Великобритания постепенно се отказва от стадния имунитет, но загуби безценно време

Британските власти, вероятно решили, че отцепването от Европа по някакъв начин трябва да се продължи и като медицински подход, изгубиха прекалено дълго време, в което да опитат нещо различно. Докато цяла Европа организираше строга изолация, Борис Джонсън предпочете половинчато да се довери на хазартната и критикувана от Световната здравна организация идея за стаден имунитет, която стресна и Франция. Според тази идея общественият живот трябваше да продължи сравнително необезпокояван, докато карантина има само за възрастните, за да може здравите да прекарат вируса и постепенно да изградят имунитет срещу него. Сходна теза има и трупащият все по-голяма и основана на скептицизма популярност д-р Атанас Мангъров, който твърди, че китайският Ухан се е справил със заразата не толкова заради изолацията, колкото заради това, че много хора са преболедували коронавируса и в момента той просто е спрял да има носители. В този смисъл и мерките, вземани по цял свят, твърди се в идеята за стадния имунитет, са безумна глобална илюзия, която не разбира добре епидемологичните стадии и реакцията на човешкия организъм към тях.

Всичко това щеше да звучи твърде убедително, ако Великобритания внезапно не се бе отказала да следва този курс. Борис Джонсън в крайна сметка реши да затвори училищата и да стартира същите мерки, които извършиха останалите държави от ЕС. Само че заради оптимистичната теория на стадния имунитет изгуби цяла седмица в призива Keep Calm, докато заразените на Острова растяха със същата сила като в Германия. А това означава и че хлабавата седмица без изолация в бъдеще ще се материализира в много повече заразени, отколкото биха били в случай на самозатваряне. 

Какви са критиките на медиците към идеята за стадния имунитет?

Първо и може би най-очевидно: и да бъде изграден той, броят на жертвите ще бъде огромен. Това колко хора умират от коронавирус зависи не само от мощта на вируса и тяхното състояние, а от това дали болниците са достатъчно добре преструктурирани, за да посрещнат наплива от пациентите си. Една от причините за високата смъртност в Италия бе именно липсата на време на болниците да се снабдят с достатъчна база, която да посреща хората в нужда. Ако една държава просто даде време на вируса да развива експоненциалния си растеж, това би означавало тя да е подготвена и да приеме геометрично нахлуващите в болници пациенти. Никоя държава обаче не е подготвена за това, понеже всички болници са подготвени за общо взето повтарящ се и предвидим през годините брой болни от пневмония, а не за няколко пъти по-високия брой пациенти, които развиха заболяването заради коронавируса.

Второ: Идеята за стаден имунитет почти винаги е свързана с употребяването на ваксини. Тоест, необходимо е много голям брой хора да са ваксинирани, за да може ваксината им да потушава избухливия растеж на заболяването. За коронавируса обача няма ваксини и излагането на цялото население на свободно заразяване всъщност е крайно рисков опит за стаден имунитет, тъй като в повечето случаи той е комбинация от инфекция и ваксина, а не единствено на инфекция. Освен всичко са потвърдени случаи на хора, които се разболяват отново от коронавирус, въпреки че са го прекарали; тоест, никой все още не познава вирусът достатъчно добре, за да се рискува с подобна тактика. 

Трето: Стадният имунитет е тъкмо обратното на хуманните достижения на човечеството. Той стъпва много повече на дарвинизма и "оцеляването на най-силните", принцип, който е в конфликт с болничната грижа въобще, с това, че ако може да се направи всичко за удължаването на възрастните и болните, то трябва да се направи. 

Четвъртото обаче е най-важно: ако бе възможно тази идея да се привнесе като алтернативна на глобалната стратегия за изолация, то нямаше Великобритания и постепенно Щатите - двете сили, които даваха първоначална заявка, че ще я последват, да започнат да се отказват от нея. 

Какво предстои да се случи там? Допуснаха ли фатална грешка Тръмп и Борис Джонсън със забавянето си? Тепърва ще видим. Дано не е със скрити през пръсти очи.

 

Автор: Райко Байчев