Откъс от "Стряха. Приказката като живот", Христо Добротинов

1993

Х. трябваше да отиде в районното управление. Бяха задържали някакъв хлапак и родителите му дотърчаха в кантората. Нищо не налагаше бързане и Х. тръгна пеша през парка. Дърветата се раззеленяваха, но все още личаха тежките стъпки на зимата – черните клони, сивите пролуки, в които беше напластена мъгла. В един такъв неясен прозорец Х. видя пейката. Беше дръпната малко по-навътре от алеята, сякаш за да се скрие от чуждо любопитство. Напред стърчаха само ръждясващите крачета, стъпили във влажната пръст. А между клоните, като в старовремска снимка, обрамчени от напъпващата зеленина, бяха замръзнали две фигури. Неподвижни, сякаш разчитащи бъдеща вест, те приличаха на восъчни манекени. Взорът на мъжа беше разсеян и скучаещ, докато очите на жената излъчваха решителност. Точката, в която се бяха вторачили, вероятно беше закована високо в пространството, защото и двамата бяха вдигнали глави. Ръката на мъжа беше положена кротко на бедрото на жената – знак, показващ или случайна небрежност, или отдавнашна близост. Изведнъж жената направи рязко движение – може би предчувстваше опасност, и срещна безпомощната усмивка на Х. Взаимната изненада трая само миг, макар той да им се стори прекалено дълъг. Изразът на жената се сменяше бързо – като вълни налитаха смущение, уплаха, каквато изпитват хванатите джебчии, нервно отърсване – какво толкова е станало, докато най-накрая на лицето й замръзна гняв – заради глупавото появяване на мъжа й в парка, заради случайното преплитане на погледи, най-сетне – заради налагащото се по-късно обяснение.

Още: "Стряха. Приказката като живот" - разказ за поколението, преживяло два исторически разлома

Мигът отлетя. Х. продължи по алеята.

Режисьорът също се раздвижи – пролетна муха кръжеше около носа му.

– Какво има? – попита лениво той, усещайки напрегнатост във Василена, ала не отмести длан от бедрото й.

Защо се насочи към театъра, Х. не знаеше. Следобедът залязваше. Гардеробиерката идваше от другата страна на улицата – на същото разстояние от служебния вход, на което се намираше и Х. При равен ход щяха да се срещнат до рампата за декорите. Така и стана.

Още: Цанко Лалев: Правото на щастие за всеки човек е все още достижимо, но не с оръжия и самоубийствен егоизъм

– Почакайте – каза гардеробиерката.

Х. се досети, че всичко е било изписано на лицето му – и усещането за стара снимка, и запечатаният гневен поглед на Василена, и тъпото разкарване по стаите в участъка, докато намери началника – хашлакът беше пуснат – на излизане даже не каза довиждане, не се извини, само изрева: „Аз ще ви науча“, и хукна по улицата. Гардеробиерката се върна бързо.

– Смених си дежурството – каза, и двамата тръгнаха бързо, без подканяне, без излишни думи, сякаш измъкването беше единственото смислено нещо, което можеха да направят.

Вървяха дълго, без да нагласят такта на стъпките си. Любовта беше бавна и нежна, беше няма и без хоризонт – мека пелена, която обгръщаше като забрава стаята – Х. даже не се и запита къде се намира, не беше следил пътя, само запомни старата дървена спалня със страшна рисунка на горната табла – светец, вероятно свети Георги, който пробождаше с копие рахитичен змей. Всичко беше безмълвно – отвъд времето. И чак на излизане, малко преди да се разделят, гардеробиерката каза:

Още: Откъс от "Домът на пчелите", Цанко Лалев

– Знам всичко за вас. Стига да искате, можете да ми помогнете.

– За какво? – попита Х.

"Домът на пчелите" - Ако има врата между времената, ще посмееш ли да я отвориш?