Две седмици преди първия тур на президентските избори едно наблюдение е всеобщо споделяно: не се очертава висока активност. Ако я представяме в абсолютни стойности, засега твърдо решилите да излязат да гласуват са между 2,2 и 2,5 милиона. В проценти те могат да бъдат изразени различно: по избирателни списъци в страната са включени 6,6 милиона пълнолетни граждани. По оценки обаче – основани на официални данни за броя на пенсионерите, броя на заетите в частния сектор, в публичния сектор, безработни, по майчинство, учащи, трябва да приемем, че в България постоянно пребивават не повече от 5,5 милиона нейни граждани.
Данните са от национално проучване, проведено от Прогрес консулт в периода 4-8 Октомври 2026 г. сред 820 пълнолетни жители на страната. Проучването е проведено по комбиниран метод: преки лични интервюта с таблет и онлайн анкети, и отразява демографското разпределение на населението по възраст, пол, тип населено място и социално положение. 1% от данните съответства на 55 000 граждани. Статистическата грешка е максимално ±3,5% за дялове от 50%.
Докато не се определи колко всъщност са постоянно пребиваващите в страната граждани, всякакви твърдения за равнището на избирателната активност биха били въпросителни.
Процентът обаче не променя фактите: дали пресмятането е очаквани 33% по избирателни списъци, или 40% от действително живеещите в страната пълнолетни граждани, към настоящия момент твърда готовност за гласуване имат до 2,5 милиона. Различни събития могат да стимулират в следващите дни част от колебаещите се също да се присъединят към активните избиратели. Но сегашната относително ниска степен на решение дава повод за разнообразни аргументи в тълкуването й. Най-често споменавана е умората от безкрайните избори в последните 5 години. Действително – още в началото на този период – през 2021 г., на първия тур на президентските избори гласуващите паднаха до 2,6 милиона граждани, докато на предходните избори те достигаха 3,6-3,9 милиона. Последвалият наниз от избори естествено не допринася за мотивиране на гласоподавателите. Като друга причина се изтъква мнението, че гражданите виждат все по-малка роля на президента (и следователно – все по-малко смисъл да решават кой да бъде той) – особено в контекста на редуцирането на правомощията му, илюстрация за което обикновено се посочва невъзможността му да избира по свои принципи служебен премиер.
Ако обаче се вгледаме в онова, което се случва с трансформирането на приоритетите, ценностите и целите на самите хора, можем да открием други причини за липсата на висока активност – и в никакъв случай не може да бъде определено като следствие само на апатия. Напротив: това е още един показател, че избирателите имат своя ясна позиция. Тази позиция отразява липсата на съответствие между това, което хората понасят, изпитват, транформират – и адекватното й изразяване от онзи/онези, за когото биха гласували.
Ако избирателят не вижда кандидат, който да го разбира и който да е носител на споделяните от него принципи, той не е мотивиран да гласува просто защото трябва да упражни правото си.
До голяма степен – защото усеща разминаване между желанията и целите си и формулираното от политиците.
В последното десетилетие българинът (както и много други) изпита на гърба си такава серия от кризи от външен и вътрешен характер, каквато малко поколения са понасяли. За да оцелее – и да се развива – в тази ситуация беше неминуемо той да преподреди приоритетите си, за да се адаптира в бързо променящата се обстановка. И съвсем резонно – той имаше (и има) очакванията политиците, които би трябвало да трансферират неговите интереси в преки действия, да са адекватни на промените. Системните наблюдения в този период ясно показаха, че българинът все по-настойчиво се фокусира върху възможностите си за индивидуален просперитет и благополучие, чрез което да гарантира благополучието на близките си. На пръв поглед това изглежда като оттегляне от социалните отношения, но всъщност е укрепването им чрез личната стабилност. В това няма никакъв политически акцент – това е реалност, с която или се съобразяваш, или се стопяваш. Опитите да се вменява на българския избирател, че не е достатъчно политически съзнателен, само биха го отблъснали още повече. Защото не става дума за политически пристрастия – а за изразяване на насъщните интереси на гражданите. Ако актуалната готовност за гласуване е сравнително ниска, това не се дължи на абдикиране на избирателя от отговорността му, а фактът, че трудно намира онзи, у когото да припознае носителя на преките си интереси. Някои – защото вече са го разочаровали, други – защото все още не познава достатъчно.
Българинът се умори от партийни лозунги, затова търси политици с доказани резултати в управлението
Той вижда разминаване между реалността, с която се сблъсква всеки ден, и онова, което политиците казват.
В моментната снимка на предпочитанията към конкретни кандидати за президенти можем да намерим точно този процес на трансформация. На първо място – защото е видимо крещящото отсъствие на пряк ангажимент на повечето от познатите политически сили. От осемте кандидати, които надхвърлят 1% от посочванията, 5 са издигнати (поне формално) от инициативни комитети. Действащият президент Илияна Йотова естествено черпи от силата на подкрепящата я управляваща партия. Самата Прогресивна България с победата си само преди половин година обаче е пример за това, че избирателят търси настойчиво адекватност на процесите на трансформация, които протичат в обществото, поради което е склонен да даде гласа си за някого, ако той се различава от останалите. И това различие не може да бъде раздувано само като шаблонни словесни лозунги. В условия, в които индивидът се концентрира върху това, което е в състояние лично той да постигне, е разбираемо защо търси и у кандидатите за президенти рационалното зърно. Към момента четвърта позиция в предпочитанията му (макар и с крехка статистическа преднина) е Ивайло Симеонов – дългогодишен кмет на град Елин Пелин. Четвърта позиция от 27 кандидати, при това за съвсем краткия срок от началото на кампанията – това вече е сериозен сигнал. В длъжността „кмет“ избирателят вижда не онзи, който размахва лозунги, а лицето, което взема решения по чисто делничните му проблеми и или успява – или губи следващите избори. Не е случайно и че сред останалите кандидати с по-отчетливи резултати са бивши министри. Предпочитанията на избирателите ясно показват, че безвъзвратно отмина времето на чисто политическите девизи от сорта на „Другари, дайте да дадем!“ или „Кой не скача е червен!“. Живеем днес и затова търсим не обяснения, а рационални решения и действия днес. Когато не сме посочили кой според нас ги изразява най-добре, това не е защото сме безразлични – а защото все още сравняваме възможности.
Тези възможности зависят от много неща – във вътрешен, но и във външен план. Така че в оставащите две седмици до изборите могат да се случат наглед неочаквани – но логично обосновани, изменения.
