Истанбул – втори опит
Не мога да не мисля за това, когато съм в Истанбул. В Цариград. В града на свети Константин Велики. Някои пророчества предвиждат някой ден този град отново да бъде християнски. Но засега си е все така агарянски и се строят все повече джамии. Видът на джамиите ми действа потискащо. То не е нещо, дето мога да го изразя с думи, да го опиша и анализирам. То е просто усещане за чуждост и неразбраност. Как да разбера човека, който върви гордо напред, а след него на няколко метра щъкат увити в черните си пашкули четири пет създания от женски пол. Те вървят и си гледат в краката. Той крачи отпред и е гордо намусен. Начумерен е. Дали някога се смее на нещо? Дали чувството му за хумор може да бъде разбрано от мен?
Отношението към жените у нас – близо до Афганистан
Българите обичаме да се сравняваме с останалите, като изтъкваме „предимствата си“ и даваме за пример държави, които имат се...
За втори път съм в този град, последният ден на Рамазан е, повечето магазини са затворили, народът е наизлязъл на разходка и по джамиите е пълно с поклонници. Влизам и аз като турист в най-голямата Истанбулска джамия на Сюлейман Великолепни. Свалям си обувките, изморен съм от ходенето, гледам, че други туристи са поседнали на килима и присядам наблизо да си отдъхна от жегата. Зяпам витражите, стъклописите, за които пише Орхан Памук. Имам един любим турски творец – Фатих Акин, режисьорът, който израства в Германия. Докато си размишлявам нещо, пред мен застава едно мюсюлманско семейство. Бащата е уахабит, личи по наличието на брада и липсата на мустаци. Дошъл е някъде от изток на поклонение. От майката се виждат само едни очи. И това е пак много, има и такива, дето и очите им са покрити. Но най-интересно за мен е детенцето.
Нали знаете как малките деца обичат да се кукат, да се закачат със случайни хора. Ако не си някакъв сухар и кисельоч, правиш гримаси на детето и то се смее на глас. Момченцето на уахабита току-що е проходило и още се клатушка неумело. Облечено е съвсем леко, по памперс и потник. Майка му и баща му са с гръб към мен. И то ме гледа и ми се хили. Още не знае, горкото, какво го чака. В момента му е леко на сърцето, зяпа си света и му се кефи. Някой ден обаче усмивката ще изчезне от лицето му. А аз не смея да му се захиля и да му направя гримаса. Не знам как ще реагира татко му. Някакво гяурско псе да закача наследника на трона му... Или бъдещия радикализиран джихадист. Не може майка ти да те прегръща така, а като пораснеш да превъртиш чак толкова много – мисля си.
Излизам от джамията и се разхождам. На един ъгъл продават балък екмек, хляб с риба за 3 лева. Чакам продавачите да ме забележат, млади момчета, забързани, отвсякъде някой ги вика за нещо. И не забелязвам кога до мен се е наредил един старец. Турчин е, има само мустаци и няма брада. Гладко избръснат е, стегнал се е дядото за празника, облякъл си е вехта, но чиста риза. И стои и чака кротко. По едно време единият продавач го регистрира и му задава въпрос. Дядото му рече нещо по-тихо и кимна засрамено, наведе глава. Момчето подвикна нещо на колегата си, оня отговори рязко, момчето взе парче хляб, сложи в него парче риба и го подаде на стареца. Тогава нещо ме стисна за гърлото. Човекът не изглеждаше като просяк. Изглеждаше като обикновен балкански пенсионер. Но нямаше пари да си купи храна. Дояло му се риба и си поиска. Дадоха му без пари. Първо, защото е празник при тях, второ, защото са добри момчета и няма да обеднеят от този жест. Или второто е първо? Така мисля. Мисля, че навсякъде има добри човешки същества. Нали се сещате за онази картинка, дето младият сляп мюсюлманин носи на гръб гърбушкото джудже християнин, единият е краката, другият е очите в тази симбиоза. Въпреки различията във вярата. Така искам да мислим всички. И мюсюлманите трябва да мислят така. Но политическата им доктрина понякога проявява най-лошите си страни.
Продължих разходката си по стария град. И следващото, което видях, беше как русоляво момиче с европейска външност говори на английски възторжено, както само могат да го правят възторжените демократични либерални западняци, с един продавач на кестени с пакистанска външност, мургав и с белезите на културата си. Той ѝ се усмихваше любезно, стрелкаше я със заинтригуван от белотата на кожата и косата ѝ поглед, отговаряше на въпросите й, доколкото съумяваше, а тя продължаваше разпита си. Много ентусиазъм влагаше мулти-култи девойката, за да се убеди, че светът не е чак толкова опасно място и че с тези хора може да се говори. А може и други работи да се правят. Сигурно си пада по мургави. Продавачът на печени кестени нямаше нищо против най-вече по отношения на тези, другите работи. Личеше си, че няма да ѝ прости довечера. Бяха странна гледка.
Три жени са убити - защо не се чува демографът Валери Симеонов?
Миналата седмица показните акции на вицепремиера по икономическата и демографската политика Валери Симеонов продъниха ушите на хората....
А следващата гледка, последната, за която ще ви разкажа, представляваше едно черно расо. Забелязах го отдалече. Православен свещеник. Мотаех се по улиците и нямах намерение да се срещам с него, но и той се мотаеше и след десетина минути се разминахме съвсем близо. Погледът му. За него искам да ви кажа. За този светъл, лек и изпълнен с надежда поглед, който не може да бъде объркан. Погледът на праведния човек. И нямаше да го съзра, ако не го бях поздравил. Предположих, че е руснак или украинец или белорусин, мога да различавам хората бързо. И при разминаването му рекох: „Здравствуйте, батюшка“. Той почти не ме чу в навалицата, но с края на периферното зрение установих, че ме е чул, трепна, вече някъде зад мен, обърнах се, той се обърна, погледна ме по тоя начин, който ми оправи деня и настроението и отговори – здравствуйте. След това вече видът на джамиите не беше толкова депресиращ.
Автор: Николай Фенерски
Николай Фенерски е роден през 1974 г. в Русия. Завършва Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (2000) със специалност "Славянска филология". Публикува стихове и разкази. Автор е на романа "1994" (2015, номиниран за Роман на годината), на есетата "Пролуката" от 2016, на сборника с разкази "Любов, подслон, храна и вода" от 2016, номиниран за Европейската награда за литература. Автор е на сайта и алманаха "Резерват Северозапад". Неговият документален филм "Резерват Северозапад" е в официалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели наградата на публиката в гр. Бургас. Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7. Превежда от словашки език. Живее в Бургас, но сърцето му е останало завинаги в Северозапада.
Вижте всички последни новини от Actualno.com
Редактор:
Евгения Чаушева
Етикети: гледна точка Истанбул Николай Фенерски