Девет години от смъртта на Константин Павлов

Целият живот и целият творчески път на Константин Павлов потвърждават думите на Уилям Фокнър: „Писателят няма нужда от икономическа свобода. Всичко, което му трябва, е писалка и хартия. Аз не знам някога да е било написано нещо свястно в резултат на голямо парично дарение. Истинският писател никога не се обръща към фондове. Той е прекалено зает с писането си… Хората се боят да установят просто колко бедност и мизерия могат да понесат. Те се боят да разберат колко твърди и устойчиви могат да бъдат. Нищо не може да унищожи добрия писател. Единственото, което може да съкруши истинския творец, е смъртта. Добрите писатели нямат време да се занимават с успех или забогатяване“.

Както и да ги наричаме: максими или афоризми, опити или изповеди, изречения, наблюдения и пр., ЗАПИСКИТЕ на Константин Павлов – вече наречени от него именно така! – са не толкова смайващи със своята дълбочина и простота прозрения, нито пък акробатични „автокоментарии“ на художествените му текстове, колкото цели самостоятелни стихотворения и поеми. С тях поетът като че ли изобретява свой нов жанр, свой нов шифър – и към тайнствената природа на собственото си творчество, и към всичко онова, което ни заобикаля и съпътства – Време и Слово, Дух и Памет, Вина и Възмездие.

•••

Дали съм лош, или добър? Аз съм толкова лош, колкото майка ми ме е родила. И съм толкова добър, колкото времето ме е направило.

•••

Роден съм на 2 април 1933 г. в с. Попово (после Витошко, преди – Чекàло; в момента и отдавна – дъно на язовир „Студена“), Пернишко.

Засега това е достатъчно – нямам намерение да пиша хронологическа биография, а само разбъркани откъси, наблюдения, мисли, преживявания. Убеден съм, че тези отделни частици живот, ако бъдат искрени и точни, самички (след това) ще се подредят по такъв начин, та цялостната картина няма да загуби логиката си като възприятие за един индивидуален живот в едно конкретно време. С хората около мен, естествено. През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм (без да направят справката, че поемата ми „Петима старци“ е написана няколко години – и отпечатана също по-рано – преди „Сто години самота“ например). Без да обсъждам факта, че моята поема е по-добра (толкова пъти поне, колкото е цифрата в романа на Маркес). На такива хора, ако им покажеш новоизгряваща звезда, те ще ти отвърнат: „Виждали сме звезди, тази прилича на другите звезди“. Прилича. Вярно е, че прилича. Не претендирам да съм звезда, но все пак съм светулка. „Виждали сме светулки.“ Виждали сте, знам. Да се открие приликата между две светулки (или звезди), е много по-лесно (и по-мързеливо), отколкото разликата между две светулки. Знам, че е нужна грамотност, за да видиш приликата между явленията, но двойно по-голяма грамотност (и обезателно талант!) е нужна да откриеш разликите, сиреч спецификата (оригиналността) на отделния талант. Иначе целият културен процес може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата между маймуната и човека, но никога няма да забележат разликата – не разликата между маймуната и човека, а разликата между отделните хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: „Такъв човек изобщо не съществува!“. Обявиха ме за зрителна измама. Като оня шоп, дето за пръв път влязъл в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: „Това не може да бъде!“. Сега пък се оказва, че разликата между магаре и жираф е прекалено драстична. Край. Навлязох в друга тема. Все пак защо тогава искаха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не вярват в призраци?

•••

В нашия род има прокълнати хора. Аз като интелектуалец (също прокълнат) трябва да нося своето и проклятието на прокълнатите, правейки се, че не играя хорото на самосъжалението (макар да жаля всичките и дори себе си).

•••

Убиват хора, а след това ги реабилитират. А? Как ви се струва? Ама няма дори помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, защото е разпродажба на трупа за нови (и по-гнусни) цели.

•••

Човекът е най-неблагодарният син на природата. Той не възвръща, той само отнема.

Единствената полза за природата е личният му труп като възвръщаемост на малко белтъчини и минерали.

•••

Има перпетуум мобиле – това е животът и смъртта, – без да се прекъсва процесът.

Поне досега. Естествен ритъм на перпетуум мобиле.

В тази идея ние конкурираме (безпомощно) кръговрата

•••

… Ще сложа всички планини, реки, небе, поляни, езера в един шейкър. Ще разклатя хубаво шейкъра и ще го изсипя отново. Ако нещата имат спомен за себе си, всяко ще застане там, където е било.

•••

Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оцелели? Но съществува друг въпрос: „Дали сме оцелели?“.

•••

Пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е твърде дълъг. Но обратният път може да бъде изминат за мигове.

•••

Смъртта – това е изключително преживяване. Но предвкусването за смъртта превъзхожда като усещане всички други съблазни.

•••

Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува „обективно“.

•••

Съпричастие. Тази дума още не е изхабена от прекалена употреба. Но аз съм убеден, че думите не се изхабяват толкова от честото им повтаряне, а от изпразването на реалното им съдържание или още по-лошо – от спекулативната подмяна на истината, която съдържат в себе си. Сигурен съм, че вавилонското смешение на езиците не е предизвикано от фонетична промяна на думите, а именно от промяната на смисловото им съдържание. В такива случаи, ако поискаш хляб, може да получиш секира, колкото и правилно да си формулирал молбата си.

•••

Все пак вярвам ли в човешкото Съпричастие? Да, аз вярвам в Съпричастието, така както вярвам в Халеевата комета, но човек трябва да преживее поне 80 години, за да я види с очите си.

•••

Истина – Правда. Правдата е по-обемна от Истината. Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, но заедно с това и моралните условия за поведението на Истината, без които Истината би се превърнала в своя антипод.

Истината е компютърна категория. Правдата – човешка.

•••

Девиз? Само простаците имат девизи. Нормалните хора имат мисли.

•••

Мен ме изключиха от живота (а аз бях действен тип), болката ме превърна в съзерцател и – парадоксално – тогава видях живота, така го видях, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се превърна в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, създават четири очи.

•••

Истинският творец не е аристократ, не е господар – той е слуга на самия... себе си.

•••

„Коста трябва да бъде заземен.“ (Постоянните позиви в киното.) Хората овладяват.

Космоса, те говорят за заземяване. (Сталиновата версия за Антей.) Те обединиха своите парапсихологически усилия, та заземиха и Гагарин завинаги.

•••

Право да грешат имат само виртуозите.

•••

Постоянно се говори, че човек трябва да има точна оценка за себе си. Как да я има? Ако е глупак, как ще каже: „Аз съм глупак“? Нали той е толкова глупав, че не може да разбере, че е глупав (да приемем, че има високи нравствени качества и че е готов да си признае, ако имаше акъл да схване какво трябва да си признае). Един глупак не може да признае: „Е, тук сбърках“. Ами той бърка постоянно. Горното може да си го позволи само умен човек – и гарантиран с успехи, – та признанието да не му навреди.

•••

Пътят до една идея, до една мисъл дори, винаги е кървав. Ето какво правя аз: щом постигна идеята, веднага я разрушавам (чрез хумор обикновено). По този начин предпазвам себе си от мания за пророчество и предупреждавам читателя – че може да съм лъжепророк. Моят адрес до читателя: виж ми кървавия път, това е достатъчно, това е честно. В идейния резултат може да съм сбъркал, да бъда критичен. Така си представям честното изкуство, честния човек въобще.

•••

Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.

•••

Сега съм на 51 години (и съответните там месеци). Чувствам се работлив и можещ до болезненост. Това не е постоянното ми състояние.

•••

Приемам всякакъв вид страх у хората – от абстрактния до конкретния ужас, но не приемам (отвращавам се) от пресметнатия страх, който на всичко отгоре носи облаги.

•••

Често пъти журналистите питат: „Ако трябваше да започнете отново, как щяхте да преживеете живота си?“.

Повечето отговори са: „По същия начин“. В никакъв случай по същия начин. При положение, че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия начин. Бих живял много по-достойно, по-интензивно, с повече действие, с повече кураж... Щях да си избирам много по-внимателно приятелите, много по-малко хора щях да допускам – половината се оказаха доносници... Знам вече правилата на играта, т.е. знам как те нарушават правилата... Това животно, което ме е плашило, ако живея повторно, ще го превърна в мишка. Досега бяха разменени ролите просто защото не съм знаел каква мишка е.

•••

Една сгрешена формула може да деформира даден технически процес, но за кратко време; обаче една грешно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим ефект. А пък на тоя свят с нищо не се така злоупотребява, както с думите.

•••

Когато бях млад, си задавах много въпроси – умни, много дълбоки, много сложни въпроси. Отговарях им с лекота. Сега си задавам съвсем прости въпроси; като например: „Как трябва да живее човек?“. И ми е трудно да намеря еднозначно решение.

•••

Щастлив съм, че имам много искрени приятели сред младите хора. И то – приятелство на равностойни начала – нито аз се вдетинявам, за да залича възрастовата разлика, нито те си посребряват мислите и брадите, за да изглеждат по-мъдри. Значи: възможни са достойни отношения между поколенията, без това да бъде фалшив договор за ненападение. Само страхливците от различните поколения воюват помежду си, изтъквайки лъжливите приоритети на съответните възрасти. Интуицията на младите добре компенсира прословутия жизнен опит на по-възрастните. Всичко в крайна сметка опира до качествата на духа.

•••

Всяко време крие своите опасности за твореца. Художникът не бива да позволява прекаления диктат на времето. Ако времето те манипулира, в същата степен и ти трябва да го манипулираш. Не успееш ли да слееш в едно сегашното, миналото и бъдещето, нямаш големи шансове да останеш…

•••

Чувствам се като Нещо, което, дирейки верния ход на Времето, е попаднало в лудница за часовници. Параноични часовници. Всеки с претенциите, че не отмерва, а диктува хода на Времето, че е самото Време. Тиктакат, цъкат – въртят се в посока НА и обратна на Божията посока. Някои само с една стрелка (пострадал часовник, сиреч). мразят се помежду си, клеветят се (все в името на Времето), звънтят истерично, бият камбанки, кукуригат, кукат, самонавиват се. Страшно е, Господи. И – весело. Но страшни (и тъжни, о, Боже) са спрелите часовници тоже, които сьс зловещите си 12 мъртви оченца на еднооки апостоли искат да внушат, че са мавзолеят на Времето; и възприемат всеки милостив жест да поправиш ръждясалите им пружини или да измиеш оченцата върху циферблата като посегателство към Вечното Време на тяхното Отминало Битие. Не стават дори за музей – нямат достойнство за историчност, за експонати не ги бива.

А пясъчните часовници? Половин век сипеха песъчинки в едната сфера. Сега – обратно. Същият пясък.

Господи (пак се обръщам към Тебе), дай шанс на ненормалните часовници – приеми ги в Своята работилница, поправи ги. А докато Ти ги поправяш, нека Нормалните хора чуят Нормалния ход на Нормалното Време. „И нека моето тиктакане пресекне. Ако пречи.“ (Цитирам ужким себе си.)

П. П.

Ако си преценил (Господи), че Времето също е ненормално – прибери си Него.

С другарски поздрав: К. Павлов – часовник.

Втори послепис.

Щях да забравя, Господи: какво мислиш за Христофор Събев (За Максим – знам.)?

•••

Странно е, че на мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр,). Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота – и винаги можех по тази романтична струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да се усетя...

•••

Винаги съм бил изненадван, когато съм чувал хули и забрани. Особено когато литературният момент се превърна в една генерална забрана. Да не ми се дава работа, да бъда притиснат. Даже беше употребен изразът „пълна икономическа блокада“ за мен от един министър, сякаш съм ембаргова държава. Бил съм обвиняван в патология, в шизофрения, наричаха ме враг, черногледец – само заради това, че имах лъчезарно-невинна маска. Не съм спазвал правилата на играта, но аз не съм знаел, че има такива правила. Понякога човек е много глупав за отделни области от живота... Сега – знам.

•••

От физическата болка нямам страх... Но ме е страх от унижението, насочено към мен и в което аз бих могъл да участвам, без да съзнавам, да се превърна в предател на самия себе си...

•••

Мен от хиляди неща ме е срам – от жест, от фалшива усмивка, някога съм постъпил несправедливо, някога съм се подигравал някому, а не е трябвало да се подигравам, трябвало е да разбера човека, не е било време за шеги...

Озлобявал съм се – неправомерно и с неточен адрес, защото се натрупва енергия – зла, у човека и невинаги се насочва към този, който я предизвиква. Често пъти става един разпилян огън, от който невинни могат да пострадат...

Десетки неща се натрупват в човек, когато е достатъчно изморен, когато инстинктът му за съхранение започне да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични усещания и започва да се себеупреква.

Самото себеупрекване е вече един аванс за онези, които смяташ за несправедливи, некоректни...

•••

Сега се появяват хора с по 20, по 30 години по-млади от мен, които са открили нещичко по собствен път. Това са приятелствата, които най-много ценя, защото са абсолютно чисти, никаква сметка не се намесва. Защото аз съм не само никой, но съм и неудобен приятел във всяко отношение. И това са нещата, в които вярвам. Аз си представям нещо като абстрактно същество, което в различни моменти придобива различни форми... То е нещо като надежда, като пазител на кодова памет, на генетическо добро, и в различни периоди, в различни свои прояви то понякога се появява като изкуство, понякога – като човек... Понякога това същество става много голямо и върви към понятия като нация, народ, добро... Понякога става много мъничко, но съществува. може би това е разликата между народ, история, надежда и тълпата, сборището. Тълпата не е само понятие, тя е действаща категория. Тя е нещо много опасно и много гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, опасен заместител, сурогат на истинските стойности...

•••

Не обичам думата дисидент. Струва ми се, че съдържанието ѝ е доста бедно. „Дисидент“ ме отблъсква с това, че възприемам думата като голо отрицание на нещо. Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.

•••

Искам да кажа на всички – запушете си ушите, ако разберете, че някой се опитва да прави послания.

•••

Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с колективна лудост.

•••

Мислещите хора (хората на духа) се тревожат от трагичното развитие на обществото. „Апелите“ отправят съмнителни политици, на които бе подарена властта, а те си останаха безплодна опозиция. Искат подло да прехвърлят вината си върху малцината умни, чувствителни, мислещи хора, наричани полупрезрително интелектуалци. Същите тия умове, които бяха изхвърлени извън политическия терен от люде с по-примитивна енергия и по-силни гласни струни. Кариеристите кресльовци надават познатия вик: „Бийте интелектуалците (талантливите, умните, оклеветените). Те ни предадоха!“. Не, господа. Пред Арбитража на Страшния съд вие ще се явите с подправени досиета и протоколи от Народното събрание. А клеветените от вас – със симфонии, картини, поеми... Па нека Бог отсъди чия от двете дейности е била по-престъпна спрямо човечеството.

•••

През 1955 г. реших, че не ме интересува що е поезия и що е изкуство, какво им харесва на хората и какъв съм аз. Ще пиша просто защото ми се пише. Заради основанието, че съществувам. По това време всичко наоколо пречеше човек да се съсредоточи и да намери за кратко себе си. При мен този процес продължи две години.

•••

Условно за мен поезията е средство за душеспасение. И единствената работа, която не ме дразни и отвращава...

•••

Аз не пиша „политическа поезия“. Поне като намерение – никога. Като резултат – не знам. Но се ужасявам, че мои „чисти“ стихове, писани преди повече от 30 години, едва сега, в демократичното общество, започват да звучат „политически“. Ужасно е...

Константин Павлов

ЗАПИСКИ. 1970 ‒ 1993

Трето допълнено издание, 2017

Художник Светлин Русев

Редактор Георги Борисов

Издателство „Факел експрес“

http://www.fakelexpress.com/bg/book/зaписки-1970--1993