Бог високо, РЗИ далеко

Мога смело да го заявя, като човек, който е на финала на карантината си -  COVID-19 съществува и е гаден много повече, отколкото можем да си го представим.

Гаден е заради всички объркващи симптоми, които те изненадват всеки ден. Заради подвеждащото им отслабване, и завръщане с нова по-голяма сила, ден по-късно. Гаден е заради страха за близките ти, за родителите. Най-гаден е обаче заради липсата на каквото и да е спокойствие и подкрепа. Ти си сам! Държавата и институциите, на които е делегирано да се грижат за болните, просто ги няма.

Тази липса се усеща още след като те връхлетят първите симптоми. Как да направиш тест? Ако решиш да потърсиш медицинска помощ на осигурените от държавата места, си гарантираш чакане с часове. Без значение колко е студено, как се чувстваш – стоиш на една безкрайна опашка и трябва да чакаш, за да разбереш болен ли си изобщо. Спестих си го! Реших, че ще си платя теста в частна лаборатория не защото имах едни 100 лв. за изхвърляне, а защото нямах сили да стоя на опашка, подобна на тези за салам през 90-те години на миналия век.

Резултатът не ме изненада. Положителен. А сега какво? Препоръчаха ми сама да се свържа с РЗИ, за да се задвижи машината. Направих го. Кисела дама ме разпита за контактните с мен лица и ми каза, че в следващите 14 дни трябвало да си остана вкъщи. Някой ден ще получа и предписанието за карантина. Кой? Не стана ясно. Обяснението – много били натоварени. "Разбираемо при над 1000 заразени на ден в София", успокоявам се аз и започвам да чакам.

Стъпка 2: Получавам наставления по телефона как да се лекувам. Трудно намирам лекарствата. Почти невъзможно, но успявам. Осъзнавам, че отдавам това постижение на дозата си късмет и упоритостта на близките ми. Удовлетворена от щастието да си набавя спасителните хапчета, започвам да чакам.

Два дни по-късно инспектор от РЗИ звъни и ми казва, че трябва да изляза, за да получа предписанието за карантина за мен и семейството ми. Общо четирима сме. Да, но предписанията са само 3. За сина ми няма издадено. Питам защо. Отговорът се изразява в просто вдигане на рамене. Приемам и това и отново си повтарям: "Натоварени са, разбираемо е!".

30 минути след като под карантина е трябвало да напусна дома си, по нареждане на инспектор от РЗИ, получавам ново обаждане. Този път от друг инспектор. Той носи липсващото четвърто предписание, което отново по неясни причини е било връчено на него. Процедурата се повтаря – излизам от вкъщи, връчва ми се документа. "Натоварени са", като мантра си повтарям на ум и преглъщам и това.

Следващите дни минават между страха, задуха и сърцебиенето. И мисълта, примесена с молба: "Ако може само да ми се размине болницата". Най-човешката молба, с оглед на ежедневната лавина, която ни удря за поредния пропуск в системата, за болни, които чакат линейки с часове и умират на стълбите на болниците. Състоянието ми продължава да се следи по телефона. Получавам предписание и за нови лекарства, за които близките ми обикалят аптека след аптека, докато ги намерят. Но от екрана министърът ме уверява: "Няма недостиг на лекарства". А ти виждаш друго. На кое да вярваш?

Ден 11-ти. Пристъпите на задух са все по-редки, сърцебиенето намалява и май тази сутрин усетих слабо вкуса на пастата си за зъби. УРА! Победих я гадината. В ранния следобед, телефонът ми звъни - инспектор от РЗИ. “Обаждат се, за да проверят, спазвам ли карантина”, мисля си аз. От начина, по който започва разговора ни обаче, разбирам, че нещо не е наред. Плахо обяснявам, че 10-дневната карантина на мъжа ми и децата вече е изтекла, спрямо предписанието, което съм получила от тях. Отсреща настава мълчание. След това идва гневен коментар: "Ама как така? Вие вече имате предписание? Е на мен сте ми подадена да установя контактните ви лица, за да ви издадем такова". Този път млъквам аз, обяснявам, че съм се обадила, разпитана съм и съм посетена лично не от един, а от ДВАМА представители на РЗИ, които са ми донесли заветните документи. "АААА.... вие сте се обадили. Значи сте с връзки. Еми добре, аз нямам работа с вас". И връзката прекъсва. Гледам с недоумение.  Защо, мам.. му според дамата от РЗИ съм с връзки? Може би, защото съм звъннала доброволно на посочени от тях телефони и съм съобщила, че имам положителен PCR тест или защото доброволно се поставих в изолация, още преди да излезе резултата от лабораторията.

Ден 14-ти. Карантината ми изтича. Според последните промени в закона от утре съм  здрав и свободен човек, въпреки че част от симптомите ми не са отшумели. Въпреки това ще си направя PCR, защото не искам да застрашавам никого. Въпреки че по закон това не е необходимо. Въпреки че дори и да е положителен, нямам право на нов болничен. Няма конкретен отговор какво ще последва, ако наистина е така. Усещането за безумно въртене в един омагьосан кръг от кратерии в системата обаче се усилва. Все повече и повече.

Осем месеца след избухването на епидемията, хаосът е по-голям отвсякога. Нямам отговор кой е виновен, че ценното време, в което гадинката се беше оттеглила, беше проспано. Че сега институциите просто си прехвърлят топката, докато болните  просто се опитват да оцелеят. Но сами!  И НЕ... оправданието "Натоварени са" не е достатъчно. Истината е, че ние просто сме безпомощни. И настоящият почти пълен локдаун няма да промени това.

Автор: Вероника Чанева