война не би могъл по-лесно да се изплъзне от контрола на държавата. Така 1949 г. станала годината на една неравнопоставена, но съдбоносна двойка – РДС-1 и АК-47, а техните наследници щели да работят в синхрон и да оформят бъдещите конфликти. Атомният чадър фиксирал границите и обезсърчил тоталната война между конвенционалните армии, разположени в Европа, но така помогнал за създаването на условия, при които „Калашников“ се пренасял от континент на континент, от държава в държава, от група в група и от човек към човек. Количествата нараствали, автоматът съзрявал и се сдобил с репутация на доминиращ инструмент за насилие в конфликтните зони. Отначало разпространението било неорганизирано, но се разширявало и постепенно станало необуздано. В началото на 1960-те години, след като Кубинската криза стреснала участниците в нея, а войната във Виетнам се разраствала и набирала скорост, Кремъл и Белият дом схванали, че заради общия им ядрен арсенал в един тотален конфликт няма да има победител. Студената война щяла да се води с локални сблъсъци и с проксита.

Възможно ли е досието "Улоф Палме" да бъде затворено?

Убийството на шведския министър-председател остава неразкрито и до днес. На български език излиза сензационното романизирано разследва...

Настъпила Ерата на „Калашников“.

И все още живеем в нея.

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 1 от 5. Гласували общо: 1 потребители