Откъс от "Законът за детето", Иън Макюън

Лондон. Краят на първата седмица от летния триместър на съдебната година. Неумолимо юнско време. Фиона Мей, съдия във Висшия съд, бе у дома си в неделната вечер. Лежеше по гръб на един шезлонг, а погледът й минаваше покрай обутите й в чорапи крака и се рееше в другия край на стаята, към отрязъка от библиотеката в нишата до камината и встрани от нея, до високия прозорец, към миниатюрната литография на къпеща се от Реноар, която бе купила преди трийсет години за петдесет паунда. По всяка вероятност имитация. Под литографията, точно по средата на кръглата орехова маса имаше синя ваза. Никакъв спомен за това как се бе сдобила с нея. Нито пък кога за последен път бе слагала в нея цветя. Камината не беше палена от година. Черни дъждовни капки падаха на неравни интервали върху скарата на камината и потропваха по свитата на топки пожълтяла вестникарска хартия. Широки полирани дъски, застлани с персийски килим Бухара. В края на полезрението й – бляскавата черна повърхност и очертанията на малък роял, отрупан с обрамчени в сребро семейни снимки. На пода до шезлонга, встрани от нея, работен екземпляр на съдебно решение. А Фиона лежеше по гръб и всичко това ѝ беше до болка безразлично.

Държеше в ръка второто си разредено с вода уиски. Още трепереше, не можеше да се съвземе след неприятния инцидент с мъжа си. Пиеше рядко, но талискерът с чешмяна вода ѝ действаше като балсам и вече мислеше дали да не прекоси стаята до шкафа, за да си налее за трети път. С по-малко уиски и с повече вода, понеже утре трябваше да е в съда, а днес беше дежурна – на разположение, ако възникнеше проблем, макар и в почивния ден. Това, което той ѝ заяви, я шокира и се стовари отгоре ѝ като непоносим товар. Накара я да се разкрещи – не го беше правила от години – и собственият ѝ глас още кънтеше в ушите ѝ: „Идиот такъв! Шибан идиот!“. Не беше ругала на глас от юношеските си години, по времето на безгрижните си пътувания до Нюкасъл, макар че понякога, когато чуеше свидетелски показания, дадени с користна цел, или неуместно цитирана точка от закона, в мислите ѝ се прокрадваше по някоя цветиста дума.

И малко след това, задъхана от ярост, му бе изкрещяла поне два пъти: „Как смееш?“. Това съвсем не беше въпрос, но той спокойно ѝ отвърна:

– Имам нужда от това. Вече съм на петдесет и девет. Изпускам последния си шанс. Още нямам доказателства, че съществува живот в отвъдното.

Превзета забележка, на която тя не успя да отговори. Просто продължи да го гледа, вероятно със зяпнала уста. Думите ѝ дойдоха със закъснение – чак сега, на шезлонга. „На петдесет и девет ли? На шейсет си, Джак! Толкова си жалък! И си банален!“

В действителност изрече вяло: „Това е нелепо“.

– Фиона, кога спахме заедно за последен път? Кога ли?

Беше ѝ задавал този въпрос и преди, с различен тон – от печален до заядлив. Но ѝ бе трудно да си спомни, напоследък беше толкова претоварена от работа. Семейното отделение гъмжеше от странни конфликти, специални пледоарии, интимни полуистини и екзотични обвинения. И както във всички области на правото, тънките особености на обстоятелствата трябваше да се преценяват с голяма бързина. През отминалата седмица бе изслушала заключителните пледоарии на защитниците на развеждащи се евреи – ортодоксални, но в различна степен – в съдебен спор за образованието на дъщерите им. Черновата на готовото съдебно решение лежеше на пода в краката ѝ. Утре пред нея отново щеше да застане майката на едно петгодишно момиченце – изпита, бледа, високообразована англичанка, която въпреки представените пред съда уверения в противното, бе убедена, че дъщеря ѝ ще бъде незаконно изведена от страната от баща си – марокански бизнесмен и ревностен мюсюлманин, за да започне нов живот в Рабат, където той имал намерение да се установи. През останалото време щеше да се занимава с обичайните спорове за местоживеенето на децата, за къщи, пенсии, доходи, наследства. До Висшия съд достигаха по-солидните имоти. В повечето случаи богатството не успяваше да донесе дълготрайно щастие. Родителите бързо привикваха с новата терминология и с проточените законови процедури и се смайваха от факта, че се намират в ожесточена схватка с човека, когото някога са обичали. А зад кулисите чакаха момченца и момиченца, наричани в съдебните документи на малко име – разни Беновци и Сари, – дечица, които уплашено се свиваха едно до друго, докато боговете над тях се бореха до последен дъх, от образуването на семейното съдопроизводство до Висшия и Апелативния съд. Цялата тази мъка въпреки сходствата, въпреки повтарящите се теми продължаваше да вълнува Фиона. Тя вярваше, че внася разум в безнадеждните ситуации. В общи линии имаше вяра в разпоредбите на семейното право. В оптимистични моменти считаше, че поставянето на нуждите на детето над тези на родителите му в законодателните актове е важен жалон в напредъка на цивилизацията. Дните ѝ бяха запълнени, а напоследък и времето след работа – разни вечèри, събиране в Мидъл Темпъл за пенсиониращ се колега, концерт в Кингс Плейс (Шуберт, Скрябин) и такситата, метрото, прибирането на дрехите от химическо чистене, писмото, което трябваше да напише за специалното училище на сина на чистачката, и най-накрая сънят. Кога беше спала с мъжа си ли? В момента не можеше да си спомни.

– Не си записвам.

Той разпери ръце – нямаше какво да отвърне.

Тя продължи да го наблюдава как отива до другия край на стаята и си налива малък скоч – от същия талискер, който тя пиеше сега. Напоследък ѝ изглеждаше по-висок, по-уверен в действията си. Докато бе с гръб към нея, внезапно я обзе вледеняващото предчувствие, че ще бъде отхвърлена и унизена, оставена заради млада жена, че ще бъде зарязана, ненужна и самотна. За момент се зачуди дали не трябва чисто и просто да се съгласи на всичко, което той иска, после отпъди тази мисъл.

Той застана отново пред нея с питието си. Не ѝ предлагаше чаша сансер, както правеше обикновено около това време.

– Какво искаш, Джак?

– Да започна тази връзка.

– Искаш развод.

– Не. Искам всичко да остане както преди. Без измама.

– Не те разбирам.

– Напротив, разбираш ме. Не ми ли беше казала веднъж, че отдавна женените двойки поддържат братско-сестрински отношения? Вече сме стигнали дотам, Фиона. Превърнал съм се в твой брат. Уютно ми е, мило ми е с теб и те обичам, но преди да умра, искам да изживея една голяма и силна любов.

После, взимайки смаяния ѝ възглас за смях, а може би и за подигравка, добави грубо:

– Искам да изпадам в екстаз, да ми причернява от желание. Това помниш ли го? Искам го още веднъж, за последен път, дори и ти да не искаш. А може би искаш.

Тя не отместваше изумения си поглед от него.

– Значи така.

В този момент си възвърна гласа и му каза какъв идиот е. Фиона прекрасно познаваше общоприетите норми за благоприличие. Това, че, доколкото ѝ беше известно, той ѝ бе останал верен, правеше предложението му още по-скандално. Или ако я беше мамил в миналото, то го бе правил така, че да не го заподозре. Вече знаеше името на жената. Мелани. Не много различно от наименованието на смъртоносния кожен рак. Беше ѝ ясно, че връзката му с двайсет и осем годишната статистичка можеше напълно да я заличи от живота му.

– Ако го направиш, това ще бъде краят ни. Много е просто.

– Това заплаха ли е?

Откъс от „Летни лъжи“, Бернхард Шлинк

НОЩТА В БАДЕН-БАДЕН Взе Тереза със себе си, защото тя се беше надявала, че ще я вземе. Защото го беше очаквала с радост. За­щото в...

Прочети повече

– Това е тържественото ми обещание.

Вече се беше овладяла. И наистина изглеждаше просто. Моментът за предлагане на отворен брак беше преди женитбата, а не трийсет и пет години по-късно. Да рискува всичко, което имаха, за да можел да изживее отново някаква си моментна сексуална възбуда! Когато се опитваше да си представи, че самата тя би поискала нещо подобно за себе си – нейният „последен път“ щеше да ѝ е първият, – наум ѝ идваха единствено мисли за разрив, за тайни срещи, за разочарования, за телефонни разговори в неуместни часове. Обременителната задача да свикваш с нов човек в леглото, наново изобретяваните нежности, целият фалш. И най-после, нужното освобождаване от задръжките, изискващото се усилие да бъдеш прям и откровен. А когато накрая се разделяха, законът за детето нищо нямаше да е както преди. Не, тя предпочиташе несъвършеното съществуване – това, което имаше в момента.

Сега, на шезлонга, осъзна в пълна степен размера на обидата – готовността му да заплати за удоволствията си с нейното нещастие. Напълно безмилостно. Тя знаеше колко всеотдаен можеше да бъде той за сметка на другите, най-често в името на някоя добра кауза. Но сега беше различно. Какво се бе променило? Стоеше изправен, с широко разтворени крака, както си наливаше едно малцово уиски, а пръстите на свободната му ръка отмерваха такта на някаква мелодия в главата му – вероятно някоя харесвана от двамата песен, но не от двамата с нея. Фактът, че я нараняваше, без да го е грижа какво ѝ причинява, бе нещо напълно ново. Винаги се бе отличавал с доброта – с почтеност и доброта, а добротата, както ежедневно се потвърждаваше в Семейното отделение, бе първостепенно човешко качество. Фиона имаше властта да отнема деца от недобри родители и понякога го правеше. Но да отдели себе си от недобър съпруг? Когато бе самотна и отчаяна? Къде беше нейният съдебен защитник?

Мразеше самосъжалението и нямаше да си го позволи. Вместо това щеше да си налее трета чаша. Ала си сипа символично количество, доля си много вода и се върна на мястото си. Да, характерът на разговора бе такъв, че щеше да е добре, ако си бе водила бележки. За да запомни важните неща и да може внимателно да измери обидата. Когато го заплаши, че тази история ще сложи край на брака им, той просто се повтори, каза ѝ колко много я обичал, как винаги щял да я обича, но че животът съществувал само в настоящето, че незадоволените му сексуални потребности го правели много нещастен, че му се предоставяла тази единствена възможност и че искал да я използва с нейното знание и както се надявал, с нейното съгласие. Говореше ѝ в духа на откровеността. Можел да го направи „зад гърба ѝ“. Крехкият ѝ, злопаметен гръб.

– О! – промълви тя. – Колко благородно от твоя страна, Джак!

– Е, всъщност... – започна той и спря.

Откъс от "Добрите, лошите и грозните" на Благой Д. Иванов

Ето ви едно познато клише: млада жена, задавена в плач и трепереща от страх, се лута из тъмна, мъртва гора, преследвана от загадъчната ...

Прочети повече

Готви се да ѝ каже, че връзката му вече е започнала, помисли тя. Нямаше да понесе да го чуе. Нямаше и нужда. Виждаше го. Хубавка статистичка, работеща над намаляващата вероятност за завръщане на застаряващ мъж при огорчената му жена. Виждаше окъпана в слънце утрин, чужда баня и в нея как Джак, все още прилично мускулест, надява през глава с привичните си припрени жестове полуразкопчана бяла ленена риза, докато старата, запратена към коша за мръсно пране, все още виси във въздуха на единия си ръкав и плавно се приземява. Пълно падение. Това щеше да стане, със или без съгласието ѝ.

– Отговорът е „не“.

Звучеше като строга даскалица. После добави:

– Какво друго очакваш да ти кажа?

Чувстваше се безпомощна и искаше разговорът да приключи. До сутринта трябваше да редактира едно съдебно решение, подготвяно за публикуване в „Доклади по семейно право“. Съдбите на две еврейски ученички вече бяха определени в решението, което бе произнесла пред съда, но трябваше да изглади езика, както и да отдаде полагащото се уважение на еврейската благочестивост, за да се предпази от обжалване. Навън летният дъжд биеше в прозорците. В далечината, отвъд Грейс Ин Скуеър, по мокрия асфалт свиреха гуми. Той щеше да я остави и светът щеше да продължи да съществува.

Лицето му бе непроницаемо, когато сви рамене и се извърна, за да излезе от стаята. При вида на отдалечаващия му се гръб тя изпита същия вледеняващ страх. Ако не се опасяваше, че няма да ѝ обърне внимание, щеше да извика след него. Но какво можеше да му каже? „Прегърни ме, целуни ме, иди при нея?“ И тя остана на мястото си, заслушана в стъпките му по коридора, в решителното затръшване на вратата на спалнята им, после в разстлалата се над апартамента им тишина, в тишината и в дъжда, който от цял месец не бе спирал.