Три сита на говоренето за съдебната реформа

1. Кой говори?, 2. Как/какво говори? и 3. Каква отговорност носи за думите си?

Ето ги обяснени накратко:

1. Кой говори?

Съдебната реформа е процес по идентифициране на причините за нарушенията в работата, а не само на симптомите, от които страда съдебната система, и за отстраняването на тези причини или за ограничаване на вредните последствия (симптоми) от тях. Затова по тази тема е редно да говорят хората, познаващи процесите, които се развиват в тази система: съдебни, технически, организационни, нормотворчески, бюджетни, работни и др. Говоренето по тази тема има смисъл да се слуша, ако се извършва от професионалисти, работили и/или работещи с процесите на съдебната система за продължителен период от време, достатъчен, за да я опознаят, напр. 10 години. Добър критерий е, ако тези професионалисти се издържат и хранят семействата си със заетостта си в процесите на съдебната система. Напр. такива могат да са: съдиите, прокурорите, следователите, дознателите (най-вече, но не само, що се отнася до проблематиката на досъдебното производство), юрисконсултите, осъществяващи процесуално представителство, съдебните служители, научните работници, посветили се на изучаване на системата от процеси, особено ако практикуват, адвокатите, включително пенсионираните хора от всички тези групи. Говоренето и информацията, поднесени от хора извън този кръг, следва да задейства първото сито и да изключи или да ограничи възможността им да ви влияят. Най-малкото към поднесената от хора извън този кръг информация следва да се отнесете със здравословна доза подозрение. Някои от групите професионалисти, изброени по-горе, умишлено няма да говорят за съдебната система и намаляването на нейните несъвършенства, за да защитят кариерата си, спокойствието си или други ценности, които са им по-важни, или пък това, което ще кажат в доклади и професионални комуникации от формален и неформален тип, ще остане затворено в институционалните граници. Затова, уви, говоренето в неподходящо голяма степен е изоставено в ръцете на други групи хора: политици, експерти от неправителствени организации, журналисти, и др. от които се очаква да направляват общественото мнение и нагласи по отговорен начин. Това ще рече по начин, че говореното им да успява да преодолее второто сито, и че ще могат да понесат отговорност за думите, за прогнозите и пр., но за това – в третото сито.

2. Как/какво говори?

Разговорът за съдебната система е и следва да бъде по същество разговор скучен, технически, непривлекателен за страничния наблюдател, който познава малко или не познава процесите в тази система. Затова напр. ако говоренето: 1) изпада в крайности, 2) е построено така, че да предизвиква емоции вместо логични заключения, 3) е фокусирано върху симптомите вместо върху причините, 4) е насочено срещу конкретни лица, 5) е насочено срещу институция (да речем общо оплюване на съда или на прокуратурата), 6) е излишно генерализирано, 7) се позовава на конкретни дела, по които няма влезли в сила съдебни актове, за да обоснове налагането на определени последици или промени в правилата в общ план, и др. под., е редно да си го спестите, за да не ви образува нерви.

Съжалявам, ако ви разочаровам, обаче много е трудно в медийната среда да се намери разговор за съдебната система, в който да се идентифицира причина/проблем, вместо симптом. Ето някои примери. "Правосъдието е бавно" (неточно обобщение) е разпространен в някои съдилища и по някои видове дела симптом, но прекомерната професионална натовареност е една от причините за това. Затова редно е да се говори за облекчаване натовареността на съдиите и/или прокурорите въз основата на обективен критерий, приложим за всички. Друг пример за манипулиращо говорене е "прокуратурата/ спецпрокуратурата/ спецсъдът е бухалка" (едновременно плюене по институцията и известна доза истина, облечена да звучи като съвършена глупост). Интересен нюанс е липсата на каквато и да било критика към Европейската прокуратура, която постоянно с действията си засяга правата на привлечените под отговорност лица. Простете, разбира се, но наказателното правосъдие, инициирано от прокуратурата, се изразява в това на привлечените да отговарят лица да им бъде нанесен законооснован удар, който се изразява в ограничаване на правата им. Каквото и да правите прокуратурата, където и да я поставите, работата ѝ ще е да иска да ви захапе за крачола, ако намери, че сте нарушили закона, и да иска от съда да я подкрепи, който го прави в над 90% от делата. Типичен пример също е фокусирането на говоренето за съдебната власт върху прокуратурата и наказателното правосъдие, което е най-вероятно между 5 и 10 процента от общото правосъдие. Чуете ли разговорът да се върти само около това, дръпнете се настрани или сменете канала. Само като контрапункт ще ви споделя, че със закриването на специализираните органи за наказателно правосъдие става поне 28 пъти по-трудно да опазите безкрайно чувствителната информация, с която те работеха. Някои от читателите дори няма да разберат какво имам предвид именно с това число. Друг типичен пример за неразбиране на процесите в правораздаването е искането да се въведе съдебен контрол върху всички актове на прокуратурата, включително върху отказите да се образува досъдебно производство. Това искане е тежко несъстоятелно, опасно и вредно за обществото.

3. Каква отговорност носи за думите си?

Никаква. Това е обичайният, да не кажа стопроцентовият, случай с говоренето за съдебната система. А трябва да има някаква. Убеден съм, че който получава думата да говори за проблемите в нея и за решаването им, и приказва врели-некипели, следва като санкция да бъде ограничен от говоренето по тази тема и без това така наболяла за обществото ни. Под това разбирам дадената медия, която е дала път на такова говорене, да има стандарти, за да е в състояние да го разпознае и да го блокира от трибуната си занапред – поведение, което би било добре да се възприеме и от останалите медии, узнали за съответната медийна изява. Разбирам усилията на журналистите да приведат темата от професионалния разговор в популярния език и да я направят, когато успеят, център на вниманието на публиката. Всеки журналист е свободен да ангажира вниманието на публиката с продукта си, включително като развива темата за проблемите на съдебната система и за решаването им или за облекчаването им. Но на журналистите се пада ролята да отсяват желаещите да говорят по темата, начина им на говорене, и да имат куража да приложат неблагоприятните последици на отнемането на или на недопускането до думата спрямо манипулаторите в говоренето за съдебната власт. Журналистите са в много незавидно положение и в много тежка битка в тази област. Стискам им палци и им съчувствам.

Разбира се, животът е огромен и е напълно възможно някой, който не познава процесите в съдебната система, да достигне до идея, полезна за нея и да понесе риска от отговорност, правейки го. Възможно е също някой, който познава процесите в съдебната система, да прокара идея, вредна за нея, без да носи отговорност. Нормалното русло би означавало хората с познания, без да се страхуват за кариерата си и въобще за себе си, да са в състояние да генерират и внедрят идеите и решенията, които да подобрят работата на съдебната система, съзнавайки и носейки отговорността за това. Какъв е шансът да се случат тези неща и в каква пропорция се случват те сега всеки следва да прецени за себе си.

Междувременно, защитавайте правото на всеки, особено на журналистите, да се изразяват свободно и според разбиранията и съвестта си, включително относно съдебната система, но не забравяйте да пресявате информацията по темата за съдебната власт: 1. Кой говори? 2. Как/Какво говори? 3. Каква отговорност носи за думите си?

Автор: Божидар Янушев - адвокат, управляващ съдружник в адвокатско дружество "Йорданов и Янушев"