X
 
 

Е(й)лате* в Израел

3625 1
photo of Е(й)лате* в Израел
Снимка: iStock
*Ейлат е разположен в най-южната част на Израел, в пустинята Негев, на тясната крайбрежна ивица на Червено море.

24 януари – Йерусалим

Да летя за пръв път в живота ми беше предизвикателство. Оттогава насам се опитвах неведнъж да навия мама да летим нанякъде. Това щеше да е първият полет за нея и предвид възрастта, дългогодишния ѝ страх от височини и някои здравословни детайли – треперех да не я повредя, стремейки се да направя живота ѝ по-интересен. За моя приятна изненада – напразно. Почти без следа от притеснение, тя бе значително по-смела от мен и скоро гледаше любопитно през илюминатора. А преди да излетим подобна идея я ужасяваше.

Приключението започна още на летището в Тел Авив, където установих, че телефонът ми не е в мен. На него имах важна информация, без която пътуването и най-вече джобовете ни, щяха да пострадат сериозно. За радост – служителят от „изгубени вещи” каза, че ще направи всичко възможно и скоро ме информира, че джаджата е намерена. Така заради елементарната ми издънка още на старта бяхме с един час назад. Това можеше да се превърне в проблем, тъй като основната цел за първия ден бе Храмовият хълм, който поради особеното си работно време и начина, по който бях изготвил плана за пътуването, можехме да посетим само в деня на кацането, между 12:30 и 13:30 ч. на обяд. За щастие имахме късмет с междуградския автобус и скоро бяхме в Йерусалим.

За да се доберем до Купола на Скалата, се наложи да минем през две проверки на багажа и да отговаряме на разни въпроси. В него, както и в Ал-Акса, не можахме да влезем, тъй като не сме мюсюлмани и не можем да цитираме Корана. Първият е един от най-старите образци на ислямската архитектура и впечатлява с осмоъгълната си форма, сложна декорация и позлатено, макар през средата на 20-ти век, кубе.

Планът предвиждаше след Храмовия хълм да се насочим към дома на Айра, домакинът ни. Това щеше да е първото подобно гостуване за мама. Скритият замисъл на пътуването бе да ѝ покажа какво правя, когато съм сам, как няма нищо кой знае колко страшно и как е ок да отседнеш при някого, когото никога досега не си срещал. Как причината да ни е страх е тъкмо тази, че нещо ни е непознато. От тази гледна точка мисля, че случихме на перфектен домакин, който, освен че направи доста, за да ни накара да се чувстваме вкъщи, подходи с доверие, което би изненадало приятно едни и накарало други да го мислят за луд: човекът просто ни беше оставил ключовете за дома си без никога да ни е виждал. Дори още не се бяхме запознали на живо.

След кратка следобедна почивка се върнахме в стария град, за да направим тура на западната стена (онова, което е останало от Втория храм). Една осма от нея е т.нар. Стена на плача, на която юдеите се молят, а останалите седем осми се намират под земята – заринати от мамелюците преди седемстотин години. Та тъкмо тях разгледахме и научихме за историята им – за отпечатъка, който римляни, византийци, араби и турци са оставили; за начина, по който огромни каменни блокове са били транспортирани; за резервоарите за вода и т.н.

25 януари – Негев: Еин Авдат

С мама се отправихме на първата ѝ разходка из пустиня. Вярно, каменна пустиня, нямаше пясъчни дюни – като в представите на мнозина - но все пак - напълно нов за нея пейзаж.

Скоро навлязохме и в каньона Еин Авдат, през който течеше кльощава рекичка.

Намирахме се в едно от най-подходящите места за внезапно наводнение в страната. Все пак бях проверил прогнозата за времето и всичко изглеждаше като да е наред. Разбира се, на мама този потенциален развой на събитията ѝ бе съвсем бегло и между другото споменат, без да му се придава излишна тежест.

Не ни отне кой знае колко време да прекосим каньона и да стигнем до обратния му край. Оттам насетне предстоеше стръмно изкачване, завършващо с две отвесни метални стълби. Тъкмо стояхме в подножието им, когато отдолу се зададоха мъж на средна възраст и младо момче. Първият се провикна нещо на иврит, а аз казах, че не разбирам. Тогава младежът, който говореше някакъв английски, преведе: „Ако тя успее да се качи до горе, аз ще се върна в армията”. Аз само се изсмях и отвърнах: „Подготвяй се за армията, тогава”. След това те поеха обратно – в посоката, от която с мама бяхме дошли.

За пореден път тя преодоля страха си от високо и скоро гледахме каньона изотгоре. Дъждът, който запръска, беше слаб, но духаше неприятен вятър и нямах желание да стоим под него твърде дълго.

От недалеч намиращия се паркинг поехме към главния път. Когато излязохме на него, от спирката на автобуса ни деляха към три километра и реших да пробвам да стопирам. Вдигнах палец и втората кола, която мина покрай нас, спря. Беше бял пикап. Когато се доближихме и вратата на шофьора се отвори, видях познато лице: мъжът, който не вярваше, че мама ще се справи с металните стълби!

Той и аржентинският му племенник бяха тръгнали за Мицпе Рамон – малко градче на ръба на кратера Рамон, което бе следваща спирка и за нас.

Не след дълго бяхме в Ейлат – най-южният град в Израел. На следващия ден ни чакаше нещо ново и за двама ни.

26 януари – Червено море; Араба

Още преди да заминем с мама, която не може да плува, и която, по нейни думи, не беше влизала във вода от над двайсет години, беше доста резервирана спрямо идеята ми да плуваме с шнорхели в Червено море. Позволих си да я ръчкам това да се случи с аргументите, че не знае какво изпуска, че ще види един напълно нов свят, че няма нищо страшно, че ще има спасителна жилетка и т.н. От хиляда кладенеца вода ѝ извадих. С немалка доза неохота пристъпи към осъществяването и на тази част от пъкления ми план.

Самият аз изпитвах притеснения и вътрешно далеч не бях толкова категоричен, че идеята е добра – най-вече защото не исках да ѝ причинявам стрес, който не би била способна да понесе. Виждах как кратката лекция на инструктора я обърква и обезсърчава вместо да внася спокойствие. Налице бяха и други фактори, които ѝ създаваха допълнително напрежение. Капакът на всичко бяха плавниците, които се очакваше от нея да носи. Аз, с моя смешен опит в плуването, усетих, че идеята не беше добра, но инструкторът настояваше. Рекох си: „Е добре де, човекът знае по-добре от мен, няма да му споря”.

Оказах се прав – мама, която без друго не се справя във водата, сега беше абсолютно некоординирана. Плавниците спъваха движенията ѝ и ги правеха неуправляеми. Същото бях изпитал и аз, когато за пръв път сложих такива преди доста години. Усетих, че нещата отиват на провал и тъкмо, когато бях готов да кажа - „Оставам на плиткото с нея, вървете” (с инструктора имаше двама чехи) – тя ме увери, че няма проблем да я оставя сама край брега и че ще гледа колкото може през маската. Напомних ѝ, че е със спасителна жилетка и няма как да потъне и, с едно на ум, поех навътре.

Чувствах се като Дарт Вейдър в някой от епизодите на Nat Geo Wild. Дишането ми през тръбата звучеше досущ като неговото и единственото, което го прекъсваше беше някое друго „Уау”, което всевъзможните по цвят и форма риби и корали изтръгваха от мен. Гмурках се до около три метра – имах желание, но не и възможност за повече (костюмът, шнорхелът, очилата ме издигаха нагоре; нямах тежести каквито имаше инструкторът и техниката ми е доста куца). На едно място под купчината корали имаше нещо като тунел, затулен с метална решетка. Направих въпросителен знак на инструктора, означаващ „Мога ли да мина отдолу?”. Не можех, разбира се. Ама аз да си питам.

След около половин час се върнахме на плиткото, където мама, уловила се у едно въже, събираше камъчета. Оказа се, че не ѝ е било скучно, че също е видяла немалко риби и че не съжалява. За мен най-важното бе, че, въпреки прибързания ми и прекален ентусиазъм, даде всичко от себе си, за да ми угоди, и не се отказа още на брега, а се опита да влезе навътре.

Към един на обяд хванахме последния за деня автобус за Йерусалим (предстоеше шабат и в следващото денонощие публичният транспорт в страната нямаше да работи). Пътят ни на север следваше долината Араба. Гледката на изток – към Йордания – бе доста любопитна поради специфична игра на светлината, караща  песъчливите и светли на цвят скали на Негев да контрастират на тъмните и с надвиснали над тях облаци планини отвъд границата.

Автор: Ивайло Дончев

***

Ако и вие обичате да пътувате и да откривате нови места и култури, възползвайте се от специалната кредитна карта DSK-Wizz Air, издадена от Банка ДСК. При пазаруване с нея печелите точки - 4 точки за всеки похарчен 1 лев на сайта на Wizz Air и 2 точки за всеки похарчен 1 лев при всички останали търговци ( в супермаркети, молове, ресторанти, бензиностанции и др.).

Предимството е, че по всяко време можете да използвате натрупаните точки за отстъпки при покупка на самолетни билети и други услуги от сайта на Wizz Air. И не само това! Получавате безплатно членство в WIZZ Discount Club, което ви осигурява гарантирани отстъпки за вас и до 5 ваши придружители.

С кредитната карта DSK-Wizz Air ще разполагате със средства навсякъде и по всяко време, а освен това ще се възползвате от специални намаления. Bon Voyage!

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители
missing image
ЛЮБОВЕН хороскоп за 21-22 септември

Овен Романтиката ще бъде водеща сила през този уикенд. Възможно е вълненията ви и емоциите ви да бъдат много силни. Желанието за секс и интимност...