X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Откъс от "Гениалната приятелка" , Елена Феранте

15253
Откъс от "Гениалната приятелка" , Елена Феранте
Снимка: Колибри
Елена Феранте - „Гениалната приятелка“

 

Онзи път, когато Лила и аз решихме да изкачим тъмните стълби – стъпало след стъпало, площадка след площадка – до външната врата на апартамента, в който живееше дон Акиле, започна нашето приятелство.

Помня виолетовата светлина в двора, миризмите на хладната пролетна вечер. Майките приготвяха вечерята, беше време да се прибираме, но ние се бавехме, защото се подлагахме една друга, без да обменим нито дума, на изпитания по смелост. От известно време само това правехме, в училище и извън училище. Лила пъхваше дланта и цялата си ръка до рамото в решетката на някой канал и аз веднага правех същото с разтуптяно сърце и с надеждата, че хлебарките няма да плъпнат по кожата ми и плъховете няма да ме ухапят. Лила се покатерваше до партерния прозорец на госпожа Спанюоло, хващаше се за желязната пръчка, на която се държеше въжето за простиране, залюляваше се и се пускаше върху тротоара и аз веднага на свой ред правех същото, въпреки че ме беше страх да не падна и да се ударя. Лила забождаше под кожата си ръждясалата безопасна игла, която беше намерила на улицата кой знае кога, но пазеше в джоба си като подарък от някоя фея; аз наблюдавах как металният връх прокарва белезникав тунел в дланта ѝ и когато тя я извадеше, за да ми я подаде, правех същото.

По едно време ми хвърли един от своите втренчени погледи с присвити очи и тръгна към сградата, в която живееше дон Акиле. Вледених се от страх. Дон Акиле беше чудовището от приказките, беше ми абсолютно забранено да се доближавам до него, да го заговарям, да го поглеждам, да го наблюдавам тайно; трябваше да се държа, все едно не съществуваха нито той, нито семейството му. Страх и омраза, за които не знаех отде са се взели, изпитваха към него не само в моето семейство. Баща ми говореше за него по начин, от който си го представях грамаден, покрит с лилави мехури, разгневен въпреки названието „дон“, което ми вдъхваше спокоен авторитет. Беше същество с незнайна направа, може би от желязо, стъкло, коприва, но живо същество, живо и с горещ дъх, който излизаше от носа и от устата му. Вярвах, че стига само да го зърна отдалече, и ще ми хвърли в очите нещо режещо и парещо. Ако пък имах лудостта да се доближа до вратата на къщата му, щеше да ме убие.

Изчаках малко, за да видя дали Лила няма да се откаже и да се върне. Знаех какво си е наумила, бях се надявала напразно да забрави, но не. Уличните светлини още не се бяха включили, както и тези на стълбите. От жилищата се носеха нервни гласове. За да я последвам, трябваше да напусна синкавината на двора и да потъна в чернотата на входа. Когато най-после се реших, в началото не виждах нищо, само усещах миризма на стари вещи и ДДТ. После привикнах с тъмнината и открих Лила, седнала на първото стъпало на стълбите. Изправи се и тръгнахме нагоре.

Напредвахме, като се придържахме към стената, тя с две стъпала напред, аз две стъпала зад нея, колебаеща се дали да скъся разстоянието, или да го увелича още повече. Останало ми е усещането от отъркването на рамото в олющената стена; струваше ми се, че стъпалата са много по-високи от тези в сградата, в която живеех. Треперех. Всеки шум от стъпки, всеки глас беше дон Акиле, който се появяваше иззад гърбовете ни или изникваше насреща ни с дълъг нож в ръка, от онези, с които разпаряха гърдите на кокошките. Носеше се миризма на пържен чесън. Мария, жената на дон Акиле, щеше да ме хвърли в тигана с врящия зехтин, децата му щяха да ме изядат, а той щеше да ми изсмуче главата, както правеше баща ми с пържения барбун.

Спирахме често и всеки път се надявах Лила да реши да се върне. Бях много потна, за нея не знам. От време на време поглеждаше нагоре, не знаех какво гледаше, виждаше се само сивкавата светлина от прозорците на всяка площадка. Внезапно се включи осветлението, но беше бледо, прашно, оставяше големи тъмни пространства, които криеха опасности. Изчакахме да видим дали дон Акиле беше завъртял ключа, но не чухме нищо – нито стъпки, нито врата, която да се отваря или затваря. После Лила продължи и аз след нея.

Тя смяташе, че постъпката ѝ е правилна и необходима, а аз бях изгубила всякаква мисъл и със сигурност се намирах там само защото и тя беше там. Бавно се изкачвахме към най-големия от тогавашните ни кошмари, отивахме да се открием за страха и да го изследваме.

На четвъртата площадка Лила направи нещо неочаквано. Спря да ме изчака и когато я настигнах, ме хвана за ръка. Този жест промени всичко между нас завинаги.

 

2

 

Беше по нейна вина. Преди известно време, не много отдавна – преди десет дни, месец, кой знае, тогава нямахме представа за времето – беше сграбчила куклата ми изневиделица и я беше хвърлила на дъното на едно от мазетата. Сега се катерехме към страха, а тогава почувствахме необходимост да се спуснем на бегом към неизвестното. Нагоре или надолу, струваше ни се през цялото време, че вървим срещу нещо ужасно, което, макар и да съществуваше отпреди нас, очакваше нас и само нас. Когато си на света отскоро, е трудно да разбереш кои са бедите в основата на чувството ни за беда, а може би дори и не изпитваш нужда да го разбираш. В очакване на утре възрастните се движат в едно настояще, предшествано от вчера или от онзи ден, най-много от предишната седмица: не им се мисли за останалото. Малките не познават значението на вчера, на онзи ден или дори на утре, всичко е ето това, сега: това е улицата, това е входът, това са стълбите, това е мама, това е татко, това е ден, това е нощ. Аз бях малка и можеше да се каже, че куклата ми знае повече от мен. Говорех ѝ, говореше ми и тя. Имаше целулоидно лице, целулоидни коси и целулоидни очи. Беше облечена със синя рокличка, ушита от майка ми в един от редките щастливи мигове, и беше прекрасна. А куклата на Лила имаше жълтеникаво парцалено тяло, натъпкано със стърготини, и ми се струваше грозна и мръсна. Двете се дебнеха, изучаваха се взаимно; бяха готови да скочат в ръцете ни, ако се извиеше буря или се чуеха гръмотевици, или пък ако някой по-голям, по-силен и с остри зъби заплашваше да ги сграбчи.

Играехме двете на двора, но все едно не играехме заедно. Лила седеше на земята, от едната страна на отдушника на едно мазе, аз седях от другата. Мястото ни харесваше главно защото на цимента между железните пръчки на отвора и мрежата можехме да подреждаме както вещите на Тина, моята кукла, така и тези на Ну, куклата на Лила. Слагахме там камъни, капачки от подсладена газирана вода, цветенца, пирони, парчета стъкло. Каквото кажеше Лила на Ну, улавях го и го повтарях тихо на Тина, обаче малко го променях. Ако вземеше капачка и я сложеше на главата на куклата си вместо шапка, аз казвах на моята на диалект: Тина, сложи си царската корона да не настинеш. Ако Ну играеше на дама в ръцете на Лила, малко по-късно правех същото с Тина. Но все още не се наемахме да обединим игрите в една и да играем заедно. Дори онова място го избирахме, без да се уговаряме. Лила отиваше там, а аз обикалях наоколо и се преструвах, че отивам другаде. После уж случайно се разполагах и аз до отдушника, само че от другата му страна.

Откъс от "Царството", Еманюел Карер

През тази пролет участвах в написването на сценария на един телевизионен сериал. Ето накратко сюжета: една нощ в малък планински град м...

Най-много ни привличаше студеният въздух от мазето – оттам идваше полъх, който ни разхлаждаше пролетно и лятно време. Харесваха ни и решетките с паяжините, тъмнината и тънката мрежа, червеникава от ръждата, чиито краища се навиваха и от моята, и от нейната страна и образуваха две паралелни спирали, през които можехме да пускаме камъни в тъмното и да чуем, когато се ударят в дъното. Всичко тогава беше хубаво и страшно. През тези отвори тъмнината можеше внезапно да ни отнеме куклите, които понякога държахме за по-сигурно в прегръдките си, но по-често оставяхме нарочно до извитата мрежа, изложени на студения дъх на мазето, на заплашителното шумолене, проскърцване и стъргане, идващи оттам.

Ну и Тина не бяха щастливи. Страховете, които изживявахме всеки ден, бяха и техни. Не се доверявахме на светлината по камъните, по сградите, по ливадите, по хората вън и вътре в къщите. Усещахме интуитивно неосветените краища, потиснатите чувства, способни да избухнат всеки момент. Тези мрачни отвори и каверните, които се простираха отвъд тях под сградите на квартала, бяха виновниците за всеки ужас, който изпитвахме на дневна светлина. Например дон Акиле не се намираше само горе в дома си на последния етаж, но и там долу, беше паяк сред паяците, плъх сред плъховете, можеше да приеме всякаква форма. Представях си го с отворена уста заради дългите заострени животински зъби, с тяло от излъскан камък и отровен треволяк, винаги готов да побере в един голям черен чувал всяко нещо, което изпуснехме през изметнатите краища на мрежата. Този чувал беше характерният белег на дон Акиле, носеше го винаги, дори когато си беше у дома, и пъхаше вътре жива и мъртва материя.

Лила знаеше за този ми страх, куклата ми го споделяше на глас. Затова точно в деня, в който, без дори да се договаряме, само с погледи и жестове си разменихме куклите за пръв път, веднага щом получи Тина, тя я бутна под мрежата и я запрати в мрака.

 

3.

Откъс от "Вечност" на Алис Ферне

АРТЮР И ЖЮЛИ БУРЖОА имаха пет момичета. Две от тях умряха млади. Другите три – Елен, Анриет и Валантин – встъпиха в законен...

 

Лила се появи в живота ми в първи клас и веднага ме впечатли, защото беше много лоша. Всички момичета в класа бяхме лоши по малко, но само когато учителката, госпожа Оливиеро, не можеше да ни види. А тя беше лоша винаги. Веднъж накъса на дребни листчета попивателната хартия и след като напъха всяко парченце в мастилницата, започна да ги вади с върха на писеца и да ни замерва с тях. Мен ме уцели два пъти по косата и веднъж по бялата якичка. Госпожата нададе характерния си крясък, който ни вцепеняваше от страх, защото се забиваше в нас като дълга и остра игла, и ѝ нареди веднага да отиде наказана зад дъската. Лила не се подчини, дори не изглеждаше уплашена, напротив – продължи да хвърля насам-натам парченца хартия, пропити с мастило. Тогава госпожа Оливиеро, която беше едра жена и ни се струваше много стара, макар че трябва да е била в началото на четиресетте, слезе от подиума и заплашително се запъти към нея, но се подхлъзна неясно на какво, не успя да запази равновесие и се просна по лице върху ръба на един чин. Остана да лежи на пода като умряла.

Не помня какво се случи после, помня само тялото на госпожата, неподвижно като тъмен вързоп на пода, и Лила, която се беше втренчила в нея със сериозно изражение. Разполагам с много спомени за подобни случки. Живеехме в свят, в който деца и възрастни често се нараняваха, от раните течеше кръв, гноясваха и понякога се умираше от това. Една от дъщерите на госпожа Асунта, зарзаватчийката, се беше наранила с пирон и умря от тетанус. Най-малкият син на госпожа Спанюоло умря от круп в гърлото. Един мой братовчед, тогава двайсетгодишен, една сутрин отиде да рие строителни отпадъци, а вечерта беше вече мъртъв, затиснат и кървящ от ушите и от носа. Бащата на майка ми падна от строежа на сграда и загина. На бащата на господин Пелузо му липсваше едната ръка, защото един струг го беше издебнал и му я беше отрязал. Сестрата на Джузепина, жената на господин Пелузо, умря от туберкулоза на двайсет и две години. Големият син на дон Акиле – никога не го бях виждала, а ми се струваше, че го помня – беше отишъл на война и умрял два пъти – първо се удавил в Тихия океан, а после рибите го изяли. Цялото семейство Мелкиоре загина от една бомбардировка, докато крещели от страх, прегърнати. Старата госпожица Клоринда умря, защото дишала газ вместо въздух. Джанино, който беше в четвърти клас, когато ние бяхме в първи, един ден умря, защото намерил бомба и я пипнал. Луиджина, с която си бяхме играли в двора, а може би не, просто помнех името ѝ, си отиде от петнист тиф. Такъв беше светът ни, пълен с думи убийци: круп, тетанус, петнист тиф, газ, война, струг, бомбардировка, бомба, туберкулоза, гнойна инфекция. Всички страхове, които ме съпровождаха през целия ми живот, за мен водят началото си от тези думи и от тези години.

Умираше се и от на пръв поглед нормални неща. Можеше да умреш например, ако пиеш студена вода от чешмата, когато си потен, без преди това да си си намокрил китките отвътре: тогава тялото се покрива с червени точици, започваш да кашляш и спираш да дишаш. Можеше да умреш, ако ядеш от черните череши, без да плюеш костилките. Можеше да умреш, ако дъвчеш дъвка и без да искаш, я глътнеш. И най-вече можеше да умреш от удар по слепоочието. Слепоочието беше много крехко място, всички много си го пазехме. Стигаше един камък, а тогава си беше нормално да се хвърлят камъни. На излизане от училище банда момчета от селата начело с един Енцо, на галено Енцучо, един от синовете на зарзаватчийката Асунта, ни замерваха с камъни. Дразнеше ги, че ние, момичетата, бяхме по-добри от тях. Политаха ли камъните, разбягвахме се всички, само Лила не – тя продължаваше с нормалната си походка, а понякога дори се спираше. Много я биваше да проследява траекторията на камъните и да се отдръпва със спокойно движение, което днес бих нарекла елегантно. Тя имаше по-голям брат и може би от него се беше научила, не знам, имах братя и аз, но бяха по-малки от мен и нищо не бях научила от тях. И все пак, когато усетех, че е изостанала, спирах да я изчакам, макар че много ме беше страх.

Още тогава имаше нещо, което ми пречеше да я изоставя. Не я познавах добре, никога не се бяхме заговаряли, въпреки че бяхме в постоянно състезание в училище и извън училище. Но усещах смътно, че ако избягам заедно с другите, ще ѝ оставя нещо свое, което никога повече нямаше да ми върне.

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com