Откъс от "Има такава държава", Тони Николов
***
Излиза "Има такава държава" - Записки по българските кризи
Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на списание „Култура“. Специализирал е в Папския ин...
„Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко“, пише с болка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е тъкмо от неговата „Оптимистична теория на българския народ“, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „песимистичен комплекс“, радикалното ни неверие в самите нас като общност. С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е никак радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам описват пасивност на духа, материална несрета и липса на каквато и да е социална деятелност, които са доста обезсърчителни. И все пак общността я има, дори задрямала дълбок сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е пример за тази „пробуда“, в която всеки участва – кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общност, но няма такава държава. Тя само мержелее в надеждите и очакванията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, дошъл „под Балкана“ (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 г., за да анкетира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви как в много селища, които в Англия спокойно биха били наречени градове, има смайващо бърз напредък в образованието: „от възхитителното начално образование на безплатните селски училища до обучението на синовете на земевладелците и търговските съсловия в Роберт колеж, което идва да покаже, че няма да липсват основи за местно самоуправление само ако се допусне свободно развитие на материалните и нравствените ресурси на страната“. Колко днес бихме се зарадвали на една подобна оценка, когато образоваността на българчетата постоянно пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма – между отделната личност и държавния ред. Особено при наличието на ограничен стопански и финансов ресурс. Дилемата е описана подробно пак от Хаджийски: избира се власт, която създава ред, но изникват проблеми, а и трябва да се плащат данъци. Става непоносимо за всички. И отново: „Няма такава държава“.
Дни на българската книга в Издателска къща "Хермес"
През месец май традиционно Издателска къща „Хермес“ и книжарници „Хермес“ обявяват Дни на българската книга. За...
Властта трябва да обещава на всекиго всичко, а не може да му го даде. А управление трябва да има, при това като проява на народната воля. Затуй то се „осигурява“ – къде с дребни облаги, къде с „морално въздействие“, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „службогонци“), къде с тояги, къде с „гасене на ламбите“ и подмяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не „даде“, опозицията ще „обещае“. А там периметърът на популизма е неизмеримо по-широк.
„Какво иска опозицията – пита Константин Иречек, друг проницателен наблюдател на нашенските нрави, – естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори.“
Чудно ли е тогава защо „реформаторските правителства“ в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне почти ги няма. Че кой ще гласува за „такива“? Пък и те често са идвали на власт не по „най-надлежния ред“. А после – сещам се единствено за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски умишлено – той прави реформи, но създава огромен хаос в държавата, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „български реформатори“ – на правителствата на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са „ликвидатори“ на българската държава, независимо от извършените от тях реални реформи, довели до реални и положителни промени. Да не би тъкмо затова – според някои – „да няма такава държава“?
Излиза първата книга от трилогията "Солунските братя" на Слав Хр. Караславов
В навечерието на 11 май – Деня на Св. св. Кирил и Методий, „Хермес“ ще издаде първата книга от трилогията „Солу...
Ако перифразираме Пол Валери, държавите също са смъртни, но наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват дори когато огромните им монументи (особено тези на тоталитарната държава) отдавна тънат в разруха или над тях е избуяла трева. Нали този манталитет се е утаил в бита и психологията на един народ. Върху такъв бит – такава култура.
Вижте всички последни новини от Actualno.com
Още от ЛИТСПОТ:
Пролетта на емигрантите: Глава 5. „Преди години обикаляхме всички митинги. И какво от това?“
Изкуството срещу войната: Марк Твен и "Военна молитва" (СНИМКИ)
Откъс от "Децата на хълма", Дженифър Макмеън
Откъс от "Терапията", Себастиан Фитцек
Пролетта на емигрантите: Глава 4. Фейсбук – животът на емигрантката Теди
Откъс от "Лечебните адаптогени", Теро Исокаупила и Даниел Раян Бройда
Откъс от "Аделейд", Дженевийв Уилър
Редактор:
Евгения Чаушева