Прокълнатите любовници

Жорж Санд пристигна точно навреме, за да поеме негласните си функции. Появата ѝ беше предшествана от „Индиана“, разтърсила свещените традиции на брачното робство, прокламирайки с рядко срещана дързост правото на прелюбодейката и разтърсвайки обществото и църквата.

През този юни, когато след епидемията животът се връщаше в нормалния си ритъм, Франсоа Бюлоз беше решил да събере каймака на сътрудниците в любимия си ресторант „Льо Лантие“.

С вида си на старовремска таверна – олющена мазилка, вехт декор и без всякакви удобства помещението изглеждаше невзрачно, но той се чувстваше тук в свои води и си имаше свои привички. Макар храната да не беше така изтънчена като в „Роше дьо Канкал“ на улица „Монторгьой“ или в „Кафе дьо Фоа“ в търговския пасаж „Монпансие“, поне си струваше парите. Предпазлив към финансите на журнала си, Бюлоз избягваше да ги прахосва в разточителни приеми и кралски блюда.

 

Удари седем часът, когато Жорж отвори вратата на „Льо Лантие“. От залата на приземния етаж се носеха шум и гълчава от отривистите поръчки към готвачите, потракването на прибори и гъвкавата върволица гарсони, едва разминаващи се по пътеките...

Тя спря един от тях, понесъл табла с купи антилски пунш, и го запита къде може да открие мосю Бюлоз.

– На първия етаж, мосю... пардон, мадам.

Направи три крачки, понечи да смени посоката със смаян израз, за да измери с внимателен поглед странното създание пред него. Жорж беше навлякла предпочитаните си одежди: фрак, зает от любовника, към който беше добавила червен пояс, с втъкната в него кама със стърчаща дръжка.

– Простете, мадам... – запелтечи гарсонът, – но... оръжието... Забранено е да се внася вътре. Господарят изрично е наредил и трябва да...

– ... да го известите? Ами добре! Но не се тревожете: оръжието, както го назовахте, ми служи само за убиване на времето, да си режа месото и да си чистя зъбите. Кръчмарските ножове не стават за тази работа. Хайде, нямам намерение да пречукам господин Бюлоз!

– Мадам се шегува? Обикновено на тези вечèри на шефа присъстват само господа.

– Точно така! Ще поправя този пропуск.

Тъкмо изкачи първите стъпала, когато метр д’отелът, дочул дискретното спречкване, изникна.

– Простете на този грубиян, мадам Санд. Господата ви очакват.

 

Сент-Бьов я пресрещна ухилен, с разтворени обятия, предшестван от своето нотариуско шкембе.

– Най-накрая, ето ви, драга моя! Последвайте ме... Ще заемете почетното място, от дясната страна на скъпия ни Франсоа, когото съзирате ей там да отпива от чашата пунш в компанията на Александър Дюма, геният с негърската прическа. На масата ще бъде недалеч от вас. Знаете ли, че (ама не го споделяйте!) той замалко да откаже поканата ни под някакъв нищожен претекст: според него кухнята на „Льо Лантие“ била мизерна, а виното – обикновено. Харесва му само в модните заведения. Той е типичният денди или... как ги наричаха англичаните?

– Сноб.

– Точно така: сноб. Но велик поет, драга моя.

Виктор Юго се беше извинил за отсъствието си, както Алфред дьо Вини и още няколко популярни съмишленици. Жорж с неудоволствие забеляза един известен критик: Гюстав Планш – киселяк, страшилище за начинаещите писатели, красив младеж, но враждебен като парламентарен съветник. Ползваше се с репутацията, че се опиянява от вулгарни мании, като да си чисти ушите с кибритена клечка на публично място. Жорж се здрависа, хвърли му бегла усмивка и продължи нататък.

– Планш е увлечен по вас, скъпа... – прошепна Сент-Бьов. – Истина е... Сам ми го сподели. Така че пази се, но не губи контакт...

Бюлоз извади пурата от устата си, притисна Жорж към широките си гърди и ѝ отправи добре шлифован комплимент относно облеклото: намираше го за „оригинално“. Мериме се приведе, погледна я изпитателно, както се оглежда кобилка, и с няколко думи суховато похвали „Индиана“.

Потърси с поглед Алфред дьо Мюсе. Пушейки пурета, която деликатно въртеше между палеца и показалеца, вперил поглед в пространството, той разговаряше с Бюлоз и с един охранен гигант, който се изразяваше гръмко, жестикулирайки театрално – Александър Дюма. Приближи до заобиколилата го групичка, но остана незабелязана. Чуваше колосът как ругае на висок глас, накъсван от хрипкав смях:

– О, да, приятели мои, все още я виждам бедната Катрин как влиза в кабинета ми и с гробовен глас вика: „Мосю! Холерата... Вече е на улица „Шоша“... Иронизирах неканения гост, който не е предупредил за посещението си, но с когото със сигурност не бива да се шегуваме. Отмъсти ми, като ми лепна своите миазми, но всичко беше за негова сметка. Да, приятели мои, победих Нейно величество холерата! Пред вас стои по чудо оцелял...

– Издайте тайната – подкани го Мюсе. – Може да ни послужи някой следващ път. Баща ми нямаше вашия късмет.

– Чудото е твърде просто, приятелю, но ви предупреждавам, това е конска доза лекарство: цяла унция етер в голяма чаша малага. Ако сте набожен, прибавете и една молитва. Нищо няма да ви струва, а може да се окаже полезно.

Жорж опита да сподели собствения си опит с холерата, но никой не я чуваше, тъй като Дюма смени темата на разговора: въстанията, които съпътстваха епидемията. Бюлоз прекъсна неспирния поток, пляскайки с ръце, за да ги прикани на масата. Втурна се към Жорж, хвана я под ръка и я настани от дясната си страна, а стола отляво запази за именития сътрудник Феликс Пиа, който имаше своята мания – всичко, което дочуваше наоколо, записваше старателно в своя бележник.

 

Вечерята бе много оживена. Жорж се задоволи само да слуша разговорите им с голямо удоволствие. С кацнал на носа лорнет Пиа мимоходом водеше бележки без следа от усмивка, сериозен като съдебен архивар, сякаш изпълняваше важни функции или подготвяше антология. Бюлоз позираше и високопарно дуднеше с вид на гуру във фаланстер^[1], отпивайки с наслада от скромния си аржантьой и пръскайки слюнки наляво и надясно.

Жорж не изпускаше от поглед Мюсе, като едва овладяваше желанието си да привлече вниманието му. Той се хранеше с изискани маниери, със затворена уста, разсеяно отпиваше от виното, което нямаше много общо с елексирите, сервирани в „Кафе дьо Фоа“. Като че ли не проявяваше и най-малък интерес към нея, а това я стъписа. Дали възхвалата му в „Льо Тан“ не беше само проява на любезност и в такъв случай поради какви мотиви? Даваше си вид, че с интерес слуша завеждащия туристическата хроника, който му представяше чудесата на Сардиния и Корсика. За да се запознае по-отблизо с поета, тя изчакваше часа на сервирането на аперитива и преместването в удобните фотьойли на салона.

 

---

^[1]       Център на живота във фалангата – комуна от хора, които се трудят заедно, за да се издържат (по утопията на Шарл Фурие).

 

Откъс от „Прокълнатите любовници“, Мишел Пейрамор