Земя като една човешка длан - и също толкова празна

Драматично е положението и с продължителността на живота у нас. Средната продължителност за периода 2019 - 2021 г. е 73.6 години. Спрямо предходния период - 2018 - 2020 е намаляла с 1 година.

Не по-малко тревожно е, че според данните на НСИ през миналата година всички области са имали отрицателен естествен прираст. Това ще рече, че отлетелите към вечността са били повече от новородените. Забележете - всички области. Първенец е Видинска, следвана от Монтана и Габрово. И няма нужда човек да е експерт, за да прозре, че скоро тези обезлюдяващи се райони ще се превърнат в зони с призрачни села и градове, с празни къщи и буренясали улици.

А в цели 24 области (от общо 28) населението е намаляло с повече от 10 на 1000 души. Освен че е плашещо, това е и вбесяващо, защото причините са комплексни. Нито е само Ковидът или другите болести, нито е само миграцията в чужбина. Причините са икономически и всички ние отлично знаем това.

В България са малко семействата, които могат да си позволят повече от две деца. А и все по-малко стават хората, които искат семейство и деца, защото това може да се окаже непосилна отговорност. Финансовото бреме на оцеляването, несигурността и лошото държавно управление най-вече лишават българина от нещо, което му е било присъщо векове наред - многобройна челяд.

И друг любопитен детайл има в иначе сухата статистика - с най-малки коефициенти на отрицателен естествен прираст, тоест най-добре, са областите София, Сливен и Варна. Ако за Сливен нещата опират до етнически състав, то за София и Варна причината е чисто икономическа.

Тази концентрация на населението в градове-мегаполиси е убийствена. И в преносен, и в буквален смисъл. Малките населени места умират, стопяват се, изчезват. Към повечето от тях няма пътища, за влакове да не говорим. Няма влакове. Детски градини и училища пустеят от години. Кой е виновен? Който е управлявал държавата, естествено. Да управляваш не е проста работа, колкото и да ни уверяват, че и ние сме прости, и те са прости и така нататък.

Ако имахме нормално управление, щяхме да имаме път и влак до всяка точка. Щяхме да имаме преференции, но реални, за бизнес развитие в икономически слаби райони. И не на последно място - щяхме отдавна да сме направили нужното, та в тези райони приоритетно да се вливат пари. Не под формата на стадиони в села със стотина жители, не! А под формата на проектно финансирано производство, което да дава поминък.

Ако в държавното управление има нещо, граничещо с престъпление, това е точно занемаряването на регионите. Всичко друго е поправимо - къде чрез разследвания на грабежите, къде чрез реформи. Но как да заселиш хора някъде, където от десетилетия вече няма работа? Как да възкресиш стотици застинали във времето селища с по неколцина жители?

Впрочем, като ниво на раждаемост съвсем не сме последни в Европа. По данни на Евростат коефициентът на раждаемост за ЕС през 2020 г. е 9.1%. Дори да не е белег за висок стандарт, високата раждаемост е страхотна база за развитието на всяка страна. Без нея държавата си загива и всяка решава този въпрос по своему: Великобритания - с потенциала на бившите си колонии, Германия - с максимална отвореност на трудовия си пазар, Испания - с либерализиран режим за заселване, Франция - с икономически бонуси за семействата. Ето, Ирландия, например, има най-високо равнище на раждаемост сред европейските страни - 11.2%. След нея са Кипър, Франция и Швеция. Ние сме по средата, а на опашката е Италия. Тоест, не е като да нямаме раждаемост - имаме, но къде отиват после тези деца? Когато пораснат достатъчно, просто си хващат пътя към чужбина.

И колкото и да виним Ковида за черната статистика, догодина няма да имаме по-добри цифри. Населението намалява, защото с всяка нова реколта властници расте тяхната лакомия и неумение да управляват. За политиците, за партиите и за нищо-не-правещите чиновници винаги има пари, и то - все повече. За майки, старци и болни - все по-малко. Ако така продължават нещата в хубавата ни татковина, която поетът оприличи на една човешка длан, тя скоро ще бъде и също толкова празна.

Автор: Стефан Стефанов