Процесът

Като минаваше вечерта на един от следващите дни през коридора, който отделяше кабинета му от главната стълба – този път той напускаше почти последен банката, само в експедицията в малкия светлинен кръг на електрическа крушка работеха още двама разсилни, К. чу зад една врата, която водеше към някакъв килер за вехтории (както винаги бе предполагал, без някой да бе го видял със собствените си очи), ясни охкания. Той се спря учуден и се ослуша още веднъж, за да установи дали не се заблуждава; за късо време се възцари тишина, но сетне пак се разнесоха охкания.

В първия момент К. реши да повика едного от разсилните, защото може би щеше да бъде необходим свидетел, ала веднага го обзе такова неукротимо любопитство, че той просто дръпна грубо и разтвори широко вратата. Предположението му се потвърди: помещението беше килер за вехтории – стари, неупотребявани вече печатни формуляри и празни глинени бутилки за мастило се търкаляха непосредствено зад прага. В самата стаичка пък имаше трима мъже, които стояха прегърбени поради ниския таван. Светеше им една свещ, закрепена на лавицата.

– Какво вършите тук? – попита К. едвам разбираемо от възбуда, но не високо.

Единият мъж, който очевидно имаше власт над другите двама и най-напред привлече погледа му върху себе си, беше навлякъл някаква особена, тъмна кожена дреха, която оставяше голи целите ръце от рамената надолу и шията почти до средата на гърдите. Той не отговори. Обаче другите двама извикаха:

– Господине, наредено му е да ни набие, понеже си се оплакал от нас на съдебния следовател.

И чак сега К. видя, че действително бяха пазачите Франц и Вилем и че третият държеше в ръката си пръчка, за да ги наложи с нея.

– Хм – рече К. и ги погледна втренчено, – аз не се оплаках, казах само какво се разигра в жилището ми. Но вярно е, че вашето държане тогава не беше безукорно.

– Господине – извика Вилем, а през това време Франц опита да се скрие зад него, навярно за да бъде в безопасност от третия, – ако знаехте колко малко ни плащат, бихте съдили по-меко за нас. Аз трябва да храня семейство, а Франц искаше да се ожени, та човек гледа да позабогатее както може, само с труд не става, дори да се съсипваш. Вашето фино бельо ме изкуши; разбира се на пазачите е забранено да постъпват така, аз извърших беззаконие, но стара традиция е пазачите да вземат бельото на подсъдимия, така е било винаги, повярвайте ми! Пък е и близко до ума: какво значение може да имат занапред такива неща за човек, имал нещастието да бъде арестуван? Но, разбира се, ако той после повдигне публично въпрос, трябва да последва наказание.

– Аз не знаех нищо от това, което ми разправяте сега, не съм настоявал също да накажат някого от вас, аз говорех по принцип.

– Франц – обърна се Вилем към другия пазач, – не ти ли казах, че господинът не е настоявал да ни накажат? Сега сам чуваш: той дори не е знаел, че трябва да бъдем наказани.

– Не се трогвай от такива приказки – рече третият на К., – наказанието е не само справедливо, ами и неизбежно.

– Не го слушай – извика Вилем и се пресече само за да допре бързо до устата си ръката, по която третият бе го ударил с пръчката, – наказват ни само понеже ти си направил донесение против нас. Ако не беше им обадил, нямаше да ни се случи нищо дори да бяха узнали какво сме извършили. Може ли това да се нарече справедливост? Ние двамата, специално аз, работим отдавна като пазачи и се ползваме с добро име; ти самият си длъжен да признаеш, че ние, от гледна точка на началството, те пазихме добре. Надявахме се да ни повишат и положително скоро щяха да сложат и на нас пръчки в ръката, както на тогова, но той имаше късмет, че никой не е направил донесение срещу него, защото такова донесение наистина е твърде рядко явление. А сега, господине, всичко е загубено, на нашата кариера се слага край, занапред ще бъдем принудени да вършим работи далеч по-долни от службата на пазачи, а на всичко от горе сега търпим страшните болки от този бой.

– Мигар пръчката може да причини толкова силни болки? – попита К. и провери дебелината на пръчката, която третият мъж дигна пред него.

– Да, защото трябва да съблечем дрехите си и да останем съвсем голи – поясни Вилем.

– Ах, тъй! – рече К. и огледа от горе до долу човека с пръчката; той имаше загоряла от слънцето кожа като на моряк, лицето му беше свежо, но сурово. – Няма ли някаква възможност двамата да отърват боя? – попита го той.

– Не – отвърна човекът с пръчката и смеешком поклати глава. – Съблечете се! – заповяда той на пазачите, а на К. рече: – Не бива да им вярваш всичко, те вече са малко слабоумни от страх пред боя. Каквото ти разправи например този тук – той посочи Вилем – за някаква кариера, е направо смешно. Погледни го колко е тлъст! Първите удари с пръчката той изобщо няма да усети поради тлъстините. И знаеш ли защо е толкова затлъстял? Има навик да оплюсква закуската на всички арестувани. Не оплюска ли и твоята? Ето, не ти ли го казах! На човек с такъв търбух не може никога да сложат пръчка в ръката, напълно изключено е.

– Има и такива да бият с пръчка – настоя Вилем, който тъкмо откопчаваше колана на панталона си.

– Няма – рече човекът и го шибна така с пръчката по шията, че Вилем изтръпна цял, – не слушай какво се приказва, ами се събличай.

– Ще те възнаградя добре, ако ги пуснеш да си вървят – каза К. и извади портфейла си, без да го погледне повторно, защото такива сделки се сключват най-лесно, когато двете страни наведат очи към земята.

– А после ще отидеш да направиш донесение и срещу мен – каза човекът с пръчката, – та да напердашат и мен. Не, не!

– Бъди разумен! – рече К. – Ако бях искал тези двамата да бъдат наказани, сега нямаше да предлагам откуп за тях. Бих могъл просто да затръшна тая врата, за да не виждам, нито да чувам нещо и да се прибера в къщи. Но ето че не постъпвам така, а съвсем сериозно искам да ги избавя; ако ми бе минало през ума, че може да бъдат наказани, никога не бих назовал имената им. Защото аз съвсем не ги смятам за виновни, виновна е организацията, виновни са висшите чиновници!

– Така е! – извикаха пазачите.

Но човекът тутакси шибна и двамата по голия вече гръб.

– Ако тук под твоята пръчка се намираше някой от висшите съдии – продължи К. и докато говореше, натисна надолу пръчката, понечила отново да се издигне и замахне, – аз положително не бих ти пречил да го биеш, напротив, бих ти дал и пари, за да се подкрепиш и усилиш за доброто дело.

– Всичко, каквото говориш, звучи правдоподобно – каза човекът с пръчката, – но аз няма да позволя да ме подкупят. Назначен съм да бия с пръчка, значи – ще бия.

Пазачът Франц, който може би бе очаквал, че намесата на К. ще се увенчае с успех и затова преди се бе показал доста сдържан, сега, несъблякъл само още панталона си, отиде до вратата, падна на колене пред К., обвеси се на ръката му и замълви шепнешком:

– Ако не можеш го накара да пощади двама ни, направи опит да отървеш поне мен. Вилем е по-стар от мен, във всяко отношение по-малко чувствителен, пък и веднъж преди две-три години изтърпя леко наказание с пръчка, но аз още не съм опозоряван и стигнах до моя начин на действие само благодарение на Вилем, който е мой учител в добро и в лошо. Долу, пред банката, моята клета годеница чака да види как ще свърши тази работа, а аз се срамувам ужасно.

Откъс от „Процесът“, Франц Кафка