Красимир Корсачки: В България не се дава път на млади и амбициозни хора

Корсачки сподели, че липсата на изгледи за развитие в България го е накарала да предприеме емиграцията в Англия, като той обобщи и пътя, през който е минал, за да стане лицензиран треньор по стандартите на Острова. Самият специалист не изключи възможността един ден отново да работи в България, но изтъкна, че ще трябва да получи предложение от амбициозен клуб.

Здравейте, господин Корсачки! През последните 12 месеца живеем в една доста необичайна обстановка. Как се отрази това на Вашия живот?

Отрази се от гледна точка на това, че трябва да се съобразяваме с различната динамика. Докато треньорството не беше все още под карантина бях зает всеки ден с тренировки. Пълното спиране на физическата дейност се отразява на човек. Доста от нещата, все пак, минаха онлайн. В университета в Лондон ни обучаваха как да използваме онлайн методите за нашите тренировки. Използваме това и в Арсенал, където всяка седмица има задължително по една среща на треньорите, за да обсъдим развитието и целите пред академията.

Опитвах се да се възползвам максимално от предоставеното време и онлайн възможностите, за да си поставя нови цели, да се развия по отношение на видео-анализа. По този начин успявах да постигна нужното личностно развитие през тези месеци.

Ще има ли дълготрайно отражения обстановката върху развитието на младите играчи?

В Англия, например, карантината се спазва доста по-строго, така че децата почти нямаха възможност да провеждат каквито и да било тренировки. Не сме били в подобна ситуация до момента, така че е трудно да предскажем какъв ще е дългосрочният ефект. Може би децата в професионалните клубове единствено не са в пълна степен засегнати, тъй като те продължават да имат тренировки, които обаче са в онлайн формат. Набляга се повече на техническите характеристики. Смятам, че най-големият ефект ще е в психологически аспект, защото децата са затворени и отделени от приятелите си. За сметка на това, смятам, че те ще са гладни, след като се върнат към тренировки, да се представят още по-добре. Времето ще покаже дали ефектът ще е повече позитивен или негативен.

В България смятам, че ефектите не бяха толкова силно изразени, защото периодът на изолация не беше толкова голям. Децата не тренираха през зимната пауза, но това са не повече от 2 месеца. Мисля, че физически тази обстановка не се е отразила в чак такава степен на играчите. Бях в България преди няколко дни и гледах мачове от Елитните юношески групи. Не мисля, че имаше понижение в качеството на срещите.  

Историята Ви е наистина вдъхновяваща за доста млади треньори в България. Разкажете ни малко за това как всичко започна?

Ще се върна по-назад, преди да замина в Англия. Играех редовно, всяка неделя, мачове от Аматьорската футболна лига и бях капитан на своя отбор. Понякога излизах и започвах да ръководя отбора отстрани и това ми се стори интересно. Сметнах, че това е добро начинание за бъдещето ми, тъй като не можеш да играеш активно футбол до 60-70-годишна възраст. Хареса ми процесът да водя отбора и реших да кандидатствам за треньорски лиценз. Тук дойде и първата пречка, след като ми казаха, че трябва да се обадя след 1 година, а чак след още една ще разбера дали съм приет. Дадох си сметка, че не си струва това чакане и не видях бъдещето си свързано с България, тъй като не се дава път на младите и амбициозни хора. Затова с жена ми заминахме за Англия.

След като се адаптирах към живота тук, започнах да играя в неделните лиги и реших да запиша треньорски курс. В Англия има първоначално две нива, които са много лесни и включват базови умения – организация и провеждане на тренировка. Първоначално термините не ми бяха ясни, тъй като английският ми не беше на толкова добро ниво, но с практическата част нямах проблеми, тъй като имах опит в това отношение. Преминах първо ниво и записах второ ниво, като по това време вече водех аматьорски отбор до 9-годишна възраст.

Във второ ниво нещата бяха по-сериозни, тъй като вече целта не беше само да си подредиш тренировката, но и да постигнеш определени цели чрез нея. Наблягаше се на анализа и на стила ти като треньор. С английския бях по-добре на онзи етап вече, но имах някои затруднения с рефлектирането върху тренировките, защото не бях чувал част от специализираните футболни термини. В последствие ме скъсаха на изпита за второ ниво, но един от лекторите подчерта, че е нормално да се правят грешки и че е по-добре да ги направя на по-ранен етап, за да не ги повтарям оттам насетне. Това ми се запечата в главата, тъй като за следващите лицензи вече се подготвях далеч по-добре. Това ме мотивира да не се отказвам и да изпипвам детайлите.

Нататък записах „Б“ лиценз и там нямах особени проблеми при изкарването. В този курс се акцентираше върху играта 9 на 9. Направи ми впечатление, че преподавателите бяха много добре подготвени. Имахме 5-6 треньори, всеки със своя стил. След като минем курса, в рамките на 3-4 дена, то в следващите 3 месеца трябваше да запишем 12 свои тренировки, за да покажем, че можем да изпълним зададените цели. Научих доста нови тактически термини и се представих добре. От 30 човека в нашия курс, завършиха само 11, сред които и аз. Голяма част от треньорите бяха от елитни академии – Чарлтън, Кристъл Палас, КПР и т.н, част от които не си взеха лиценза. Това ми даде самоувереност, че имам възможност да се развивам и занапред.

Когато дойде времето за „А“ лиценз, аз кандидатствах не само в Англия, но и в Шотландия, Ирландия и Северна Ирландия. Причината за това е, че напливат е голям за този лиценз, а местата са ограничени, така че не ми се чакаха още 2-3 години, за да го изкарам в Англия. Дойде добрата вест, че ме приеха да кандидатствам в Ирландия. Интересно ми беше да отида в страната, за да видя различният манталитет на играчите и разликите в провеждането на тренировките. Базата на Ирландия не беше толкова мащабна в сравнение с тази в Англия.

Започнах да си говоря с преодавателите, за да направя сравнение с България по отношение на възможности за развитие и заплати. За хората там беше нещо като мисия да развиват младите футболисти, защото заплатите наистина не са големи. Бюджетът на футболната асоциация е в пъти по-малък от този дори на България и отдадеността на тези хора ме впечатли, тъй като повечето имаха и странична работа.

Нямах проблеми с вземането и на този лиценз. В известна степен това се дължеше и на манталитета на местните ирландски играчи, тъй като темата на тренировката ми беше залагане на капани за преса, а тамошните играчи обичат да пресират и да играят агресивно.

Били сте част от реномирани футболни академии и клубове като Уест Хем, Чарлтън, а понастоящем и Арсенал. Какви са разликите с българската действителност?

Основната разлика е в базата, като ще започна от Чарлтън. Има три категории в Англия по отношение на базата. Чарлтън бяха в категория 3 по онова време. Тогава имаха проект, за да повишат категорията си, който вече е изпълнен, като бяха построени допълнителни игрища. Проблемът в момента е, че нямат съблекални за юношеските си формации. Всяка неделя играят по няколко възрастови групи мачове, така че това си е проблем. Организацията обаче е на високо равнище, въпреки че бюджетът не е толкова голям. Всички работят с желание и доста от хората там работят в клуба от 15-20 години. Целта на клуба е да се изграждат играчи за първия отбор, както и да ги продават. Виден пример за това е Адемола Лукман, който беше взет на 16 години и го продадоха за 10 милиона на Евертън.

В Уест Хем организационно нещата бяха на по-високо ниво. Аз започнах като скаут там и получих информация относно това какви качества трябва да притежават играчите, които следим. Имаше изисквания за различните възрастови групи. Имаше досиета, които бяха направени за всеки играч и трябваше да следим представянията на играчите по време на мачовете спрямо тези досиета. Когато се подписва с играч в Уест Хем, което се случва на 9-годишна възраст, се прави папка за това как играчите трябва да се развиват година по година, за да стигнат до първия отбор.

В Арсенал размерите бяха съвсем различни. Базата е като комплекс, съставен от най-различни терени, изкуствени и естествени. На втория етаж има стол, където играчите се хранят. В Арсенал също мъжкият отбор тренира отделно от юношите. Там отново се набляга на детайлите, анализа на децата от най-ранна възраст и поставянето на цели. Постоянно се набиваше в главите на играчите кое трябва да се подобри в играта им.

Шеф на школата е не кой да е, ами световен шампион и легенда на Арсенал – Пер Мертезакер. Доколко вижданията му за развитието на школата са заимствани от методите на Арсен Венгер и на германската футболна методика?

Мертезакер наследи голяма част от методиката на Венгер. Последната година беше като преходен период, защото той имаше и задължения към първия отбор. Сега вече той е основно зает с развитието на академията. Той присъства на една от срещите ни по време на карантината заявявайки, че иска да се концентрираме към създаването на повече футболисти за първия отбор, подобно на Букайо Сака и Емил Смит-Роу. Има и нов девиз – „Силни млади топчии“. Така иска той да обедини всички футболисти в школата, за да бъдат моделирани спрямо няколко определени характеристики.

Една от тези характеристики гласи „добър отборен играч“. Другата е „ефикасен дрибльор“. Идеята е играчът да е бърз на скорост, да има набор от финтове и движения, да му е прилепена топката за крака. Третата и основна характеристика е шампионският манталитет, който е най-труден за изграждане с оглед на различното социално положение на играчите. Последната характеристика включва ирачите да са жадни за знания. Тези характеристики трябва да са заложени в тренировъчния процес, за да може футболистите да израстват според заложения модел на академията.

Англия се утвърди през последните 5-10 години като един от водещите производители на класни таланти в световен мащаб, след като в техния футбол имаше доста сериозна криза в началото на века. Кое доведе то тази рязка промяна в работата на академиите?

Този въпрос е доста комплексен. Едно от основните неща е, че професионалните отбори получават определено субсидиране от футболната лига, според категорията, в която попада клубът. В категория 1, сумата е около 700 хиляди на годишна основа. Идеята е, че винаги има една финансова стабилност, така че там не са засегнати от настоящата икономическа несигурност, например.

На второ място, ключова роля играе изграждането и обучението на треньорите. Футболният съюз създаде план за развитие на футболистите, който е доста дълъг и всеки клуб трябва да се придържа към този план, като естествено някои аспекти може да бъдат променяни. Футболната асоциация организира и доста курсове за обучение на треньори, за да бъдат максимално подготвени специалистите. В последните месеци се организират и различни уебинари с бивши футболисти, в които се дискутира как да се работи с играчи от всяка една позиция по терена, индивидуално. Всеки може да се записва и да изкарва тези курсове, голяма част от които са безплатни.

Не на последно място, чуждестранните специалисти изиграха сериозна роля в подобрението на методите на Острова. Те внесоха различни виждания, например треньорите като Пеп Гуардиола и др. Последните години се залага повече на притежание на топката в сравнение с предишния по-директен стил. Доста академии възприеха този модел.

Имало ли е моменти, в които сте се чудели дали да се отказвате от футболното поприще?

Имал съм лоши моменти. Когато загубиш няколко мача и нещата не се получават е доста трудно. Случва се на всеки, нямам съмнения в това. Когато върнеш хладния си поглед върху нещата обаче осъзнаваш, че си стигнал до определено ниво. Да, нещата никога не са лесни, но трябва да вярваш в способностите си. Не винаги това, което искаш, се случва в момента, в който го искаш. Случва се, когато му е времето.

Вече имате многогодишен стаж в Англия и се катерите по стъпалата на пирамидата. Голямата цел мениджърско място във Висшата лига ли е?

Да, винаги съм си поставял високи цели, които не са невъзможни. Въпрос е на работа и достатъчно време, защото пътят е дълъг. Трябва да набереш достатъчно опит и нужните контакти, за да прогресираш напред. Да се занимавам с мъжки футбол е сред целите ми. В момент съм мениджър на един полупрофесионален отбор и трупам опит всеки ден, за да се подготвя за предизвикателството в професионалния футбол. Знам, че тази възможност ще дойде един ден и искам да се възползвам от нея.

Виждате ли подобрение в работата на родните школи през последните години? Доста чуждестранни треньори изнесоха обучения у нас в последно време..

Едно от нещата, които ми правят впечатление е, че се гледа на първо място победата в мача, а не толкова дали футболистите се развиват. Положително е, че има много нови клубове, които искат да се развиват, например „Национал“. Хубаво е, че има конкуренция, но все още най-добрите футболисти отиват в големите школи, заради фактора престиж и реноме.

През последните години започваме да виждаме доста юноши, които излязоха в чужбина, което значи, че в някаква степен академиите ни работят и изграждат футболисти. Може би ги изграждат до една степен и някъде се губи нишката, за да могат да станат част и от първия отбор в съответните си клубове. До голяма степен обаче ми изглежда, че се работи за класирания и победи, а не за развитието на играчите. Например, в Англия няма класиране до лигата до 16-годишна възраст, именно с цел развитието на играчите. Върху това трябва да се наблегне в България. Темата с финансирането обаче също е на дневен ред, тъй като съм чувал за доста родни академии, в които се изнемогва.

Доста от родните таланти, излизащи в чужбина, не успяват да се справят с изискванията и се връщат скоро след това в България. Може ли ранен трансфер зад граница да има и отрицателен ефект върху кариерата на един състезател?

Разбира се, напълно възможно е. Да излезеш в чужбина на млада възраст, без да знаеш езика и с малко опит, това е все едно да ти се стовари парен чук на главата. Най-силните характери може да се справят. Трябва да си перде, за да успееш. Клубовете първоначално правят какво могат за развитието на играчите, тъй като са инвестирани средства в тях, но идва момент, в който самите играчи си дават сметка, че може да изкарват същите пари и в България, бидейки близо до семейство и приятели. Ако не са възмъжали и израстнали до определена степен, то те ще имат трудности.

Това е аспект, върху който трябва да бъде работено и в академиите. Тези играчи трябва да излизат в дадени моменти в чужбина, на лагери и турнири за известно време, за да успетят какво е чувството и да се еманципират от родителите си. Това е подобно на ученическите лагери едно време, когато всеки отговаря за себе си. Често трудностите в чужбина отказват играчите, защото не виждат смисъл в това.

Бихте ли се върнали някога, за да работите и в нашата родина?

Мислил съм за тази възможност, разбира се. Харесвам България, това е родината ми. За да се върна обаче искам да получа оферта, която да е от амбициозен клуб, който иска да се развива и да има добър проект. Трябва да се даде и време за проекта, тъй като често търпението у нас не е срещано. За мен България не е затворена страница. Имам доста контакти там, особено сред по-младото поколение треньори, които искат да се развиват. Вижда се, че имаме играчи на добро ниво и има накъде да се развиват.

Бихте ли посъветвали Ваши млади колеги да последват примера Ви и да заминат зад граница?

Мисля, че времето, в което живеем, ни предоставя доста възможности. Човек, който иска да се развива, може да го направи, но трябва да си постави реалистични цели и да ги следва, защото ще има хора, които ще му кажат, че няма как да стане. Ако човек е амбициозен обаче, той винаги може да се развива, независимо дали като треньор, кондиционен треньор, анализатор, скаут или друго, възможности има. Живеем в такъв свят, в който информацията е на една ръка разстояние. Нужно е търпение и вяра, за да се получат нещата.

Задава се квалификационен цикъл. Смятате ли, че имаме някакви шансове за добро представяне, с оглед и на тежката група?

Шансове има. Новият селекционер започна да залага на млади момчета и това е бъдещето. Ние имаме доста футболисти зад граница, но не биват викани, защото не е до такава степен развито скаутското звено у нас. Имаме доста деца на емигранти, които вече играят мъжки футбол или тренират в професионални клубове.

Имаме шансове, но когато тези играчи стигнат до националния отбор, то те трябва да се раздават максимално за родината си. Видя се, че имаме качество в последните мачове, но понякога индивидуалните грешки ни костват точките. Имаше моменти, в които играхме доста добре, но не постигнахме резултати. Другото вече е свързано с разработването на стил, който ни подхожда на силните страни, за да може всеки да се представи по най-добрия начин. Оптимист съм и мисля, че националният отбор ще се развие в следващите години.

Смяташ ли, че децата на емигранти дават надежда за бъдещето на родната селекция? Един отбор на Косово, например, е съставен изцяло от подобни емигранти и почти стигна до мач за европейско първенство..

Да, на това трябва да се наблегне в бъдеще. Въпрос е на организация, за да се провери кои деца имат право да играят за България, тъй като се предполага, че част от тези деца вече имат двойно или тройно гражданство. Ще следя с интерес извънредния Конгрес на БФС, за да видя дали ще има промяна в ръководството и каква политика ще се налага. Според мен, правилният метод е да се правят контакти с европейските страни, за да се викат играчи на лагери и да се следи тяхното развитие.

Една от практиката е да се вика играч, за който се знае, че е в чужбина и ако той не се представи добре, то той не бива викан отново. Трябва да се работи с повече информация, да има български представители, които да отговарят за играчите в различните европейски страни, като скаут. Тези представители да имат правомощията да проучат колко български играчи има в професионалните академии. Така ще може да се следят играчите и тяхното развитие.

И за финал – какво си пожелавате в личен и професионален план до края на година?

Пожелавам си да съм жив и здрав, аз и моето семейство. Втората ми цел е да пробия в мъжкия футбол. Работя усърдно върху тази цел и мисля, че с всеки ден се доближавам до нея. Звучи самодоволно, но смятам, че съм близо и усещам, че когато дойде моментът ще се възползвам максимално.