Откъс от "Смок свири на върба", Георги Божинов

Откъс 

Змийската напаст ме преследваше, докато на лозето не дойде Онко, мой братовчед. По-голям от мене, учи в класовете. Лозето на Онкови е до нашето и ние с Онко заедно обикаляхме двете лозя и въртим крещялките. Веднъж сме прилегнали с него под лозята, напалили сме огън и варим нещо в гърнето. Това е денем, лежим и си приказваме. Изведнъж отгоре, откъм лозята, нещо припляска. И точно край нас се стрелна един смок, голям смок, дебел колкото двете ми ръце. Отиде надолу към шумака, като все пляскаше с опашката си. Скочих като ужилен и побягнах.

Още: "Смок свири на върба" - сборник, посветен на 100-годишнината от рождението на писателя Георги Божинов

- Не бой се – вика Онко и се смее. – Няма да ни изяде. Много си се наплашил от тия смокове. Те са кротки гадинки и не правят нищо лошо на човека. Ама чакай... аз ще ти уловя един жив смок, да го видиш отблизо и да не му се плашиш. Ела с мене сега да ти покажа едно нещо...

И той ме поведе по един стар, изоставен път над гората.

- Те не хапят – обяснява Онко. – Те нямат зъби. Имат само едни назъбени челюсти и с тях могат само да те ощипят, ако ги закачиш. Тебе щипал ли те е гъсок?

- Щипал ме е.

Още: Излиза адаптирано издание за млади читатели на "Човекът в търсене на смисъл"

- Е, като него щипят. Ма не е страшно, не боли.

От пътя се отделяше пътека, а между нея и пътя се дигаше на припек една малка чучка, гъстообрасла със смрадляк.

- Ей тука е котилото им... Сега – тихо...

Онко се вслушва.

Още: "Заяви намеренията си"- 7 стъпки към мечтания живот

- Слушай... Чуваш ли нещо? – пита.

- Нищо не чувам.

- Слушай, слушай...

Май като че почнах да чувам нещо. Нещо като много слабо, тънко-тънинко свистене. Но не едно свистене, а като че са няколко, едно дебело, друго по-тънко и по-тънко. Но се сливат, преливат, като че една жица трепти и бръмчи тихо, на разни гласове, и постоянно, равно.

Още: Елси Силвър: Нищо не може да се сравни с усещането да пишеш за самия себе си

- То е песента им... Гледай сега.

С тоягата си Онко разроши отгоре смрадляковата шума. Песента спря. И веднага се разпълзяха по пътеката и през нея няколко смока. Имаше сиви, жълти, шарени, всякакви. Онко се спусна да улови един от тях. Не можа. Успя да хване за опашката само един, който тъкмо се шмугваше в дупката си. Потегли да го издърпа – не можа и това.

- Ела помагай! – вика Онко. – Тегли и ти!

Опашката плъзгава, трудно се държи. А и смокът така се беше затегнал в дупката си, че не мърдаше никак. Не можахме да го измъкнем.

Още: "Безупречен" - първата книга от еротичната поредица "Честнът Спрингс", превърнала се в TikTok сензация

- Той е разперил люспите си и се държи с тях – каза Онко. – Няма да стане така. Ще опитаме другояче. Утре.

В гората той отряза пръчка с къса чепарка накрая, оглади я.

- Сега ще ги оставим на мира. Утре ще гледаш.

...И – утре сме. И пак сме при чучката. Но откъм другата ѝ страна, припечната. И гледам там един смок се усукал като въже – бялото на корема и жълтото на гърба се редуват. Също като въже. Лежи и не мърда.

Още: Какъв е смисълът на живота?

- Умрял ли е?

- Не е. Те са два. Оплели се...

- И какво правят?

- Правят любов – казва Онко.

Още: Откъс от "Стряха. Приказката като живот", Христо Добротинов

- К’во, к’во?

- Трай сега.

Онко напрегнато гледа смоците. Те полежаха така още малко, после се разплетоха и тръгнаха на разни страни. Онко с чепарката си притисна единия зад главата, там го и улови с два пръста и го дигна нагоре. Смокът се уви около ръката му. Онко му подаде другата ръка и смокът го щипна.

- Дай да щипне и тебе малко.

Предпазливо подадох ръка, щипна и мене. Я, никак не било страшно.

- Дръж го и ти сега!

Той полека отви смока от ръката си и ми го подаде. Хванах го, но той се изхлузи от ръката ми и запълзя лъкатушно из храстите.

- Нищо. Нека си върви по пътя – каза Онко. – Сега смочката ще изкопа една дупка в топъл пясък някъде и ще снесе яйцата там. Ще зарови дупката, а от яйцата ще се излюпят смочета...

И се връщаме към лозята.

- Виж – обяснява Онко. – Змията е друго нещо. Пепелянката. Тя има два горни зъба, свити назад като ноктите на котка. Може да те ухапе, вярно. Ако я настъпиш. Ма и това не е чак толкова опасно. Отначало може да ти прилошее, после минава...

...Идва при нас веднъж брат ми да набере грозде и смокини. В кошницата носеше хляб и сирене за нас. Той пръв забеляза това, което ние можехме и да не забележим. Един дебел дирек подпираше чардака отдолу по средата. А около дирека се увил смок. Яркожълт, лимоненожълт смок с черна начупена ивица и черни пръски по гърба. Много красив смок. Брат ми извади едно малко пищовче, същото като онова, с което убиха Кочо. Беше пищовчето на баща ни, познах го. И се прицелва брат ми в смока.

- Бате, недей! – викам.

- Нищо, нищо. Да не ви плаши...

- Ма ние не се плашим!

- Лале, недей бе! – вика и Онко.

Брат ми не ни слуша. Той се прицелва в една двойна гънка на смока. Гръмна и го проби на две места. Смокът полека се отви от дирека и се смъкна надолу.

- Сега човек да земе да го одере, а с кожата му да облече един бастон – па да видиш бастон...

- Дай го на мене! – вика Онко.

Онко наистина одра смока. После отсече една права дреновица, изви дръжката ѝ на огън и я закачи в нашата колиба да съхне на сянка.

На гости след някой ден ни идва и баба Матрена. И тя носи хляб и сирене. „Аман бе – ядосва се Онко, – тия хора смятат, че ние тука ядем само грозде и сирене.“ А на мене ми се приял бобец...

- Да, но нямаме бобец. Бобът ни свършил. Ще намерим – казва Онко, – аз знам къде има...

До лозята има нива, сели я с боб нашите. Но като брали боба в жегата, той се излюскал тук-таме. И ние събираме по земята постървените бобени зърна. Помага ни и баба Матрена. Посъбрахме горе-долу за едно гърне. В това време се чуе – долу минава трен. Не трен, а само изолираната машина. Тя спира точно до нашия бостан. Машинистерът сигурно е слязъл и търси някое забравено, изоставено лубениче. Вятър ще намери. Всичко е отъркано от овци. После машинистерът се качва на машината и потегля отново. Машината сърдито изхвърля през комина си гъст черен пушек, сажди и искри. И искрите виждаме – малки сме, млади сме, но и очите ни млади и гледат като орлови.

Навремето, някога баба Матрена изпратила на война трима сина и мъж. Мъжът бил дядо и бил в обоза. Синовете се върнали живи и здрави, а дядо останал там някъде из Македония. Изгорили го жив. Бил болен от някаква прилепчива болест. Бил в една барака с такива като него. Едни умрели, други живи и полуживи. Всичките заедно. Докторът не смеел да прийде до тях, гледал ги отдалече с бинокло. Накрая казал да запалят бараката с все живи, умрели и полуумрели. А дядо бил още жив...

После Онко ми разправя:

- Като рече баба за онова, та се сетих за друго. Ние учим такъв един предмет – антропология...

- К’во, к’во? Анто?

- Не анто, а антро. Ан-тро-по-логия. А ние си го казваме така – Анто-тропа-Пелагия. Нали знаеш Анто?

Знам го, как да не го знам. Анто от село. Кръчмар един, с глух, гъгнив глас. Казваха за него у село, че на гърба му бил Ивановден, а на гъза му – Петровден. Че зиме и лете на гърба му полушуба, а на гъза му протрит летен панталон. Под панталона отпред и отвътре висеше някаква торбичка, в която наместваше нещо увиснало от самия него. Изсипан бил, казваха, а в торбичката изсипвал изсипаното. Една вечер, гледам, от кръчмата му излизат двама стари хора. Един по друг, и двамата пияни. Ама вътре се скарали нещо, а задният дигнал патерицата и гони предния да го бие. И двамата едва ходят и не могат да се настигнат. Задният се заплете някак в патерицата си и падна. С голям зор стана, тупа се и се отказва да гони предния, който излезе напред. Задният постоя малко така, па рече на себе си: „Близко живеем, ама оденье че му ударим...“

Тоя същия Анто имаше бабичка. Пелагия на име. Стара една, съсухрена, черна и грозна. И нервозна като оса. Грозна като гяволите, дето ги бяха нарисували в новата черква. Даже и рогца като че имаше – два възла на забрадката ѝ отгоре. Анто често побийвал бабичката. И оттам: Анто тропа Пелагия. Ан-тро-по-логия. Каква дълга и страшна дума. Трябва да е такава и науката ѝ...

...А какво стана после със смоковия бастон на Онко – не знам. Стана ли, не стана ли – не помня. Завлякоха ни и ни замотаха разни други работи.

Времето захладня. Особено нощите. Един ден нашите дойдоха и ни дигнаха от лозята. С все торби, бъклета и гърнета. Дошло било време за училище – рекоха. Е, щом е дошло, няма как. Сбогом на тия сини, бистросини и чисти, на тия ранноесенни утрини, приятно тръпчиви на вкус. Сбогом на вечерните огньове, на тюхкалчетата и страшните приказки. И на мекото громолене на колите, натоварени с кукуруз; колите, които се смъкваха към село по дола отсреща...