"По следите на забравените" е спортна рубрика на Actualno.com, в която търсим историите и съдбите на спортисти, останали в сянката на времето.
В историята на българската лека атлетика има имена, който не просто се запомнят, а се превръщат в символи на спорта. Обикновено легендите на пистата се раждат от дисциплина, лишения и безкомпромисна отдаденост. Петър Петров отчасти разбива този шаблон. Той съчетава световна класа на пистата с бохемски дух извън нея - алкохол, цигари и свободолюбив характер. И въпреки това се превръща в най-бързия българин на всички времена и в една от най-ярките фигури в историята на родната атлетика. Историята му - от училищната писта в Свищов до олимпийския подиум в Москва е доказателство, че геният понякога върви по свои собствени правила.
От Свищов до олимпийския подиум: Историята на най-бързия българин на всички времена
Петър Петров е роден на 17 февруари 1955 година в град Свищов. Първата му среща с "Царицата на спорта" е в четвърти клас, когато започва да тренира под наставленията на Жельо Замфиров, който го подготвя за пионерски четирибой. В следващите четири години Замфиров поставя основите на един от най-великите ни атлети. Петър продължава да тренира за многобоя, като междувременно печели няколко републикански състезания, а на международен турнир в Москва става първи на висок скок със 1.67 метра. В седми клас като пионер той бяга 60 метра за впечатляващите 7.0 секунди, което е уникално постижение за края на 60-те. Към осми клас Петров започва да развива скоростта си и вече дава силни резултати в спринта.
На 14 години Петров участва на републиканско състезание, където става трети. Там той е забелязан от един от треньорите, който му казва "ако искаш да бъдеш най-добрият спринтьор на България ще дойдеш при мен в София в "Олимпийски надежди" и му дава листче с номера си. Петър прибира листчето в джоба си, без да отдава сериозно внимание на офертата. На следващия ден, обаче, ще се случи нещо, което ще промени живота му завинаги. Когато отива на училище в образцовата гимназия в Свищов, той е "посрещнат" с изпитване на дъската. Петър се опитал да обясни на госпожата, че вчера се е прибрал от състезание, но тя не приела извинението му. Той отишъл при директорката и след като не срещнал подкрепа и от нея, решението било ясно - ще замине за София.
Петров се прибрал вкъщи, заявил на баща си, че заминава за София и си събрал багажа. Още на следващия ден той пристигнал в столицата, а на гарата го чакал въпросният треньор, който е не кой да е, а великият професор Николай Антонов. Така започва пътят на Петър Петров. Резултати за тандема не закъсняват. Още през 1973 г., когато е на 18, Петров поставя нов национален рекорд на България за мъже на 100 м - 10.2 секунди. През същата година печели два сребърни медала на 100 и 200 метра от Европейското първенство за юноши в Дуисбург.
"Господин Никой" на олимпийския финал в Монреал
Само три години по-късно Петър Петров вече част от световния елит. На Европейското първенство в зала през 1976 година, което се провежда в Мюнхен, той става трети на 60 метра. Той продължава силното си представяне през година и успява да покрие норматива на 100 метра за Олимпийските игри в Монреал. Както казва самият той, пристига в Канада като "господин Никой" само на 21 години. Петров преминава през сериите и 1/4-финала без проблеми, но точно преди 1/2-финала прищипва нерв на кръста. Без да може да загрее заради болката, той все пак успява да финишира четвърти и да се класира за големия финал. Осемте най-бързи мъже на планетата се подреждат в битка за олимпийската титла. Петров се движи добре, но около 50-ия метър се контузва и отпуска темпото. Въпреки това той завършва осми с време от 10.35 секунди. Впоследствие става ясно, че е разтегнал бедрен мускул. Постижението му само по себе си е впечатляващо, но фактът, че той прави всичко това без треньора до себе си в Монреал, го прави още по-удивително.
През следващата година Петров става втори на 100 метра на Универсиадата в София и е победител на 1/2-финалите на Европейската купа. През 1978 година добавя още един медал от европейски шампионати към колекцията си - сребро на 60 метра от Милано. През лятото той остава на крачка от почетната стълбичка, класирайки се четвърти на Европейското в Прага. 1979-а също започва успешно - този път с бронзов медал от шампионата на закрито във Виена. Той отново е победител в 1/2-финалите на Европейската купа. Така се стига до 1980-а, която е олимпийска година и фокусът на Петров и всички атлети е насочен към Москва.
Да дадеш шпайковете си на съперника
В руската столица Петров показва не само скоростта и уменията си, а и невероятно уважение към съперниците си. Конкуренцията в 1/4-финалната му серия е безпрецедентна. Петър Петров, Алан Уелс (бъдещият олимпийски шампион), Хейзли Крауфорд (олимпийският шампион от Монреал 1976 на 100 метра), Пиетро Менеа (световен рекордьор на 100 и 200 метра от Универсиадата 1979 и бъдещ олимпийски шампион на 200 метра) и Дон Куори (олимпийският шампион на 200 метра от Монреал 1976). Четирима продължават - другите четирима отпадат. Преди бягането той дава на Хейзли Крауфорд резервните си шпайкове, тъй като неговите са се скъсали. Стадионът е притихнал в очакване на едно от най-великите бягания. Това и се случва, а българинът продължава напред към 1/2-финалите, след като финишира за 10.13 секунди – нов национален рекорд на 100 метра! Той преминава и през тях и ще се бори за златото на големия финал.
Петров обаче отново е сам на пистата. Втория ден от пристигането им в Москва треньорът му получава прединфарктно състояние и е настанен в болницата в олимпийското село. На финала българинът стартира плахо и въпреки че е най-бърз във финалните метри, той трябва да се задоволи с третото място след Алан Уелс и Силвио Леонард. Това и остава най-големият му успех - бронзовият медал от Олимпийските игри в Москва. В руската столица Петров се състезава и на 200 метра, но отпада на 1/4-финалите. Той е част и от българската щафета на 4х100 метра. Квартетът Петър Петров, Владимир Иванов, Ивайло Караньотов и Павел Павлов завършва шести на финала с време 38.99 секунди - нов национален рекорд, непобеден и до днес.
След Игрите в Москва Петър Петров вече не е същият "Петър Петров". Той е преследван от контузии, а през 1981 година се разболява от хепатит, който му се отразява много зле. Той все пак продължава да се състезава, но когато разбира, че България ще бойкотира Олимпийските игри през 1984 година, решава да "окачи шпайковете". След края на кариерата си работи известно време като треньор в Славия, а след това и в чужбина.
"Петър Петров" отвъд пистата
Нещото, което отличавало Петър Петров от повечето състезатели била неговата непокорност. Той не бил като типичните спортисти, които жертвали удоволствието в името на спорта. Самият той се определя като "един от най-големите калпазани в историята на българския олимпийски спорт". През цялата си активна кариера той пие, пуши и е заобиколен от жени. Никой обаче не смеел да му каже нещо... "Защото България не е имала такъв спринтьор, няма и да има."
И това е факт. До ден днешен България все още няма спринтьор като Петър Петров. Автор на 11 национални рекорда на 100 метра и 8 на 200 метра. Срещу върховото постижение на 60 метра също стои неговото име - 6.58 секунди от 1978 година. 7 балкански титли, 9 национални на 100 метра, 5 на 60 метра, 3 медала от европейски шампионати и бронзов медалист от Игрите в Москва. Победи над седем олимпийски шампиона. За постигнатите отлични резултати в своята богата спортна кариера той е определен за Спортист №1 на Свищов за ХХ-ти век. България не е имала и едва ли скоро ще има атлет като Петър Петров - най-бързият до ден днешен.
Снимки: Списание АТЛЕТИКА
Автор: Дария Александрова
ОЩЕ от "По следите на забравените": От звезда в НБА до просешка тояга
