X
 
 

Журналистът Даниел Ненчев: Всички световни артисти имат нещо общо - вярват в свободата

2221 1
Журналистът Даниел Ненчев: Всички световни артисти имат нещо общо - вярват в свободата
Снимка: Петър Вълчев и личен архив
През последните 15 години Даниел Ненчев е водещ на предаванията “Денят започва с култура” по БНТ 1, “Мултимедия” по Bulgaria ON AIR и “Нова култура” по Дарик радио. Той е също автор и в медии като Max, Капитал, Дневник, Intro, Артизанин, egoist.bg. Носител е на наградата “Еdward” от фестивала “Еdit” във Франкфурт, Германия за сценария на късометражния филм “Water”. 

Наскоро той издаде „Идеи без граници” - книга, в която събира най-добрите си интервюта с български артисти със значими постижения по света. Сред тях са Александър Морфов, Васко Василев, Галин Стоев, Георги Господинов, Веско Ешкенази, Райна Кабаиванска, Недко Солаков, Христо Явашев - Кристо, Явор Гърдев и много други. Поводът е 30-годишнината от началото на демократичните промени в България. Ето какво заяви Даниел пред Actualno.com.

Какво прави един артист "световен"? Извън общото основание, че е игран/слушан/четен навсякъде, което невинаги значи прекалено много, невинаги е достатъчно.

Да, съгласен съм, правдиво е наблюдението ти. Прощавай, но ще бъда директен - идеите без граници правят един артист световен. Филмът “Ага” на Милко Лазаров има 40 награди от 50 фестивала. Филмът разказва с въздействаща кинематография за една болка, която боли еднакво навсякъде - разпада на семейството. Но, Милко носи съзнанието и самочувствието, че трябва да създава такова - световно кино. Кино, което излиза извън всяка конюнктура, съобразяване с пазара и други ограничаващи обструкции. Бях с него и на най-стария кино фестивал в света - във Венеция и знам - Милко Лазаров е световен артист. В книгата имам още доста примери за това.

Един артист става световен, ако носи и съзнанието, че локалното може да бъде глобално. А не глобалното локално. Интересни сме на другите с личната ни специфика и история.

Правил си стотици интервюта - как селектира тези 30? Няма как при подбора да не се е минало през онзи процес, който в името на компресията води до орязването на нещо хубаво, на, както се нарича, "killing your darlings".

Разбира се. Соня Йончева например изпадна от влака, колкото и да ми се искаше да е в първа класа, където тя е по света. Просто имах интервю с нея, но не беше добро. Заради мен, не заради нея. В “Идеи без граници” включих интервютата ми, които не съм претупвал за 10 минути по телевизията или по радиото, а напротив - избрах онези, които са дълги, съдържателни и с добавена стойност. Смея да твърдя - вътре има смислени послания, възгледи и идеи, които не са еднодневки. В тези интервюта съм си поговорил с човека поне час. А с повечето от интервюираните - и не еднократно. В книгата съм публикувал например есенцията от 4 интервюта с писателя Георги Господинов за различни медии. Така, читателят може да проследи параболата от първата му стихосбирка “Лапидаруим”, през кратките истории и “физиката на тъгата” до “химията на радостта”. С Теди Москов пък, с писателите Капка Касабова и Димитър Динев или с актьора Димитър Маринов, направих интервюта специално за тази книга. Във всичките обаче актуалността е само формален повод за по-дълбок разговор.

Откроява ли се в книгата някаква обща сюжетна нишка, нещо, което си забелязал да свързва всички големи, с които си говорил: всеки е казвал нещо различно, но само ти, обединявайки ги в книга, да си го видял в по-широк хоризонт?

Да. Темата за свободата. Първоначалната ми хрумка беше да събера по-задълбочените си интервюта с български артисти със значими успехи по света - по повод 30-годишнината от началото на демократичните промени. Събрах ги. И като почнах да ги чета и да ги редактирам просто темата за свободата се открои от само себе си. Тя присъства във всяко интервю. Кабаиванска например казва, че свободата е липсата на страх. Димитър Динев я свързва с това “да останеш чужд”. Андрей Паунов и Лъчезар Бояджиев смятат, че границите трябва да паднат, а Димитър Маринов точно обратното. Едно от най-ценните ми открития обаче е, че можеш да бъдеш едновременно свободен и интересен на най-различни хора по света, дори когато създаваш изкуство на български език. Това е важен извод за мен. Че с идеи, които идват от нашия културен код, можем да вълнуваме и други човешки същества.

В есето си "По повод "духа на мястото" Цветан Стоянов обяснява тези отношения между световно и локално в не много справедливо разпределение на ролите - за големите култури, английска, немска, френска, руска, твърди той, са запазени големите теми - любовта, самотата, страданието, докато локалните и малки, като нашата, са приети да участват в "световния диалог" само ако разказват екзотично за самите себе си, както правят Маркес, Радичков и много други. Мислиш ли, че има пробив в тази културна география?

Да. Кристо. Той добави към големите теми - темата за радостта и темата за природата на изкуството. Съвсем не е малко, не мислиш ли? И то с изкуство, което “е над всичко”, както ми каза Кристо. И над политиката, и над морала. Но основанията на това изкуство надмогнало всякакви граници и определения - могат да се търсят в Габрово. Това за мен е истински значимо.

Има ли някоя история, съпътстваща самите интервюта, която би разказал?

Бях на сцената, когато Васко Василев репетираше за концерт в НДК. И видях как увива цигулката си със знаменце на испанските му приятели и музиканти, които гальовно нарича “циганета”. Тази игра със знамената ми се стори много симпатична. Тогава си помислих за националната принадлежност като за нещо, на което си почитател от малък. Като в спорта. Че можем благородно да играем с другите националности, но ей така за спорта или за изкуството. Другото съревнование води до войни. Музиката може да е много добър посредник в тази игра. А Васко е свирил с едни от великите музиканти в историята - Майкъл Джексън, Павароти и Доминго, Стинг...

Какво е мнението ти за общата ситуация с мястото на културата в медиите у нас? По правило всичко там се изтиква в негледаеми часови пояси, в неоткриваеми места по сайтовете, в кратки информации по вестниците.

Това е нормално. Хората са движени преди всичко от инстинктите си за самосъхранение и оцеляване. Новините и актуалните предавания обслужват именно тези инстинкти. Когато разбира се не злоупотребяват с тях, което за съжаление е честа практика. Особено в медиите, в които основен предмет на дейност е търговията. Културата, в контекста на въпроса ти, изисква специални потребности в хората. А те се създават чрез пълноценно образование и култивиране на здравословно любопитство. И чрез консенсус, че духовните преживявания са същественна ценност, по-смислена от самоцелните развлечения. Последните три условия - за повечето от нас предстои да станат налични. Дано сме живи.

Със сигурност си забелязал необходимостта от определени държавни реформи в културата, които така и не се правят; какво би променил и как?

Бих назначил хора, които знаят чужди езици в министерството на културата. Бих попитал министерството на финансите какво правят с наличното при тях знание, че всеки 1 лев инвестиран в култура и културно-творчески индустрии връща в бюджета 6 лева. Преди да тръгна да намалявам ДДС-то на книгите, бих създал образователни предпоставки децата истински жадно да четат. Бих направил национална кампания, с която да променя схващането, че културата са някакви елитарни и префърцунени опазвания на вкаменелости, черно-бели портрети или чудесния ни фолклор. Като убедя хората, че културата всъщност е онова, което прави действения ни живот по-смислен днес. Ще направя така, че лицето на тази страна да са българските оперни гласове или пък изкуството на Кристо. Сега, ако си чужденец и дойдеш в България, по никакъв начин няма как да разбереш, че едни от най-големите оперни певци в света са от тази страна или пък че Кристо е българин. Тези факти трябва да са витрината на България, а не в кюшетата на музеите.

Тук обаче ще кажа и обратното: немалка част от интервюираните от теб работиха с огромно вдъхновение тъкмо през 90'те, най-лошият икономически период, но в същото време натрупаха престижа си тогава. Това не обезсмисля ли донякъде дежурната теза, че е виновна държавата; културата, за разлика от други сфери, често си намира път в състояние на различни типове репресия. С това, разбира се, не защитавам каквато и да било безхаберие спрямо нея - посочвам само това 90'тарско обстоятелство и ми се ще да коментираш него. 

Точно така. Повечето от историите в книгата са истории на лични успехи и таланти, надмогнали политическото разделение, унаследения от комунизма преход, мутрите, ченгетата, фалитите и простащината. Тео Ушев например е световен артист, който говори български, английски и френски, но е и човек с огромен, неимоверен труд зад гърба си. Номиниран за "Оскар", с безброй награди от целия свят. Държавата не подкрепи проекта му за програмата на българското председателство. Но това не го спря и той го показа преди дни в зала 1 на НДК - анимационния концерт по Вивалди. Тео е по-силен от тесногръдието и канцеларското мислене.

Но искам и да ти кажа, че тази моя книга “Идеи без граници”, с тези 30 интервюта вътре със световни артисти от България, е и критическа антитеза на мантрите на покрусата по отношение на прехода - “Каква я мислехме, каква стана”, “Българите напускат България” и т.н. В книгата са паралелните истории на прехода, които доказват че България може да съществува и извън географските си граници. И то в много приятен вид - под формата на универсални идеи в изкуството, които могат да вълнуват различни човешки същества по света.

 

Интервю на Райко Байчев

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители
Последно в Актуално