Вижте най-интересните откъси от книгата на Стефан Данаилов

"Страх ме е от смъртта! Не го крия. Аз съм егоист и не мога да си представя света без мен. Не че тук имам да свърша неща, без които не може. Не...Не знам другите хора как са, но аз се страхувам. Дано да съм кодиран за по-дълъг живот".

"Женското тяло е хубаво нещо. Зависи на кого е и какво има вътре. Може да е изящно и фино, но празно и тогава е по-добре да си гледаш някоя скулптура."

"Майка ми Евдокия беше шумна жена, веселячка, пееше и приказваше каквото й дойде. От нея съм взел чара, гласа и артистичността. Ако беше жива, щеше много да се гордее с мен. Сигурен съм, че за разлика от Мери, жена ми, тя щеше да върви по улиците и да разправя: "Аз съм майката на Стефан Данаилов. Беше много интелигентна жена, но понякога говореше много нецензурно. Особено ако някой я ядосаше. С годините обаче все повече заприличвам на баща ми. Станах кротък, а бях буен като майка ми. Може би защото напоследък все по-често съм сам. Все по-рядко мога да изпадна в онези бурни състояния на младостта".

"Когато започнах да се упражнявам да свиря на флигорна, съучениците ме изиграха: казаха ми, че понеже инструментът бил нов, трябвало да го напълня с боза, за да свири по-меко. Започнах да наливам и по едно време видях как течността отива по черния ми панталон. Майка ми полудя, като се прибра и видя петната: "Какво правиш бе, човек?" Беше решила, че съм се заигравал нещо с онзи орган. Казах й, че е боза, но тя не повярва. Голям конфуз се получи".

"Като се върна от чужбина, (беше в Белгия като председател на ТКЗС) баща ми донесе джинси, с три рубина на триъгълник отзад и с един фосфорен стоп на задника ми. Освен това за мен имаше червена ризка, зелена спортна чанта с шнурчета и френски гуменки. Трябва да отбележа, че бях върхът! Често се разхождах издкоаран по софийските улици. Няколко пъти ме спираха милиционери и аз им говорех на френски, а имах да вземам поправителен изпит по френски език. Един път обаче ме привикаха в управлението. Вкараха ме в кауша и се започна: "Какви са тези гащи?". Баща ми ми ги донсе от Белгия", отговорих. "Какво?!" Кой е баща ти?". Обясних, че той е заместник-началник на Военна академия, а майка ми е домоуправител. Накрая милиционерът ми каза: "Абе, виж к'во сега, трябва да ги свалиш тез стопове отзад". Махна ги с една кама, с едно движение свали красотата".

"Мери беше умна и разбрана жена. Кой знае какви глупости щях да направя, ако не бях я срещнал. По онова време мнозина й се чудеха какво прави с мен - един обикновен келеш. Това не съм го чувал, но го усещах. Характерът ми е такъв, лесно се захващам с нещо и после го зарязвам. Какво ли щеше да стане с мен, ако не я бях срещнал. Дали нямаше да се проваля след първия успех?"

"Помня Мери с едно особено красиво зелено палто. Очите ѝ бяха невероятни, излъчваха топлина. Тя беше умна, но не парадираше с това. Знаеше си мястото. Заради мен се оттегли от манекенския подиум. Никога не употреби думата "жертва", но аз го съзнавах. Беше като тигрица, защитаваше ме, пазеше ме. Беше готова на всичко за мен. Знаеше за много от глупостите, които вършех. За други се досещаше, за трети й донасяха "доброжелателите". Тя никога не позволи да се плюе по мой адрес. С годините ставаше по-остра, изпокара се с много приятели, особено след демократичните промени, когато се разделихме на червени и сини. Попадали сме в различни ситуации заради моите похождения. Мери никога не ми зададе въпроса: "Ще ме оставиш ли?". Не съм си го и помислял. Дай боже и тя да е усещала, че е номер едно в живота ми."

"Мъжът е лабилно същество. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, но родът, плодът е там, на друго място. Затова жената е по-силната. Тя е тази, която решава. Една жена може да даде много на един мъж, може и да го срине. И не само в поезията, това е реалността".

"Отношението ми към Невена Коканова се променяше през годините. Гледах я като хубава жена, като актриса, като нещо повече от партньорка. Беше светъл човек - добър и кротък. Голяма звезда, но никога не спекулираше с популярността и с красотата си."

"Една актриса стана по-специална за мен - Аня Пенчева. Нашата история беше истинска, повече от обикновен флирт. Мисля, че и тя имаше същото усещане - за любов. Аня е другата жена, която съм обичал истински. Мери разбра това и го преживя много тежко. А и мен ме измъчваше съвестта; мисълта, че трябва да оставиш един човек заради друг, не ми даваше спокойствие. След началната еуфория дойде отрезвяването, а в тази фаза започваш да си задаваш много въпроси. Готов ли си за нов живот? Накъде отиваш? С кого ще продължиш? Аня беше умно момиче. Проведохме сериозен разговор и аз сложих край на нашите отношения. В края на краищата има една прозаична фраза: "Важно е кой ти пере гащите".

"В театъра се убедих, че добрата роля е съвкупност от много фактори: драматургия, режисьор, сценограф, композитор, партньори. В киното може да се спасиш, да минеш метър с чар, но на сцената няма как да стане. Затова разбрах, че театърът ми е важен. Апостол Карамитев ми каза: "Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш своя публика. А киното ще те използва заради младостта, заради външните дадености и после - айде, стига толкоз. Да дойде следващият!".

"Потърсиха ме по телефона от кабинета на другаря Живков. Ошашавих се! На другия ден се запътих към важната среща - изтупан, с прическа. От притеснение обърках входа и тръгнах да влизам в ЦК откъм страната на БНБ. Когато стигнах до кабинета на Първия, влязох и го видях да седи зад огромно бюро. От стрес, вместо да кажа: "Честита Нова година, другарю Живков!, се изцепих: "Честита Нова година, другарю Тодоре!". Настъпи неловко мълчание. После Живков се засмя и ме покани да седнем край малката масичка пред бюрото. Живков директно ме попита какво искам. Обясних му за жилището. Той натисна някакво копче и повика другаря Тинко Воденичаров, един от най-доверените му съветници в онези години. "Гледай, майор Деянов е тука! Я да се намери едно жилище за него и семейството му", нареди Живков. Получих апартамент в блока, в който живея и до днес. С Мери станахме съседи на Въло Радев, Доротея Тончева и Стефан Цанев".

"Преди избори по времето на Тодор Живков ми даваха листче, от което четях навсякъде. Агитация...Адска скука! Усещах как отегчавам хората. Срам ме е, когато си помисля за онези времена".

"Аз, аз помагам на БСП с лицето си. Едни ме плюят, други ми ръкопляскат. Давам си сметка за цената. Никога не съм се двоумил дали да го правя или не - винаги съм се водел от принципа, че ако успея да вкарам с мен в парламента още свестни хора, помагам на партията си. Когато превърнеш това в кауза, ставаш много по-мотивиран, по-навит. Не мога да изляза на сцената като актьор, ако не вярвам на героя си. Същото е и в политиката. Как ще се покажеш пред народа, ако не си убеден? Затова и застнах зад кандидатурата на Румен Радев за президент. Аз бях сред първите, които го подкрепиха. През цялото време работих за името му, превърнах го и в моя кауза, а не само в партийна. Днес така вярвам и в Корнелия."