Да откриеш Европа в сърцето си, за да я снимаш: Разказва фоторепортерът Ивайло Илиев

Добре дошъл на родна земя, Ивайло! Как се стигна до това приключение, как тръгна на път по Европа?

Здравейте на всички ваши читатели и благодаря за поканата! Всъщност, както разбирам, явно всяка по-сериозна ситуация или сложно решение в живота идва след една шеговита случка. При мен точно така се получи в края на месец май, когато съвсем случайно попаднах на новината, че и през тази година Европейската комисия организира инициативата DiscoverEU. Кампанията е на Европейския съюз и дава възможност на всички младежи на възраст между 18 и 18 години и 6 месеца, да пътуват из Европа. Идеята е участниците да пътуват предимно с влак и така да опознаят впечатляващите пейзажи на Европа и безкрайното ѝ разнообразие от големи и малки градове. Пътуването дава възможност също така да се запознаеш с други пътешественици като теб, да развиеш своята независимост и самочувствие, да изследваш европейската си идентичност. Всяка година се провеждат два кръга на кандидатстване и Европейският съюз присъжда на избраните участници карти за пътуване. За България са отредени точно 275 билета.

И така толкова неусетно се зачетох, че ми стана наистина интересно какво представлява всичко. Имаше много въпросителни, но едно бе сигурно – трябва задължително да кандидаствам, само сега съм на 18! Явно денят наистина е бил късметлийски и така след около два месеца ми изпратиха имейл, че съм сред печелившите на един от тези билети, който ми дава право да пътувам с влак 7 дни на територията на цяла Европа напълно безплатно.

Доста време не осъзнавах действително, че съм сред печелившите, а и едва ли някой на мое място би свикнал с тази идея. Не след дълго се присъединих в групата на пътуващите по тази инициатива. Поредно намигване на съдбата бе и фактът, че моя приятелка от град Казанлък също е спечелила билет за пътуването. Така вече бях уверен в себе си, че трябва да се впусна в това приключение на цената на всичко – време, средства, страхове от неизвестното, несигурност, но в замяна на това щях да получа приключенско вълнение, невероятен дух и енергия да покорявам нови места, неизвестни досега за мен.

Така дойде началото на септември, когато подготовката за дългото пътешествие постепенно бе започнала, а дните препускаха. Вече бяхме взели решение за дестинациите, които ще видим – Будапеща и Виена. Така на 9-ти септември през нощта се качихме на първия ни влак – Казанлък-София. Няма да скрия и един интересен куриоз – признавам си, че никога досега не бях се качвал на влак. Честно! А сега – 7 дни, всички влакове в цяла Европа! 

Занимаваш се с фотография вече над три години, а Будапеща и Виена са градове, в които има изобилие от места и обекти за снимане. Какво успя да улови обективът ти? Кои места видя?

За краткото време, което бяхме в двата града, преживяхме наистина много – срещнахме се с десетки, да не и със стотици хора, с които разговаряхме. Само за три дни обиколихме тези мултикултурни мегаполиси, които ни пренесоха в паралелна реалност и друг свят, в един различен живот, който ни остави стотици спомени.

Окото ми на фотограф имаше шанса да се насити от пъстротата и уникалността на двете перли на Дунава. Успях да заснема абсолютно всичко - от величествените архитектурни шедьоври до малките улички, изпълнени с много уют и любов.

Тук духът е особен. Тук хората са различни – цветни, спокойни, донякъде студени помежду си, но топли към английската реч на гостите от чужбина. При разговорите с част от тях те ни помагаха, разказваха, разпитваха или просто ни се радваха.

Будапеща за мен е истинската перла на река Дунав. Да кажа, че останах просто очарован от унгарската столица, ще звучи клиширано. Но този град наистина е вълшебно красив и си заслужава всяка една секунда, прекарана в него. Няма да описвам забележителностите поотделно, защото съм сигурен как думите ми няма да стигнат, за да разкажа за красотата и величието на гледките, които успях да видя със собствените си очи. Затова накратко.

Разходихме се с корабче на Hop on, hop off по Дунава, което ни заведе на острова "Маргит" с пеещия фонтан. Хапнахме традиционните за Унгария коминчета (усукано захарно тесто във формата на цилиндър, покрито с шоколадови пръчици и напълнено със сладолед - бел. ред.) и ленгос - това е огромна мекица, отрупана със всевъзможни вкусотии.

Имахме и една интересна история - загубихме се насред центъра. При липсата на батерии и напук на целият ни технологичен арсенал, се прибирахме с хартиена карта до вкъщи. Хартиена карта през 21. век, правилно прочетохте! След това доста се посмяхме на поредното приключение, което ни предложи това пътешествие.

Посетихме Рибарския бастион и втория по големина в Европа парламент, а именно унгарския. Изкачихме Цитаделата и замъка „Буда“, разходихме се по моста „Сечени“, където заснехме и нощни кадри. Влюбихме се в нощна Будапеща... и още, и още.

Признавам си, че трудно бих побрал всички творчески изблици, които ме вдъхновяват да пиша точно за това място, защото сълзите ми от щастие за спомена по едно незабравимо пътешествие вече започват да капят. Няма да ми стигнат и редовете да опиша всичко.

Виена впечатлява със своята необятност и усещане за величие. Романтиката и цветността на австрийската столица ни пренесе в един паралелен свят с усещането за паралелна реалност.

Пристигнахме сутринта след поредно влаково пътешествие от Будапеща дотук. Не бях сигурен дали се возим в самолет първа класа, подвижен петзвезден хотел или във влак - втора класа.

Имахме целия ден на разположение, който ни бе напълно достатъчен да се удивим от архитектурата на "Ратхауса", дворците "Хофбург" и "Белведере", мистичността на катедралите "Сан Стефан" и "Свети Петър", готическото изкуство във Виенската опера и "Албертината", нестандартното в "Къщата на Хундертвасер" и куп други малки и спретнати улички, всяка със своя чар.

Вкусихме от традиционните вурстчета, които хапнахме на главната търговска улица. След това пък погалихме сетивата си с меко капучино и се удивихме от питателния вкус на торта "Сахер", сервирана с бита сметана, в оригиналната сладкарница на едноименния хотел. Всъщност, да се каже хотел, е твърде малко – той е емблема! Емблема на една дълга история за една от най-дългите съдебни битки в историята на Австрия. Тя е именно за автентичността на сладкиша, която мога да ви разказвам с дни. Научихме я лично на място. Разказаха ни и за автентичната рецепта на този ръчно приготвен изумителен десерт, която се съхранява в сейф, а персоналът задължително подписва споразумение за конфиденциалност.

Запознахме се с много нови хора, част от тях цветни и от други краища на света. Срещнахме и не малко българи. Особеният ми журналистически афинитет към историите на сънародниците ни зад граница ме накара да отделя време, за да чуя гласът на тези хора, всеки с различни съдби, минало и бъдеще.

Невероятен беше моментът, в който срещнахме други участници в DiscoverEU! Наистина не повярвахме, че по едно и също време, на едно и също място, ще се запознаем с още късметлии като нас, които опознават Европа, пропътували хиляди километри с влак. Това бяха няколко испански девойки от артучилище в Мадрид, които заедно опознават величията на Виена, а преди нея – Париж.

Ако въобще съществува такова сравнение - Виена или Будапеща избираш?

Хм, определено такова сравнение не е редно да се прави (смее се - бел. ред.). Ако трябва да говоря от лична гледна точка, може би бих предпочел Виена, въпреки че прекарахме повече време в Будапеща. Едва ли бих дал адекватни причини, може би така го усещам по лични впечатления. Някак, културният и естетическият подем в Австрия е по-голям, като че ли величията тук бяха една идея по-изумителни.

А как би описал пътуването си с три думи?

Удивление, невероятен шанс и сбъдната мечта. 

На какво те научи фотографията по принцип?

За скромното време, което съм с фотоапарат в ръка, осъзнах, че фотографията всъщност не е вид наука или нещо, което можеш да седнеш и просто да го научиш чрез учебници. Не! Фотографията не е и просто изкуство, което ти позволява да запечаташ даден момент или спомен.

За мен тя е някаква форма на паралелен живот. Слагайки око зад обектива, през него виждаш нещо, което не може да се види с обикновен поглед. Сякаш там вътре се обрисува нов свят, красив и чаровен по свой си начин. Може би дори нова реалност, една по-красива, по-искрена и по-естествена реалност.

Фотографията ме научи и на любов. Много любов – към хората, към детайлите, към онези малки моменти, заради които живеем и заради които можем истински да кажем, че сме живи. Научи ме и на концентрация, на търпение, за да уловиш правилната стотна от секундата.

Фотографията е нещо, което не се вижда отстрани, тя е чувство, любов, нещо, което се изпитва, а не се изпробва. В нея намирам нещо като слабост. Хората понякога имат доста странно възприемане за фотографите – някой смятат, че просто щракаме и не осъзнават истинската ни мисия.

Фотографията ме научи и на отношение към хората. Покрай професията си се срещам със стотици хора, открих и толкова много нови приятели.

Изпитвам истинско щастие, че отскоро хобито ми започна да се превръща и в професия и така да си изкарвам прехраната с нещото, което обичам да правя най-много.

Снимките или думите имат повече сила според теб?

Като човек, който стои както зад обектива, така и зад микрофона, трудно бих определил кое има по-голяма тежест. Често съчетавам и двете за постигане на максимална обективност и въздействие. А кое има повече сила? Надявам се, думите. Все още имам надежда, че българските медии са силни именно чрез словото, стига то да е наистина свободно изразявано. Не искам да съм прекалено тривиален, но за мен няма по-грубо нарушение от това да спреш за пет часа излъчването на първата по доверие медия на института Rеuters и национална програма от огромна важност за обществото. Важна за самото му съществуване и функциониране като такова.

Впрочем само преди седмица основната новина бе, че 111 години по формалните критерии нашата държава е независима. За 111 години независимост стигнахме до 111-то място по свобода на словото. Независимостта не може да бъде истинска без истинска свобода на словото. За мен тя е основа на демокрацията. Let it be...

Та къде на шега, къде не, в случаи като този снимките имат доста по-голяма сила, изразяват обективност и показват света такъв, какъвто е. Или поне една идея близо до този, в който ни се иска да живеем – идеалистичен, подреден, подобен на този в Будапеща и Виена.

Интервю на Румен Скрински

Снимки: Ивайло Илиев