Всеки един млад творец с богати заложби, собствен поглед и ненаситност към работата заслужава не само нашето възхищение и внимание, но и любопитството ни. Лилияна Александрова е сред най-талантливите млади художници, фина и задълбочена, тя работи основно в техника акварел, яйчна темпера и рисунка. Откровеност, деликатност, отношение към детайлите и изяществото ви посрещат в нейните картини. А ние ви каним в резултата от нашия разговор:
Опиши мястото, на което твориш: хаос или ред, по-мрачно или много добре осветено, на каква повърхност рисуваш?
Ателието ми е там, където живея. Винаги, където съм отивала да живея или да работя – това са доста различни места – винаги си създавам среда с едни и същи елементи. Най-интимната фаза, да кажем, ми е малкият формат и за нея ми трябва бюро – за нещата, които са доста детайлни и малки, ми трябва такава повърхност. А за големи формати използвам статив и рисувам права. Самата стая има бюро до стената, а стативът е в средата – когато го ползвам, ми трябва много място, за да се отдръпна назад, да виждам от дистанция. Все пак, ако е нещо, което е почти два метра, то, общо взето, си взима цялото място. Иначе на земята ми е доста комфортно и половината време от процеса, в който рисувам, се въргалям по земята. Има и друг тип неща, които ги правя, само когато съм на пода – по-експресивни скици, да кажем. Както и когато се чувствам по-свободна и не е нещо, което правя по поръчка, а нещо, което правя повече за мен. В ателието ми е светло, трябва ми насочено, силно осветление, а най-добре да е естествено, защото все пак акварелът и температа изглеждат различно на лампа. Дори да ползвам крушка, която се води със спектър дневна светлина, пак е различно – например, работила съм цяла нощ и после на сутринта на дневна светлина е друго. А за хаоса или порядъка – зависи от периода, в който съм. Ако съм пред завършване на нещо, всичко става доста хаотично, понеже не харесвам да си разбивам процеса на работа с някакъв битови задължения. И когато се приключва всеки етап, правя почистване и тогава е супер подредено.
А преди почистването – търкалят ли се наоколо кутии от пица и смачкани опаковки от барчета?
Не, не, там не се храня. Просто има всякакви материали, хартии... Все пак нещо, което правя с претенция, не харесвам да го пипам с изцапани ръце. Много често, преди да вляза в ателието, си мия ръцете. Не искам да съм пипала нещо в кухнята, да съм правила нещо битово и после да пипам така самия обект, който аз имам претенция да давам на някого. Такова ми е усещането – че трябва да е така.
А в живота по-хаотична ли си, или по-подредена?
Същото е. Пак е в двете крайности.
(Black Swan, от серията за албума "Unbeholden", 110/80 см, яйчна темпера върху дърво)
Имаш ли периоди, поръчки, теми, за които се насилваш да рисуваш – и го правиш основно защото трябва, не защото искаш?
И тук ги има двете крайности. Понеже хем е голяма привилегия това, че изобщо имам задължения от този сорт. Хем наистина е много трудно да правиш такова нещо, когато си под напрежение от времето, под самия стрес, че в ограничения интервал трябва да правиш нещо, което иначе аз, ако имах време, бих работила по два-три месеца, с отдаденост и с удоволствие. Но има ситуации, в които за два месеца трябва да направя 15 неща. Тогава, като си под напрежение, опознаваш други страни от себе си, ползваш други похвати, които не би ползвал, ако разполагаш с половин година – което също ти дава много. Обаче това, което на мен ми е най-любимо като начин на работа, е изключително бавно и трудоемко. И много ме затруднява психически и емоционално, когато се налага да пришпорвам процес, който не бива да бъде пришпорван. Но стойността не се преценява по това колко часа си работил и колко капки пот си пролял. Нещо, което си направил за 5 минути, може да има страхотен характер и много качества, а нещо, за което си се трудил 3 месеца, може да стои сухо и преработено, и неприятно. Така че аз се съобразявам и си планирам нещата така, че да има баланс в това отношение. Но най-много ми се иска да рисувам, без да се съобразявам с никакви срокове.
Коя е най-голямата ти мечта, амбиция, цел като художник?
Свързана е с предния въпрос. Това, което много бих искала, е да мога да се изразявам наистина искрено и да имам пространство за това. Да имам времето и пространството да го направя и то да може да бъде „чуто“. Мечтата ми не е свързана с конкретно постижение. Аз генерално рисувам, защото така откривам за себе си. Това е основният ми мотив.
Щастието или тъгата ти дава повече „материал“ за работа?
Е, определено тъгата... Това е доста лично. Да кажем, че ме вълнуват повече по-тихите нюанси на чувствителност. Когато рисувам само за себе си, по-често подхождам към рисуването от по-минорно място, от по-минорно състояние. Но то не е задължително негативно. По-скоро е по-притихнало. Подходът ми не е да изразя нещо гръмко. Дори ако човек погледне неспособността ми да работя с по-ярки цветове... Мисля, че нещата би трябвало да говорят сами за себе. Може би тези моменти, в които ние казваме, че сме в състояние на щастие – а те естествено са изключително кратки – в тези моменти ти просто си живееш, ти си в живота, и в такъв момент нямаш необходимост от нещо друго или нещо повече. Щастието няма нюанси. А тъгата може да е много по-комплексна и степенувана. В такива по-притихнали състояния имам чувството, че имам сензитивност към някаква визуална естетика, която ме удовлетворява. Тогава по-лесно я намирам и по-често наистина проявявам тази сензитивност.
Най-големият ти страх като художник?
Нещо, което е ново, може би от последните година и половина, две – променила съм си отношенията със страха. И не го мисля. В смисъл, не желая дори да ти отговоря. Естествено, че мога да ти кажа 10 страхове, които имам като художник. Но по-скоро не му давам нищо на страха, не му обръщам внимание.
(От серията Ephemera, 110/80 см, акварел върху хартия)
Ако рисуваш навън, в София, какъв тип място би избрала, имаш ли си любимо такова?
Навсякъде, навсякъде. Аз не си търся място. По-скоро виждам къде се озовавам, като съм с някакви хора, в някаква ситуация – и в нея си намирам нещо, което ми е интересно. Като цяло рисуването, пленерно и въобще навън, ми е забавление, защото то е изцяло извън всичко, свързано с всякакви задължения. Това е вид ловуване на натурата. Учила съм в Академията, където работим с модели и се убедих, че наистина рисуването от натура е велико нещо. Наистина е страхотно да наблюдаваш света с такова внимание към него, че да се опитваш да го претвориш по някакъв начин. И това, поне за мен, е много хубаво състояние, в което искам да бъда постоянно. То е донякъде медитативно – ти си в контакт с това, което гледаш и ръката ти го транслира по някакъв начин.
Ти често рисуваш себе си. Има ли част от теб, която съхраняваш и никога не я изобразяваш – емоция или друго?
Не, няма такава част, няма нещо, което да ми е като табу. Дори напротив – имам чувството, че съм на 0,05% от онова, което мисля, че има потенциал да се направи със сюжета, който съм аз. Чисто логистично и организационно не съм стигнала момента, в който мога да си позволя да се занимавам с това по начина, по който бих го правила, ако не трябваше да мисля въобще за този аспект. Въпрос е на време, защото уменията ми не са на нивото, на което трябва да бъдат, на което могат да бъдат, за да се изрази това, което знам, че може. Но това ще е така до края ми – аз ще се променям през живота си, тоест не само какво съм, а и етапите, през които ще минавам.
Има ли нещо в характера ти, без което ще си още по-добър художник?
Вероятно, ако преживявах нещата малко по-плитко и по-малко драматично, щях да съм по-ефективна. Но все още голяма част от енергията ми отива в това да осъзнавам емоционалните си преживявания.
В семейството ти има ли други творци?
Да. Родителите ми са архитекти, майка ми е още действащ. Аз първо съм учила архитектура, работила съм в сферата и много късно в съзнателния си живот избрах да се занимавам с рисуване. Аз не съм от художествена гимназия. Преди да завърша Художествената академия, бях във ВИАС една година и се отказах от много, за да тръгна по новия път, за който нямах никаква идея. Родителите ми не ме спряха, не бяха щастливи с този избор, но имах подкрепата им. Аз съм абсолютно обсесивен човек, който може да се фокусира върху каквото и да е.
Родителите ти пазят ли първата ти отчетливо добра рисунка като съвсем малка?
Да, имаше такава. Едни дървета с огромни черни стволове и малки зелени корони и по стволовете имаха хралупи като къщички. Тази много добре си я спомням. Но мои детски рисунки никой не е запазил. Не знам къде са.
Сънуваш ли картини, в най-общ смисъл?
Сънувам картини, по които работя и сънувам как се мъча с тях. Сънувам и доста апокалиптични неща, злокобни, неприятни – много често. Някои от тях са много особени и странни и често си ги надрасквам леко, след като се събудя, за да мога да ги разкажа по-лесно на някого.
(“I sleep and I wonder”, 17/30 см, акварел върху хартия)
Кой е първият човек, на когато показваш рисунките си?
Напоследък този човек стана сестра ми. Тя е с 9 години по-малка от мен. Сега завършва гимназия и по всичко личи, че ще кандидатства с физика. С нея последните години се сближихме доста.
Тя е любимият ми модел, от години я рисувам – стотици пъти, откакто рисувам въобще. И много искам някога да направя изложба за Емма. Показвам рисунките си първо на нея. Заради това, че тя е някакво мое продължение, но много по-различен характер от мен – тя е много експлозивна и инатлива, много по-чепата от мен. Заради степента на комфорт, която имам в комуникацията с нея. И защото тя има някак си много добър усет за моите състояния и много добре отсъжда и оценява онова, което съм нарисувала, защото ме познава много добре. Но мисля, че тя ме вижда много чисто и понякога ми е най-безопасно да го види тя. Тя ми е най-мекият съдник, обаче безпогрешен. А като нещо не ѝ харесва, наистина го казва. Има неща, от които аз съм супер доволна, а тя ми казва: „Нещо не ми харесва...“.
В края на октомври имаше събитие заедно с траш-метъл групата Hecktic – те представиха втория си албум, „Unbeholden“, а ти изложи 7 картини – всяка, специално нарисувана за различна песен от албума. Брат ти, Александър Александров, е вокалист и китарист в Hecktic, това е ясна твоя връзка с групата. Но иначе слушаш ли такава тежка музика?
Да!
С коя от техните песни, които си рисувала, се почувства най-свързана?
Ами, няма конкретна песен, която определено да ми харесва повече от другите, понеже за мен албумът им е едно цялостно произведение. Има песни, които ми харесват малко повече, но картините за тях ми бяха трудни и предизвикателни. А имаше такива, при които картините дойдоха с по-голяма лекота, имах малко повече яснота за тях. Така че нямам някакъв фаворит. В песните им няма много вариация като звучене – заради естеството на този жанр. Не едната да е по-спокойно и повече да ми харесва, например. Но може би, ако трябва да кажа нещо, което е по-знаково – определено песента за червената картина (б.а. - едноименната – „Unbeholden“), която беше обложката на албума, на която е и образът на брат ми. Тази картина беше по някакъв странен начин автопортрет, защото ние с брат ми много си приличаме.
(110/110 см, "Unbeholden", от серията за албума "Unbeholden", яйчна темпера върху дърво)
А освен Hecktic покрай общия ви проект – каква музика си пускаш, докато рисуваш?
Deftones, Massive Attack, Tricky, The Starseeds, Thievery Corporation, Тool, Gojira, но понякога и Meshuggah... Разнообразни неща като жанрове.
Ако до края на живота си трябва да рисуваш само един обект/субект, кой би избрала?
Дори да го нямаше този въпрос, най-вероятно пак щях да избера себе си като обект.
Ако си рицар, какво ще бъде изобразено на щита ти?
Със сигурност – лале.
Какво ти предстои?
Предстои ми изложба през лятото – началото на юни, в галерия „Ракурси“! Имам план за още едно събитие през тази година. Паралелно с това тъкмо започвам докторантурата си в НХА към катедра Рисуване.
(От серията Ephemera, 110/80 см, акварел върху хартия)
Какво щеше да правиш сега, ако не беше отделила това време за интервюто?
Щях да си рисувам. Сега си давам малко повече време, малко пространство да усетя накъде искам да се насоча, точно какво ми се прави. Сега в момента оттича цялото напрежение от бързане за неща и работенето под стрес. Затова искам малко да се чуя, преди да е започнал следващият такъв период. И нямам търпение да рисувам, просто за да рисувам!
Интервю на Милен Антиохов
