Откъс от „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес

1042
Откъс от „Портокал с часовников механизъм“ от Антъни Бърджес
Снимка: Издателство Сиела

1

– И кво ще се прави сега, а?

Бяхме аз, тоест Алекс, и моите трима друзя, тоест Пьотр, Джорджи и Смотания Дим, заседнали в милкбара Корова, докато си блъскахме мозъците какво да правим в тая шибана зимна вечер, дарк като в тунел и холодна, само че суха. Коровамилкбар беше местечко, където сервираха молоко плюс, ама вие, братлета мои, може и да не си спомняте какви бяха тия барове, че нали напоследък нещата се чейнджат с такава скорост, та всеки бърза да забрави, пък и кoй ти вече да чете газети. Там, значи, се пиеше стронг молоко. Нямаха лайсънс за алкохол, но законът още не ги спираше да пробутват ония новите химични гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го изгълташ я с vellocet или syпthemesc, я с drencrom или две-три други синтетики, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно те носи сам Год и всичките му Светии и Ангели, а мозга ти го прорязват мълнии. Или си цокаш онова режещо мляко, както му викахме тогава, и усещаш как сам се точиш за някъв дърти трик двайсет към един... Ей така се черпехме оная вечер, от която започвам сейчас май стори.

Покетите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да крадваме още кеш, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в блъд, да броим плячката и да делим на четири, нито пък да прилагаме шокова терапия на някоя дърта проскубана пуйка в магазинчето ѝ, после хо-хо-хо да се ометем с мангизите ѝ. Защото, както се казва, кинтите не са всьо.

Трябва да ви кажа, братлета, че и четиримата си бяхме контета и се носехме по последния писък на фешъна, а по онова време това бяха черни брюки плътно по бедрото и с оня гумен щит отдолу, точно на чатала, дето хем пази, хем изпъква на точната светлина. Моят щит беше с форма на паяк, на Пьотр беше като хенд (длан де), Джорджи, имаджин, се беше накичил с един флауър, а Смотания Дим си бе лепнал клоунски фейс (лицо, значи) с poгa, че нали си нямаше понятие кое какво е и беше (несъмнено и за най-големия Томаневерник) най-смотаната мъгла от четирима ни. Освен това носехме вталени якета до кръста без ревери, но с дебели подплънки – викахме им „плечо“ – за заблуда, че сме големи буци. На вратовете си връзвахме, братче, от ония белезникави кравати, същинско пататенено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки чепици, само за ритници.

 

– И кво ще се прави сега, а?

На бара седяха една до друга три девочки, но ние бяхме четирима малчики и обикновено ГО давахме един за всички, всички за един. Ония зози бяха и те наконтени по последна мода, на головите с виолетова, зелена и оранжева перука, всяка от които по мои сметки струваше почти колкото заплатата им за цял месец, и гримирани в тон (с всичките рейнбоу цветове около глазите и с ярък липстик на джуките). Бяха с дълги черни съвсем прави роклета, а на грудите си имаха малки сребристи баджове с различни момчешки имена по тях: Джо и Майк, и так дале. Сигурно бяха имената на малчиките, с които се е чукало всяко маце, преди да стане на четиринайсет. Те смотреха все към нас и axa дa им предложа (c половин poт, ъфкорс) тримата да отскочим за малко секс, пък Смотания Дим да го оставим, защото и без това стигаше да му купим четвърт литър молоко с по-яка доза synthemesc вътре, но нямаше да е феър плей. Дим беше очен, очен мърляв и мъгляв като името си, ама се биеше като на хороршоу и риташе яко с чепиците.

 

– И кво ще се прави сега, а?

Человекът, пльоснат до мен на онова болшое долгое плюшено канапе покрай трите стени, бе изцъклил глази и ломотеше нещо като „Блудкави творби от Аристотел... цик-лами на екскурзия... все по-захитрели...“. Явно той вече се беше отнесъл и кръжеше някъде далеч в пространството, а аз знам какво е, защото съм го опитвал като всеки, но по онова време вече смятах тия работи за страхопъзльовщина, братлета мои. Излокваш проклетото молоко, оцъкляш се и те наваля мисълта, че всичко вокруг е някак отминало. Не че не скиваш ясно като бял ден масите, стереото, мацките и малчиките, но те хем са там, хем вече ги няма. После си един такъв, като хипнотизиран, вторачен в чепика си или върха му, или в някой нокът, и в същото време усещаш, че те държат за проклетия врат и те друсат като да си кошка. Друсат те, друсат, докато нищо не ти дреме и чакаш да ти пожъл-тее чепикът или нокътят и да става все пo-жълт и пo-жълт донемайкъде. А почнат ли светлините да се пръскат като бомби и чепикът ти или нокътят, или пък някое грязно петно на брюките вземе да става такое биг, биг, биг, по-биг от целия свят и тъкмо да се изправиш пред Дядо Боже... всичко свършва. Връщаш си се тук с хленч, зинал рот и скоро надаваш вой бууу-ухуух-уу. Цялата работа може да е много плежър, ама си е от шубе и нищо повече. Не си пратен на тая земля само за да си общуваш с Год, я! Такива неща изцеждат цялата сила и гoтcкoтo у человека.

– И кво ще се прави сега, а?

Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше оня древен сонг, наречен Дереш кожата ми . Едната от трите птици на бара, оная със зелената перука, издуваше и свиваше корем в такт с тъй наречената музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за един туенти-ту-уан. Така че излаях като псе „Давай навън!“ и фраснах старичока до мен. Извъртях му един хорошичък по ухото, но той не усети нътинг и продължи да бръщолеви своето „Телефонически логическо, щом фарфароните запър-порят...“. Нищо, ще го почувства, и то как, щом дойде на себе си и се върне на земята.

– Къде движим?

– Просто така, ще крачим и ще скиваме какво ще изникне... О, май литъл брадърс.

И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита“, после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка джоук за начало на вечерта. Беше един старик треперушко с вид на тийчър, с очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и една парцалива умбрела и идеше откъм Общинската книготека, ползвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците – едно че полицията не беше инъф, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен се влачеше по авенюто. Доближихме го съвсем учтиво и аз го заговорих:

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИТСПОТ:

Откъс от "Дневник на артиста"

Откъс от "Химия на шегата" от Михаил Вешим

Откъс от "Закон за забравата"

Откъс от "Тери Пратчет: Живот с бележки под линия" от Роб Уилкинс

Откъс от "Обсебени в смъртта"

Откъс от "Зимна ванилия", Мануела Инуса

Откъс от „Услугата“ от Дейвид Бел

Откъс от "Зимна улица" от Елин Хилдебранд

Откъс от "След пет години", Ребека Сърл (+18)

Откъс от "Алма Френг и слънчевите пътешественици"

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com